A wish for wings that work.

Mракът и индустриалното се превръщат в красота (изкуството на Кевин Уилям Рийд)

2012-01-13T21:01:00.009+02:00

Препубликувано от материалa ми за вестник "Дневник" и Бунтарт. За връзка към оригиналния материал цъкни тук.

Мъглива вечер в Бруклин. Хващам автобуса от Бушуик и се насочвам към Клинтън Хил, където се намира студиото на Кевин Уилям Рийд.

Кевин учи магистратура в световноизвестния арт институт Pratt, от където са излезли фотографът Робърт Мейпълторп, дизайнерите Бетси Джонсън и Джеръми Скот, актьорът Робърт Редфорд, пънк иконата Пати Смит, художниците Макс Вебер и Нат Майер Шапиро, та даже и Роб Зомби! Преди това той завършва бакалавърска степен от University of Maryland – College Park, с акцент върху рисуване, принтмейкинг и графичен дизайн.

Кевин ме посреща на вратата и ведната ме въвежда в света на изкуството си. Вдъхновен от скелетите и свърхестественото, той създава своите красиви чудовища, използвайки индустриални отпадъци. Всичко това намира из Бруклин – разноцветни парчета изкуствена кожа, останали след производството на чанти, кори от яйца, автомобилни стъкла, парчета дърво и линолеум, върху които рисува.

Като дете, той често прекарва лятото във фермата на унгарската си баба в Кънектикът, където още в ранна възраст, вижда как животните са убивани, за да се превърнат в храна.

"Видях първото си колене на прасе на 3 години, стана ми малко тъжно, тъй като харесвах това прасе. Но дядо ми и баба ми ми обясниха, че това е нещо нормално, тъй като ние ще се храним с него и това е добре".

През този период от живота си Кевин започва да използва кости, пера и други части от мъртви животни, за да създава обекти, а сега вплита рециклирания боклук (както и идеята за мрака и свръхестественото), за да създава творбите си.

"Всичко, освен боите са отпадъци, които намирам из бунищата на Бруклин и на които вдъхвам нов живот. Където другите хора виждат ненужен боклук, аз виждам възможност да създавам изкуство."

Друго вдъхновение за него са съвременната tattoo и скейтборд култура.

- Значи ти комбинираш мрака и индустриалните отпадъци, за да създадеш красота - питам го аз.

"Точно така!" отговаря ми Кевин. Той също споделя, че е голям фен на екзотичните меса и в момента търси бизонско.

- Месото от кенгуро е много вкусно! Когато обаче казах на сестра ми, че съм го пробвал, тя не ми говореше няколко дни, защото харесва много кенгурутата. Аз обаче я успокоих, че това не е кенгуру, което познава лично!

Младият художник също работи и като барман в Project Parlor, бар на границата между Бед-Стай и Клинтън Хил, където част от творбите му бяха изложени през декември. Самостоятелната изложба, подкрепяща дипломната му работа, ще бъде показана през март, а през април ще участва в груповата изложба Amplify Action.

Кевин разказва, че заради унгарските си корени, много иска да направи изложба в Източна Европа.

"Докато другите артисти мечтаят да покажат творбите си в Париж, аз по-скоро ги виждам в Букурещ."

- Би ли дошъл тогава малко по на юг, за да ги изложиш и в София? - питам го, а той с усмивка ми отговаря:

- Да, защо не!

Благодаря му за посрещането и се потапям отново в мъглата, обгърнала Бруклин. Знам, че дори да сънувам кошмари тази нощ, те ще бъдат сладки...

БунтАрт - неделя - 10:30 сутринта - БНТ

2012-01-11T23:19:00.003+02:00

Тази неделя от 10:30 сутринта по БНТ в предаването БунтАрт, ще представя изкуството на Kevin William Reed, мой колега и приятел от Бруклин, който вдъхновен от скелетите и свърхестественот, създава своите красиви чудовища, използвайки индустриални отпадъци, които намира из Бруклин

Не пропускайте също интересни кадри от бунтовете във Ванкувър, както и енергичния пънк на една от любимите ми БГ банди - Bright Sight.

За трейлър към шоуто цъкнете тук

Повече за Кевин и творбите му, можете да намерите на личния му сайт тук .

New York City Subway

2012-01-11T03:30:00.005+02:00

Тъй като отдавна не съм качвала нищо в блога си, като изключим бозавото Фейсбук стихотворение, което съчиних набързо и публикувах не особено трезва една вечер и тъй като днес трябваше да направя backup на телефона си и случайно попаднах на това видео, реших да го представя на вашето внимание.

Клипчето е заснето през октомври 2010 и е доста random, но представя "жива картина" от метрото на 14 street/Union Square.

Фейсбук стихотворение

2011-12-27T08:35:00.004+02:00

Замисляли ли сте се
Как ако един ден Фейсбук изчезне
Ще се чудим дали сме живи или не,
Защото всякакви доказателства,
Че сме живели тук
и цялата ни колекция от спомени
и снимки
и възклицания
и въобще всякакви виртуално-емоционални експресии
ще си бъде тръгнала,
може би,
притесняваме се и си скубем косите,
(ако имаме останали)
Завинаги.

Nameless here for evermore.
Ще бъдем сами във виртуалното небитие.

Къщата ще опразнее.

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 9)

2011-12-20T01:34:00.002+02:00

- I won't come to your place tonight Е., - отвърнах му аз – And I won't come just cause I want to see you again. I'm going home.
Е. яхна колелото си и се понесе към Bushwick. Аз извадих телефона си и набрах номера на R. Вдигна ми, каза ми, че си е вкъщи и ако съм искала да дойда да попушим малко трева заедно. Съгласих се, но не заради тревата. Исках да го видя. Мислех си да ида, да пушим и да си тръгна, сигурно беше добра идея, но аз не можех да го направя – познавах се. Позвъних на входната врата и той ми отвори дистанционно. Когато се качих по стълбите, вратата към апартамента му беше отворена. Той седеше на дивана и приготвяше бонга. Седнах до него и го погледнах в очите. Той прокара ръка между краката ми. Бях вече мокра.
- You have to suck this cock, slut. - каза той.
- I will, but you have to fuck me, cunt.
- I will.
След няколко хита и кратка прелюдия, вече бяхме в леглото и огромният му кур проникваше в мен. Още при първият тласък бях очарована и това ми личеше.
- This is a big cock, huh? You love this cock, right, bitch?
- I love your cock, baby. Oh, don't stop fucking me...
Свърши върху лицето ми, точно както обичах и макар и да не стигнах до оргазъм заспах задоволена. На сутринта будилникът на телефона му иззвъня и очите ми механично се отвориха. Спеше ми се безумно, на него също. Той беше този, който трябваше да ходи на работа този път, а бяхме събрали не повече от 3-4 часа. И двамата бяхме изнервени. Нямахме какво да си кажем. Качихме се заедно в метрото, той слезе на първо авеню, аз продължих към Union Square, където трябваше да сменя влакът за Astoria. Сигурно беше много удобно да живееш на Union Square. И убийствено скъпо. Искаше ми се да го целуна, да почувствам някаква човешка близост, но тя липсваше, точно като сънят, от който и двамата имахме нужда.
- Bye, see you.
И слезе от метрото. Останах сама, всъщност аз бях сама през цялото време, всички сме сами уж, или поне почти всички.
- This is First avenue. The next stop is Third avenue. Stand clear of the closing doors please.
Тъъ-дъъъ.
Не го видях повече, до сега. Понякога му пращах sms да се видим, пияна и самотна, в малките часове на нощта, на който получавах отговор след няколко дни с някаквоправдание, а понякога той напушен и разгонен ме питаше дали съм на работа тази вечер, а аз бях заета или просто исках да му го върна за закъсняващите отговори, и така и не се засичахме. За братовчед му S. не чух нищо повече, на няколко пъти си мислех да му пиша нещо от рода на „I met your cousin. He's a nice guy”, но всеки път се спирах. В крайна сметка нямаше никакъв смисъл, нали?
На концертът на Sonic Youth срещнах M, фронтмен на арт-пънк банда. Съвсем по Ню Йоркски малко трева заедно, разговаряхме на различни теми и се наслаждавахме на залезa над небостъргаченото чудовище Манхатън, под дистортнатите китари, чрез които бандата се обясняваше в любов, на градa, от утробата на който беше дошла. След концерта взех телефона му, той взе моят. След седмица ми звънна и ме покани да го посетя в лофта му в Bushwick. Напушихме се на покрива наслаждавайки се на Манхатън през Бруклинската ми перспектива, отворихме по бира, гледахме Desperately Seeking Susan, на който капитулирах и от който на следващия ден нямаше да си спомням почти нищо и трябваше да го гледам отново и щеше да ми бъде като за първи път. Смътно си спомням, че се опита да ме целуне и аз се отдръпнах. По-късно бях вече толкова пияна, че беше абсурдно да сменя всичките 3 метра и да се прибера вкъщи цяла.
- Can I crash here tonight, M. - попитах го.
- Yes, you can, but I don't want to fuck.
- I don't want to fuck either, dear, I just want to sleep.
На следващия ден се събудих в леглото му с дрехи и грим. Направи ми закуска. Предложи да ме закара до Union Square, но първо трябва да го придружа да свърши малко работа. Подари ми тефтерче и химикал и ми каза, че трябва да ги нося винаги със себе си, даде ми и две книги, които мушнах в чантата си. A catcher in the rye на Salinger и една за зараждането на американският пънк. Lower East Side от края на 60те до 80те. Fucking Lower East Side, CBGBs... Пътувахме в колата му, през огряните в слънце улици на същия този Lower East Side. Разказа му, как търси любов, връзка, а не просто пословично чукане за по една вечер, имал твърде много от това преди, а то върви ръка за ръка с наркотиците и рокендрола. Звучи ми познато, отвърнах му, и му разказах, как се бях уморила от същото това чукане за по една вечер. И макар и двамата да знаехме, че може би няма да намерим тази любов един в друг, че може би няма да правим секс, че при някоя от следващите ни уговорки той или аз нямаше да си вдигнем телефона и може би книгите щяха да останат при мен и може би нямаше да се видим с месеци след това, или нямаше да се видим въобще, това нямаше значение.
След месец отново в Sway срещнах E...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 8)

2011-12-13T01:13:00.002+02:00

Трябваше да се срещнем на спирката на L train на Bedford Avenue, защото той наскоро се беше нанесъл в апартамент съвсем наблизо, където трябваше да се отбием за по бързо питие, след което да отидем на танцуваме в някакъв местен клуб Cove или нещо подобно, който като по чудо не бях чувала и където не бях ходила досега...
Транспортът от Куинс до Бруклин е отвратително неуреден, честно ви казвам. За да се добера до Бруклин, трябваше да сменя 3 до 4 влака или само два, но да мина през целия Манхатън, чак до Union Square. Бях се преместила съвсем наскоро в Astoria и вече въобще не бях възхитена нито от локацията, нито от квартала, нито от хората, които го обитаваха. Не, че имах нещо против тях, напротив, просто бяха твърде нормални за моя вкус (или от Бангладеш)... Та, тъй като бях в началото на пребиваването си там (което нямаше да продължава за дълго) все още не знаех, че експресният влак не върви през нощта и поради невежеството си изпуснах 2 като нашите пътнически влакове хаха, докато го чаках... вече минаваше времето на уречената ни среща, а аз още си висях на спирката в Astoria!!! Катастрофа. Парадоксалното в случая беше, че като разстояние не беше никак далече – едно такси би ми взело към 15 долара – 17, 18 с бакшиша, но някак си не ми се даваха пари за такси. Рядко давах пари за таксита така или иначе, особено ако имах денонощен градски транспорт... Винаги ми се бяха виждали като хвърлени пари на вятъра.
Звъннах му, че ще закъснея и след като убих поне няколко десетки нервни клетки, чакайки, най-накрая се метнах на влакът и се изстрелях към Williamsburg. Изстрелях е малко силно казано, пристигнах с около едно часово закъснение и му звъннах да дойде да ме вземе, все пак не исках да го го карам да виси да ме чака един час. Когато се появи белите му обувки, дългата коса и мустакът не бяха в абсолютно съзвучие с типа мъж, който търсех, но солидното количество татуировки и девет инчовата патка надделяваха. Да не забравяме, че беше и китарист, а очите му имаха онази особени искрица, която издаваше, че бях попаднала на извратено копеле. Срещнах се с няколко от бившите му съученици, които бяха дошли да го посетят в Ню Йорк и които, слава Богу, си тръгваха, и след това се качихме у тях. Там ни посрещна някакъв друг негов приятел, чието име така и не си направих труда да запомня. Бях все още изнервена от едночасовото си закъснение, определено това не беше най-доброто начало на първа среща с някой, но майната му какво казваха хората. Нека обърнем правилата на 360 градуса, нека ги изгорим на кладата, пък да става каквото ще. R. сипа по едно уиски, нареди по линия, запали бонгът – вече се чувствах доста по-добре и ми пукаше все по-малко. Първият път, когато приятелят му отиде до тоалетната, той се обърна към мен с вълчите си сини очи и ми каза „Give me a kiss”. Всеки следващ път, когато пичът изчезваше за малко, се натискахме все повече и повече, докато накрая той не разбра, че е време да си тръгва и не се изнесе. Останахме насаме. И на двамата ни беше ясно, защо бях дошла. Нямаще нужда да се преструваме. Същия ден, няколко часа преди срещата ни, ми беще дошло, и псувах тялото си, че пак беше преебало всичко и нямаше как да го изчукам. После реших, че това е шанс най-накрая да се видя с някой мъж, който харесвам, и да не го изчукам на първата среща и може би да започна връзка, с повече бъдеще от два-три тека. Когато ръката му докосваше бедрата ми, а подутината в панталона му набъбваше със скоростта на светлината пред очите ми обаче, най-малкото си мислех за бъдеще. Мислех за девет инчовата му патка, снимката на която пазех в телефона си. Той искаш да стоим голи и да се докосваме, казах му че съм в цикъл и не мога, той ми отвърна, че не му пука и сложи червена хавлиена кърпа под мен. Беше красив, няма съмнение, татуиран, блед, кльощав, с огромен кур. Ето защо браточед му ми беше говорил за него – той знаеше много добре за любовта ми към големите курове. Спазих обещанието си – секс така и не правихме, но това не ми попречи да му направя четири свирки. Три същата нощ и една на сутринта, когато се събудихме. Трябваше да ходя на работа – първа смяна – спеше ми се ужасяващо, но нямаше как. Искаше ми се да го прегърна, да приютя тялото си до неговото и да спим до обяд, след като се събудим даже бих му направила още една свирка, но той нямаше да ми плати наема, за жалост. Отидох до банята, измих се, пооправих рошавата си коса и грима си, върнах се пак до стаята. Той лежеше, полуунесен на леглото, все така гол, бледата му кожа контрастираше с тъмните чаршафи и мастилото по кожата му. Прииска ми се да отида и да го целуна отново, да прокарам пръсти през косата му (добре де, можехме да минем и без пръстите през косата), но през устните ми се изпълзна само едно „Bye, see you soon”, след което се измъкнах пред входната врата. Чудех се след това, дали ако го бях целунала тази сутрин, щеше да ми стане гадже, да започнем да се виждаме повече и нещата да проработят. Никога нямаше да разбера.
Видях го само веднъж след това. Беше постъпил като пълен гъз, като всички останали – на следващия ден ми писа смс как вървяла работата, след което се покри за няколко седмици. Реших, обаче, че трябва да го изчукам на всяка цена. Поне да не съм валат. Една вечер Е. Беше дошъл да ме вземе от работа, след което отидохме да пием. Е. беше много сладък, четеше много, патката му беше доста дебела и водехме интересни разговори. Е. обаче имаше един проблем – не обичаше да се целува с език, което си беше смущаващо... Не мислех, че има мъже, които ги кефи да се целуват като момичета. Даже повечето момичета, които познавах не ме целуваха така... Онази вечер, все пак ми даде няколко прилични целувки с език, след което ме покани да отида у тях...

Circus Devils - Leave The Knife, Curtis

2011-12-11T16:09:00.003+02:00

В петък вечерта снимахме клипа на Circus Devils, заедно с Steve Five от The Library is on fire, както и няколко други негови приятели, с които се запознах същата вечер - Cory Race and Ashley Epps. Режисьор и оператор е очарователната K-chan aka Katie Rachele. Всъщност всичко се получи уникално спонтанно - пристигнах на снимките директно от работа и заснехме всичко почти без дубли. Видеото беше готово за 2 дни, на което му казвам американска експедитивност, като се има предвид, че това, което снимахме с Alien Industry в България отне около 2-3 месеца да излезе. Ето го и видеото към Leave the knife, Curtis.

Моля, не си играйте с ножове в домашни условия. Или си играйте. То си е ваша работа.

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 7)

2011-12-03T08:53:00.002+02:00

Първият човек, когото се сетих да потърся естествено беше S. След като безрезултатно се опитах да му звънна, му написах „So where are you and your cousin”. Вече бях леко пияна. Получих отговорът: “Not around mama. Had to drive home. Forgot Chad had a wedding.”. Значи и той отпадаше. Казах на таксито да кара към Alphabet City, където се донапих в бара на същия приятел, в чийто апартамент бях крашнала преди няколко дни (следите ли ми мисълта) и след това се прибрах в къщи. На сутринтa все пак отговорих на S.
Аз:„So who got married? You? XD”
S:“My cousin”
Аз::“Haha the same with the threesome?”
S:“No, lol. That would be crazy. No, this cousin is a goody two shoes”.
Веднага отворих Google за да проверя какво означава goody two shoes и се оказа, че е каквото и предполагах: примерен, неотклоняващ се от правилата индивид.
Аз:„What about the other one that you want me to fuck? Is he bad?”
S:“No more questions”.
Аз:“No more answers. Going to sleep now”.
След няколко дни ми звънна отново, с абсолютно идентично предложение да се видим тъй като сега е в Brooklyn. Може би като вярно пале трябваше да хвана моменталически такси, да притичам при него и да му лапна пишката? Не, че не бих го направила, все пак ми беше Мастър, но имах уговорка – трябваше да ида да видя една стая в Astoria, където смятах да се местя от следващия месец. Казах му, че ще му звънна като приключа и той се съгласи. Телефонният ми повик обаче остана безгласен. Демек, пича не си вдигна телефона. Написах му sms и на него не отговори и реших да спра да се занимавам. Отдавна ми беше писнало от тъпи копелета, които се правят на две и половина и не смятах да поощрявам мъжката путковщина, дори и да ставаше въпрос за някой със златен кур.
След около месец докато се прибирах от бара в Greenpoint, в който работех, получих sms от братовчед му R. Звучеше доста дружалюбен и искаше да се запознаем, братовчед му, който вече познавах доста добре, му бил дал телефона ми и бил много любопитен да се видим... започнахме да си пишем и след около 10-15 съобщения нещата вече доста сериозно опираха до секс. Започнахме да се възбуждаме като си пращаме голи снимки, които еволюираха в телефонен секс при който свършихме един след друг... Уговорихме си среща на следващия ден, знаех, че не трябва да го чукам, но, мамка му, беше толкова трудно да устоявам на изкушението – нали казваха още в лексиконите, че най-добрия начин да устоиш на изкушението е да му се отдадеш...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 6)

2011-11-30T05:47:00.003+02:00

Отговор така и не получих и, честно казано, се почувствах малко тъпо... Имах нужда от секс, а знаех, че той се справя доста добре и не ми се губеше време и енергия в нови завоевания. Също, като с всеки Мастър до момента, се бях повлюбила малко и исках съвсем по момичешки да го видя...
Чудех се как да подходя, а в подобни ситуации болният ми мозък може да измисли какви ли не глупости. Намирах за тъпо да му пиша „Hey S. what are you up to?” или каквото и да е нормално нещо. Сигурно за повечето хора това е най-простото и логично решение на дилемата и въобще не го мислят, но не и за мен. Реших да се снимам както-майка-ми-ме-е-родила от кръста надолу, аранжирала плътта си с черен кожен камшик и да изпратя снимката му с думите „This pussy has to be spanked, Master...”. Стори ми се идеална идея, беше новаторско, възбуждащо и секси. Вероятно всъщност беше смущаващо, странно и неподходящо.
Отделих поне половин час в търсене на перфектния кадър, използвайки телефона си, фотоапарата си и уеб-камерата на лаптопа си. Направих сама всички снимки, нямаше кого да помоля да ми асистира, всъщност можех да помоля пича, който живееше на дивана в хола на квартирата ни - той беше гей и едва ли едно pussy би го смутило, но реших, да не го занимавам с моите глупости и сама да си свърша работата. Нали знаете – на вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам!
След кратки колебания избрах най-подходящия от поне трийсете кадъра, които направих и самоуверено му го изпратих с въпросната реплика отдолу. Не получих отговор на sms-а си няколко дни, но не го потърсих отново. Най-малкото след това съобщение нямах какво друго да кажа, ако ми отговореше ОК, ако не – всичко приключваше.
Към края на същата тази седмица, някъде три-четири дни след като изпратих снимката, телефонът ми светна с добре познатата червена светлина и пиукащ звук. Съобщение.
S: Wanna fuck me and my cousin.
Прочетох думите му върху цветният lcd екран на смарт-фона си, вървейки по сутрешните улици на Bed-Stuy. Връщах се вкъщи, отново снощна, отново на сутринта, след като бях крашнала в апартамента на един мой познат, с когото се бяхме понатискали сутринта. Не отговорих на съобщението и тъй като именно така трябва да се третират мъжете, нещо, което за жалост така и не успях да се науча да прилагам успешно до момента, той ми се обади на следващата вечер. Бил в Brooklyn, да сме се били видели. Отвърнах му, че имам вече уговорка с един приятел и вероятно по-късно вечерта може би ще съм свободна, но не знам точно кога и къде. Предложи да му се обадя, като приключа. Имах уговорка с P, с когото обаче исках само да си играя, а и той беше достатъчно зрял и знаеше, кога да постави дистанцията и да ме спре, за да не се изчукаме, което ни оставяше добри приятели преди всичко. Същата вечер обаче беше една от първите ни срещи и тепърва разбирах философията на отношенията ни. След като съвсем открито натискахме в един от най-популярните барове на Bedford Avenue, се качихме на такси за да отидем да се чукаме в студиото му. Спряхме за бири , които слезе да купи. Когато се върна след 5 минути обаче неочаквано ми каза:
- My friend I. got into trouble in one other bar, I have to go and help him.
Подаде ми бирите, даде някаква банкнота на таксиметровия шофьор и му каза да ме закара където си поискам. И така, аз се озовах сама в таксито с два Becks-а и целия Ню Йорк пред себе си.

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 5)

2011-11-24T17:50:00.004+02:00

С майка ми живеехме в една стая, което правеше невъзможно да се насладим подобаващо на вечерта. Това обаче не ме спираше, защото, както вече знаете, обичах невъзможните неща. Предложих му да отидем на покрива, където след като попушихме от коза, за който се бях изръсила 40 долара в името на „една перфектна вечер с идеално чукане“, започнах да му духам на фона на красивата гледка на среднощен Manhattan. По едно време обаче го хвана параноята и започна да се оглежда наооколо.
- Its too exposed here. We should go somewhere else...
- Its totally fine, baby, relax. Oh, are you nervous? You're worried that some people on the street can see your cock? - започнах да го бъзикам аз. Шях да съжаля/благодаря за думите си по-късно, когато ми го върна тъпкано. Съкварирантите ми се качиха на покрива, видимо подпийнали и той ме накара да му лапам пред тях, а по-късно ме натика в тоалетната на апартамента и ме изчука там, докато аз се опитвах да бъде възможно най-безшумна, тъй като от стаята, където спеше майка ми ме делеше само една тънка стена. На сутринта трябваше да си тръгне, нямаше къде да остане да спи, а го очакваше дълъг път до upstate градчето, където живееше. Качихме се на покрива отново за да изпушим по цигара заедно. Нямахме много какво да си кажем, а слънцето беше на път да оцвети със сутрешните си багри градът, който никога не спи. Пуснах една песен на IAMX от телефона си, но той не я хареса. Знаех си, че не трябва да пускам IAMX на пичовете, просто не го разбират. Другият път, смятах да пробвам с The Strokes или 2 Pac, зависи от случая. S. каза, че ще ми се обади, а аз започнах да му обяснявам колко са ми писнали всички тези мъжки приказки и колко мразя някой все да казва, че ще ми звънне и аз да трябва да чакам и да чакам...
- We should fuck more S,. казах му аз.
А той се усмихна и погледна на другата страна.
- I'm leaving.
- Ok, I'm gonna stay here and wait for the sunsrise.
Видях в очите му, че малко ми се зачуди. Американските момчета не бяха свикнали на такава пост-садо-мазо романтика. Аз имах нужда някой просто да ме гушне и да изчака с мен изгрева, след като съм му позволила да ме унижава и наказва с кура си. Просто,красиво, утопично. Чух вратата на покрива да се затваря зад мен, но продължих да стоя, с поглед насочен към събуждащото се небе и димяща цигара между пръстите.
Изгревът беше очароващо пленителен, точно както си го представях. Небето се насити в искрящо розово, което преливаше в болезнено синиеещи нюанси. Беше толкова красиво, че реших да го снимам и да му изпратя снимката. Отстрани сигурно изглеждаше cheesy, твърде глупаво и сантиментално, но докога щях да спирам себе си в стремежите и желанията си, само за да угодя на някой друг, на когото така и така не му пукаше и за да му запука аз трябваше да се правя, че ми пука? I'm sick of spending these lonely nights training myself not to care... Мразех всичките тези игрички, макар и да знаех, че работят. Исках да го направя, правех го. That's it. Натиснах бутона Send. Да става каквото ще.

Despot, Mr. Motherfucking eXquire & Das Racist @ Music Hall of Williamsburg

2011-11-23T08:07:00.004+02:00

ОК. Знам, че не съм типичния човек, който очаквате да бъде на hip-hop концерт и определено не ходя по такива всеки ден, но моя човек Крис ме заведе на шоуто на Despot, Mr. Motherfucking eXquire и Das Racist миналата сряда (16 ноември) в Music Hall of Williamsburg и честно казано доста се забавлявах. Ето и три супер лейм видеоклипа, които заснех с телефона ми, защото снимането с камера (то и с телефон де) беше забранено (уж). Макар и звука (особено баса) да е ужасен ще добиете някаква представа. Despot е личния ми фаворит и направо смаза, без никакъв back up, но с убийствен и доста хардкор flow:

ето я и песента в оригинал:

Втори излeзе Mr. Motherfucking eXquire с огромен back-up, беше ОК, но не съм особено впечатлена:

А последни бяха и нашумелите напоследък хипстер-рап звезди, които даже бяха на корицата на Ноемврийския брой на SPIN Das Racist, които също направиха добро шоу, но даа, определено за мен Despot беше най-силния:

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 4)

2011-11-22T19:12:00.002+02:00

В истинската любов винаги има щипчица омраза и именно това я кара да пламти и изгаря, а моята любов към музикантите беше вечна и краткотрайна едновременно. Заминах за да променя всичко, за да оставя старите лудости, старите слабости и грешки, да ги захвърля като пластмасови шишета в новите модерни кошове за рециклиране, където да е превърнат в ултрамодерни, скъпи еко дрънкулки. Да, ама не. Както българската мъдрост е казала кръвта вода не става. Спермата също. Изконсумирах връзките си като fast food и това беше ужасно. Най-лошото беше, че това се беше затвърдило в мен като навик, а старите навици, както знаете, умират трудно. Бях достатъчно саможива, горда и агресивна и в същото време крехка, нетърпелива и романтична. Потресаваща комбинация.
Една неделя, в същия този Sway (б.a. виж part 1: A pretty shitty story), срещнах S. Всъщност, срещнах го пред клуба, докато най-добрият ми приятел си издерчваше цигара от него. Съвсем по Ню Йоркски , попушихме малко трева заедно и само след няколко минути вече се натискахме в клуба. Имаше енергия по между ни, сексуална енергия, определено ме възбуждаше и предусещах, че чукането би било невероятно. И не грешах, сексът беше един от най-добрите, които бях имала до сега. Тъпото, в случая, (да, да, виждам вече се подсмихвате и знаете какво ще ви кажа) беше че отново се случи още същата вечер. Знаех, че не трябваше да го правя и все пак не издържах и когато S. ме попита дали искам да отида с него, в апартамента на китариста на групата му, аз казах „Да“. Може би в този момент говореше Мяу-Мяу, моето алтер-его, която освен че беше изключително развратна, не можеше да казва „Не“, а само „Мяу-Мяу“.
Той реши, че е доста яко, че съм дошла с него, но в крайна сметка си беше грешка, като всички останали. Чукахме се здраво, цяла нощ, и се оказа, че има (скрити) заложби като Мастър и знае как да ме подчини с кура си. Чух всички обичайни хубави думички, колко често сме щели да се виждаме, колко му било хубаво с мен и колко мокро и гостоприемно котенце съм имала. Както кралицата-майка Мадона е казала „Everybody loves you when you're about to cum”. За след това, обаче не споменава нищо. Заспахме един до друг на дивана, като той използва 3 стола като удължение на което да положи половината от тялото си, защото съвсем по Ню Йоркски нямаше достатъчно място. Бяхме някъде в Harlem и на сутринта, когато се събудихме и излязохме на стълбите той си купи soda с последния долар в портфейла си, пъхна ръце под ученическата ми поличка и ме попита:
- What if I fuck you here in front of everybody?
Kачихме в колата му и той ме остави на съвсем грешна спирка на метрото в Alphabet City. Но това нямаше никакво значение, аз направо сияех от щастие. Обадих се на най-добрия си приятел за да му кажа, че съм срещнала (поредната) сродна душа и че снощи съм имала най-якото чукане. Ever. С S. се видяхме се отново след седмица-две, този път дойде на гости в квартирата ми в Bed-Stuy, двустаен апартамент, който споделяхме 5 човека...

Март @ Бунтарт !

2011-11-22T01:02:00.002+02:00

Макар и да не съм особено доволна от крайния резултат и особено от подбора на кадрите, с които стартирам репортажа си (но аз съм изключително самокритична, да не забравяме това), все пак реших да постна тук линк към първата ми поява по БНТ като стрингър от Бруклин за предаването БунтАрт. За съжаление няма опция да постна видеото тук, а и ще стане доста тежко като размер, така, че ако искате да ме видите цъкнете тук. Аз се появявам някъде към 11 минута и може да видите малко от мен и малко от две от групите, които свириха на хардкор/метъл шоуто част от тазгодишния CMJ в мазето на "Charleston" Уилямсбург. Малко повече кадри в оригинал, както и интервюто ми с Хърман от Johnny Booth в оригинал тук.

Очаквайте неочакваното скоро!

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 3)

2011-11-19T06:05:00.003+02:00

Вече бях вкарала няколко уискита и съвсем удобно застанах до него и го заговорих:
- Здравей...
- Здрасти...
Така, тривиално започна всичко. Определено беше по-възрастен от мен, а аз точно такива ги харесвах. У него, обаче имаше и нещо момчешко, непорастнало, нещо все още ненаситено, неизживяно. Обсъждахме разпалено различни теми, танцувахме, смеехме се, ръката му се спускаше по извивките на тялото ми, изследвайки ги, а аз небрежно прехапвах устните си, опитвайки се да си представя кура му. Дали беше голям, плътен и твърд... надявах се. Тогава, отникъде той каза фразата, която се запечата завинаги в съзнанието ми, емблематична за връзката ни. Прошепна ми с трептящия си, почти мъркащ глас...
- Искам да те вържа...
Това накара слабините ми да се навлажнят, а фантазията ми да се развихри, Почерпи ме питие и по-късно, в същия мой апартамент, на същото това легло, тялото му притискаше моето, докато той проникваше надълбоко в мен отново и отново, първо бавно, а после все по-бързо, после бавно... отново и отново... След като приключихме с мократа си игра и лежахме tete-a-tete задъхани, открити и опиянени, той все така небрежно ми каза, че е женен и има деца, както и че свири в банда. Запитах го за името й (на бандата му, не на жена му!!!), а след като ми го каза, а по-късно я проверих в добрият стар Мyspace се оказа, че с I. всъщност са в една и съща банда. Без майтап! На следващия ден получих SMS от него, после още един и още един и още един... Започнахме да си пишем и понякога да идва в апартамента ми, за да накаже малката си кучка, след което си тръгваше, вероятно взимаше душ и лягаше до жена си, докато децата му спяха спокойно в другата стая. В този случай нещата си бяха съвсем откровено обречени и невъзможни, но това не ми попречи отново да хлътна.
Обичах куровете до безумие и ми беше трудно да се контролирам. Tе бяха голямата ми слабост, моят пиадестал, моята лудост, моята пещ. Двамата не разбраха един за друг дълго време, а когато след близо година това се случи, поискаха да направим тройка. Нещо за което фантазирах, за което пишех, което си представях с всеки малък детайл отново и отново, но нещо което така и не се случи. И слава богу. Доста често реалността е най-лошото, което може да се случи на страстта. Една от причините, заради които бях щастлива, че се махам от България беше, че щях да бъда далеч и от двамата.
Бях изпаднала в онова особено състояние на лудост. Правех едни и същи грешки отново и отново, просто защото не можех да се контролирам, защото ги исках целите веднага. Всичко на секундата или никога нищо. Всичко беше един огромен космос и нямаше средно положение, а нали според Буда именно там беше щастието. За мен то се движеше по ръба на бръснача и все ми се изплъзваше. Кръжах все в една и съща орбита, без да мога да достигна никоя планета. Виждах ги от далече, понякога се приближавах достатъчно близо, да мога да им се полюбувам за кратко, механичните ми лостове, служещи за крака, почти достигаха повърността, но тъкмо да кацна и осъзнавах, че всичко това е мираж, а аз се отдалечавам все повече и повече с всяко усилие, гледайки ги как се стопяват в далечината. Ах, тези музиканти, тези шибани копелета, които толкова мразех и обичах едновременно...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 2)

2011-11-15T23:42:00.002+02:00

Винаги съм можела да имам който си пожелая мъж в леглото си, в толетната на заведението, на стълбите във входа, къде ли не. Можех да ги чукам като лошо момиче веднага, проблемът беше, че после започваше да ми пука. С I. се видяхме още няколко пъти, през определен период от време. Връзката ни, както обикновено, беше невъзможна – той имаше гадже от година и кусур, не особено привлекателна на пръв поглед, но както в последствие разбрах доста интересна мацка, на която пипето определено й сечеше, макар и в по-различни вълни от тези на „нормалните“ хора, нещо, което уважавах. Обвързаността му, обаче, не ни попречи да позабавляваме подобаващо известно време. Веднъж, например, го накарах да лъска пред мен на колене в тоалетната на един столичен бар, докато го снимах с телефона си, а след това отидохме у тях, където през уебкамерата го унижавах пред една своя приятелка. Звучи забавлително, нали? Всъщност с I. правихме „класически“ секс само 1 или 2 пъти – сексът никога не беше основното в нашите игри, а просто рядко допълнение. Ако аз бях доминиращата, той имаше странния фетиш да държи кура си възможно най-мек и малък, а аз да му се подигравам как не може да го вдигне. Когато той доминираше ме караше да смуча пениса му с часове, да се давя с него, а накрая свършваше на едри, топли струи върху лицето ми и ми правеше снимка за спомен. Ставах доста перверзна на кокаин и доста се развихрях, но пък трудно свършвах. Май само веднъж достигнах до оргазъм с него, лежах на дивана у тях, а той ме обработваше с пръсти с едната ръка и ми биеше шамари по лицето с другата. През доста от останалите пъти, аз стоях и докосвах клитора си, надрусана и пияна, без почти никакъв ефект. Свършването беше най-малкият проблем.
Правило номер едно е никога не се влюбвай в Мастъра си. Правило номер две – правило номер едно е невъзможно. Започнах да следя концертите на бандите му и да ходя там, уж небрежно наконтена, да се поклащам в ритъма на музиката, гледайки го с възхищение. Моят Мастър беше на сцената. Беше неизбежно. Започнахме да се виждаме и да си пишем все по-рядко и по-рядко, да му предлагам да се видим и той да ми отказва. След поредния отказ, реших да изпия две уискита на екс в апартамента си, да сложа черната рокля, червеното червило, чорапи със силикон и да отида в любимия си Софийски рок бар.
Всъщност имаше повод да бъда там, трябваше да напиша репортаж за концерта на една местна индъстриал банда. Именно там, облегнат небрежно на бара, пиейки водка с Ред Бул, срещнах N...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 1)

2011-11-13T20:58:00.002+02:00

"And they all scream and shout for the boys in the band... only for the boys in the band”.

Знаех, че не трябва да чукам двама музиканти от една и съща банда. Това, което не знаех обаче беше защо продължавах да го правя.
Началото на цялата сага сложи I. Започнахме да си пишем докато бях в Берлин. Обща приятелка ме свърза с него и той започна да ми пише перверзии по Skype, как иска да бъде мой роб, да му сядам на лицето, че даже пари би ми давал за това... В началото, признавам си, си мислех да изкарам някой лев от него или поне малко безплатен кокаин, който знаех, че има в изобилие като всяка уважаваща себе си рокзвезда. А и той си беше доста известен и доказал себе си през годините, което галеше егото ми. Беше около трийсетте, харизматичен и откачен. Открито си падаше по садо-мазо и фетиши, не беше поредното хлапе, което би се свило от страх и казало, че „не може да причинява болка на човешки същества“ при безобидната ми покана да ме напляска.
При първата ни среща ме чакаше пред новинарската агенция, в която тогава работех, беше облякъл женско бельо под дрехите си, точно както му бях заповядала. Решихме да отидем у нас, където трябваше да бъде мой роб. Живеех сама и апартаментът ми в София беше идеалното убежище за тъмните ми страсти. Отидохме там, след като ме придружи да си купя мишка на компютъра, тъй като моята се беше развалила. Колко прозаично. Носеше бельото през цялото време.
Идеята да доминирам над доказала се култова личност и да правя каквото си искам с него, някаква си 20 годишна пикла, ме ласкаеше, но не ме възбуждаше чак толкова много – винаги съм била повече submissive. По-скоро исках от безплатното уиски и кокаин, които знаех, че щеше да ми предложи. Озовахме се в апартамента ми, начертахме по няколко линии на раклата на леглото ми, отпихме от уискито, плуващо лежерно върху кубчетата лед. Накарах го да се съблече и да ми покаже бельото си. Беше сложил доста идиотски розов сутиен, черни дантелени прашки и чорапогащник 20 дена. Поставих пластмасовия си гаг си на устата му и го карах да повтаря мръсни думички, сложих го на каишка, заведох го в кухнята и го накарах да измие мръсните ми чинии, докато аз го снимах за спомен, а след това щях да кача снимките във Фейсбук, където все още стоят всъщност - естествено само аз мога да ги виждам.
Върнахме се отново в стаята, където го яздих на конче. Забавлявах се много, но не мога да кажа, че това ме възбуждаше кой знае колко. След като излязохме от плея, той на шега подхвърли, че можел и да бъде мастър... Вече бях достатъчно пияна и надрусана, така че реших да го пробвам. Смиреният роб, с когото до преди минути се ебавах както си искам, изведнъж обърна нещата на 360 градуса, избута ме на леглото, заби ми 1-2 шамара и докато се усетя твърдият му кур беше някъде дълбоко в гърлото ми, аз се давех, едновременно унизена, поразена и адски възбудена. След това си тръгна, а аз останах да лежа на леглото, гледайки в тавана и чудейки се в какво се забърках отново.

(to be continued)

Наклонено

2011-11-01T03:56:00.002+02:00

Десетки имена на мъже в телефонния указател И нито един, на когото да се обадиш,ей така,да си поговорите...Подът на стаята и въобще на целия Априлне, не Април, Ноемврисме. Почти.Апартаментимах в предвид,е наклонен.Все едно живееш на хълм. Под наклон.Имам в предвид. На ръба на бръснача.През цялото време. Поне стрелките на часовника са прави.Уж.

Малка кръчмарска поемка

2011-10-15T23:17:00.002+03:00

Съвсем случайно намерих тази "кратка кръчмарска поемка" (еквивалентът на lousy bar poem в другия ми блог на английски), която датира от преди няколко месеца, но като че ли нещата не са се променили особено от тогава...

Винаги ми е харесвал моментът, в който искам да пиша, а няма на какво.
Моментът, в който имам още за пиене и пушене, а искам да си тръгна.
Моментът, в който знам, че ако се прибера ще си легна да спя, а мислите ми ще увиснат в празното пространство.
Неизказани, но изпити. Пълни, а сами.
Той ми записва телефона си със страшно старание. Толкова е пиян, че не може да го улучи.
Липсват цифри. Допълва ги. Но те нямат никакво значение. Аз никога няма да му се обадя.
Е, и?
Нека всички живеем в прекрасната алкохолна илюзия.
А утре отново да се събудим себе си,
Обикновени, ненаспани, жадни.
Сънливи, очакващи, сами.
Думите винаги ще имат да кажат още нещо, дори и в празнотата и очарованието на нощния живот.
Е, и?
Е, и?

Dirty New York Legends: A pretty shitty story (part 5)

2011-10-03T19:24:00.002+03:00

Шпляс. Вратата се затвори, ние бяхме навън. Бяхме свободни. Не ми се искаше да се върна повече никога в тази абсурдна стая за 300 долара, в крайна сметка можех да изхарча парите си за нещо доста по-смислено, или поне за алкохол и наркотици.
- I stole 80 bucks from his wallet! - заяви Е. превъзбудено и съвсем безсрамно. Това го бях виждала само по филмите и го смятах за жива проституция, че и по-долно, защото курвите поне си взимаха парите с достойноство, а не ги крадяха скришно. Не смятах да й държа конско, в крайна сметка не й бях майка, нито аз бях откраднала парите.
- Ok, so we have money for a good breakfast.
След всичките тези хотелски филми без субтитри бях поогладняла, макар и дрогата още да ме държеше.
- Yes, but actually I think they serve the breakfast here in the hotel so we can eat there. What time it is?
- 7:20 am.
- It should be served. Come with me, I know where it is, me and Sammuel were here an year ago, eating breakfast here...
Това май вече го бях чула.
Закуската се сервираше в малко салонче до рецепцията. Сравнено с грандиозните шведски маси в хотелите в България това си беше направо мизерна работа. 2-3 вида яйца, бекон, някакви наденици и кюфтета, 3-4 вида мляко – пълномаслено, обезмаслено, half-and-half, портокалов сок, ябълков сок, безвкусно и слабо кафе от филтър, бейгъли, като за без пари беше идеално обаче. Така че не се оплаквах. Даже и чиниите бяха пластмасови, американска му работа. 2-3 американски семейства с децата си бяха насядали и хапваха, като гледаха да не обръщат внимание на декадентския ни сутрешен външен вид. Почувствах се като пълна курва, защото знаех, че ме виждат като точно такава, но най-интересното в случая беше, че въобще не ме хвана срам. Избърсах носа си и заръфах бекона и яйцата с които бях напълнила чинийката си. Не можех да поема много храна в това си състояние, но все пак хапването ми се отрази добре. Е. Дори напълни хартиена кесийка за по-късно и безсрамно се измъкнахме от хотела.
- Wait for a second – каза тя измъкна Iphone-a си и снима хотела. Явно изпрати снимката на някакъв номер, защото след минута я чух да оставя съобщение на гласовата поща.
- Hey Sammuel, I sent you this picture to see that I'm again here in the Holiday Inn in Midtown Manhattan, where we were together 1 year ago and had so good moments, but now you chose to be with this Chinese bitch...
Не ми се слушаше повече, изключих слуха си и поех по събуждащите се понеделнишки улици. Някой вече бяха облекли костюмите си и се бяха приготвили за поредния ден в корпоративния свят, други още не бяха свалили снощния си грим и се прибираха клатушкайки се към апартаментите си за да припаднат и да се събудят за поредната доза откачен нощен живот. Дали някога щях да намеря баланса между двете?
Е. спря такси. Качихме се в него. Тя каза адреса и започна да обяснява на шофьора точно през къде да мине. Говореше ми нещо и ръфаше от бекона в хартиената торбичка, но аз бях изключила и въобще не я слушах. Неусетно вече бях в леглото си и се заспивах. За мой късмет бях на работа чак от 6 вечерта. Не сънувах нищо.

End of part 1.

Dirty New York Legends: A pretty shitty story (part 4)

2011-10-01T01:47:00.003+03:00

Изпод голият му задник, отпечатани на чаршафите се разкриха две големи лайняни петна. Нямах си ни най-малка идея как се бяха получили, но това беше просто отвратително. Дори не го бяхме чукали отзад със страп-он, а той вече беше легнал абсолютно гол, със същия този задник на моето място. Нямаше никакъв шанс да се върна отново в това легло. Той забеляза, че бях разкрила малката му позорна тайна и отправи риторичния, изпълнен със срам въпрос:
- It is disgusting, right?
- E. come here for a second, please – обърнах се към съквартирантката си, като се направих, че не съм чула, нито видяла нищо. Точно като онези прословути маймунки, сещате се за какво говоря.
- Why?
- Come here, I want to ask you something.
Влязохме в тоалетната, където аз вече бях занесла чантата й, в която се намираше спасителния бял прах. Определено имах нужда от нещо, което да избели онези петна, които все още бяха пред очите ми. Побиха ме тръпки, с такъв не бих си легнала дори да имаше милиарди долари. Добре, че не му бях дала дори да ме докосне.
- Е. let's make a bump, I really need it – казах й аз и й натиках в ръцете й собствената й чанта. Знаех, че е там. - Have you seen the sheets on which Michael is lying? THEY'RE SHITTY! - опитвах се да бъда тиха за да не ме чуе журналиста, без това вече му беше пределно ясно за какво говорехме и че след малко щяхме да си тръгнем.
- Really, he shitted on the bed?
- I have no idea what did he've done, did he shitted on the bed or forgot to wipe his ass, the fact is that there are two big shit spots. Let's get out of here E.
- Ok, ok, - каза Е. и подаде заскрежените ключове към носа ми. Вдишах.
- This is so gross – продължих аз – I don't know how you kissed him and let him touch your pussy...
- Well rich people are weird, you have to deal with some uncomfortable stuff sometimes. I dated once a doctor, he was so rich, he was a millionaire, but he wanted some weird stuff from me, to hear me how I pee in the bathroom and to watch me through the keyhole by this time. It was weird, but he was a fucking millionaire and bought me Fendi and Marc Jacobs bags in exchange. I love pretty things, good things, luxury goods. The guys are either rich and weird or broke and normal, which one you choose?
Не й отговорих, но като се замисля винаги ми е било все тая имат ли или нямат пари. Единственото, което ме интересуваше в повечето случаи беше курът им и способностите им в леглото, в крайна сметки нямаше да ме чукат с пачките и платинените си кредитни карти, нали?
- Give him some fucking excuse and lets go home. I can't stay here anymore, it makes me sick.
Отидохме обратно в стаята, Е. Легна отново до Michael, а аз започнах да се обличам. Сложих първо роклята, после чорапите, после кецовете. Хвърлих бегъл поглед на образа си в огледалото, гримът ми беше сравнително окей, като за ранния час, часовникът на смартфона ми показваше почти 8 сутринта.
- She has to go to work, Michael... Her boss just called her so she has to get the morning shift and to go to work now...
- Ok, ok go... I knew that you're gonna leave me alone...
- We're not leaving you intentionally, Michael, but I told you her boss called her so she has to go to work, she don't know even how to go back home, she came to New York months ago, she don't know Manhattan...
Тук вече преувеличаваше, отлично знаех как да се прибера, както и как да се оправям сама даже в най-напечените ситуации. Декаденсът учи на отговорност понякога, колкото и парадоксално да звучи – важно е да знаеш кога да спреш и кога да си тръгнеш, в противен случай можеше да свършиш като Amy Winehouse, че и по-зле. Не мислех да си отварям устата и да споря обаче, нека изграждаше образът на малката, неориентирана, работлива чужденка в главата му, без това сигурно нямаше да ме помни утре, а аз нямаше да го видя никога повече. За всеки случай взех телефона му – човек никога не знаеше, нали, особено в този бранш... Един ден можеше да е мой редактор в „Daily Obsever”, кой знаеше накъде щеше да завърти рулът на спонтанния круизен кораб „Мой Живот“?
- Take some money from my wallet to get a cap and go back home safe.
E. само това и чакаше. Отвори портмонето му, което лежеше самотно на масата с телевизора.
- I take 20 bucks, they should be enough.
- Ok, ok... - Michael беше затворил очите си и вече се унасяше в сладка алкохолна дрямка...
- Bye, Michael.
- Bye, Michael.
- Bye, girls.

(следва продължение)

Dirty New York Legends: A pretty shitty story (part 3)

2011-09-28T19:28:00.002+03:00

Michael се беше излегнал на леглото, което изпълваше поне 70% от миниатюрната стая и лениво гледаше телевизия. Беше се съблякол гол до кръста и изпод белите чаршафи се разкриваха посребрените косми по гърдите му и поотпуснатия му торс.
- Oh, you came back girls. Come and lay next to me. I’m a little bit shitty, I apologies for that.
- We’re all shitty – отвърнах аз, без да придавам особено значение на думите му.
Е. легна до него, аз въобще нямах и намерение да го докосвам, затова легнах от другата й страна. Зъбите ми започнаха да изтръпват, което беше добър знак.
- Let’s open some beers, guys. – предложих аз, а Е. Стана и отвори няколко на шкафа до себе си. Отпих и легнах отново, палейки цигара. Климатика духаше силно. Затворих очите си. Всъщност май ми се спеше. Чувствах се изхабена. Отворих ги от приглушените стонове до себе си. Е. Се беше качила върху Michael и умело поклащаше таза си някъде между корема и кура му.
- I’m a tease, Michael, noo you can’t fuck me. I’m the pure tease, lay back and enjoy it. – говореше му тя, продължавайки да усуква младото си тяло над неговата застаряваща плът. Реших да затворя очите си отново. Поне не закачаше мен. Усещах вълните ендорфин разливащи се по тялото, подбудени от специфични химични реакции, не позволяващи ми да заспя. Реших да сваля роклята си, без това нямаше кой да ме види през чаршафите, двамата бяха твърде заети един с друг, а аз смятах да поспя. На екрана на LCD телевизора, холограмите на неизвестни за мен американски политици спореха, заливаха се един друг с думи, ехтящи звуково, но не достигащи смислово до мен. Въобще не ме интересуваха. Да го духат. Исках само да заспя и да се събудя в леглото си, в квартирата, защо въобще бях дошла тук?!
- Hey, will you give me a cigarette, please. I want to smoke. – гласът на Michael си проправи път през мрака, прецеждан през мислите ми.
Ебати, защо си бях свалила роклята. Сега трябваше да стана гола и да му подам цигара. Какво пък…
- Ok, can you get them for yourself, they’re on the desk, cause I took off my dress to sleep.
Никаква реакция. То пък оставаше да каже, „Да, бейби, сега ще стана да си ги взема сам, за да не те видя гола“. Ебати парадокса хаха.
Станах, изпънах котешката голото си бледо тяло и му подадох пакета с цигарите. Всъщност не бях свалила черните си тюлени прашки, така че не се броях за съвсем гола. Небето беше добило зловещия цвят на керемидена пепел, преди да разцъфне в сияещ изгрев. Обичах изгревите. Michael се беше втренчил в циците ми, докато му подавах цигарата и запалката. Не го винях, те си бяха доста красиви, нека си гледа, само да не ме закача.
- Isn’t she beautiful? – каза той на E.
- Are you kidding? She’s gorgeous.
Благодарих на ум и се шмугнах отново под чаршафите, когато чух отново гласа на Michael казващ нещо, което отдавна очаквах да чуя.
- Hey, do you mind to kiss me just for 2 minutes.
- No, I don’t want to, I told you I have to be faithful to my Master.
Мисля, че Michael дори не беше запомнил името ми. Май беше по-добре така. След минутка вече обсипваше с целувки вагината на Е. През розовите й памучни боксерки.
- Won’t you give him to kiss you there through the panties, only through them, not underneath?
- No. – отвърнах лаконично аз, обърнах се на другата страна и се завих през глава. Въобще не ми се занимаваше. Ама никак. Дано ме оставеха намира и не ме занимаваха никога, ама никога повече. Станах и си отворих нова бира. Те продължаваха да се натискат. Явно нямаше да се спи. Мислех да взема чантата на Е., за да отида да шмръкна още малко кокаин в тоалетната. Така и така се бях почнала… Тъкмо я бях награбила и се отправях към тоалетната, когато видях как Michael става от мястото си на леглото и се отправя да легне на моето място.

Dirty New York Legends: A pretty shitty story (part 2)

2011-09-25T20:49:00.002+03:00

- I need to pee, I need to pee – повтаряше съкварирантката ми през целия път до Duane Reade, Със сигурност беше доста пияна. Разказах й, че един път в един клон на въпросната дрогерия ми бяха позволили да ползвам тоалетната, така че имаше шанс и сега да й дадат. Влязохме вътре.
- Do they have Blue moon?
- Fuck Blue Moon, let’s get a six pack of Becks.
Награбих бутилките и се отправих към касата.
- I need to pee, I need to pee now, either way I’m gonna pee right here.
Знаех какво е чувството, веднъж се бях напикала точно пред вратата на апартамента си и беше ужасно. Дано Е. можеше да стиска повече от мен.
- Excuse me, do you have a restroom for my roommate, she really needs to pee. – попитах аз чистача, който метеше пода на метри от нас.
Бях с черна тюлена рокля до коляното и кецове Converse, Е. носеше рокля на цветя през която циците й направо преливаха и се беше качила на доста високи токчета. Сигурно изглеждахме много строшени.
- I’m sorry but we don’t have a bathroom for customers. – отговори ми машинално той. Сигурно това беше заучена фраза, обуславяща customer service-а на корпорацията, а той беше най-малката брънка в нея, работещ робски труд за 7.25 на час, защото нямаше друг избор, защото някой трябваше да я работи тази гадна работа, за да може други да си позволяват стаи за по 300 или 300,000 долара на нощ. Само така можеше да съществува една съвременна империя.
- She really needs to pee, please.
Реших, че да споря с този работник е безнадеждно и да пробвам с касиера.
- Sir, please let my roommate go to the bathroom, I’ve been once to one of your bathrooms in one other Duane Reade, I know that they’re not available for customers but this is an emergency case.
- I don’t know where you’ve been but we don’t have a bathroom, I’m sorry.
Ебати коравите копелета. Системата им беше ебала майката и ги беше превърнала в безчувствени роботи, които пазеха огризката си хляб със сетни сили. Сигурно беше бъкано с камери, а те не искаха да изгубят работата си заради две пияни среднощни кучки.
- If you don’t let me use the bathroom, I’m gonna pee right here. – каза Е. и тръгна да вдига роклята си.
- You can’t do that – коравосърдечно, но и леко притеснено отвърна касиера – Please miss.
Представям си какви откачалки минаваха през аптеката посред нощ.
- C’mon E. you’re gonna pee in the hotel. – казах й аз – Let’s get the fuck out of here.
- Your bosses pay 20,000 per month for at least 10 years contract here, I know that cause I work in the real estate, and you tell the customers that they can’t use the bathroom?! – започна да крещи тя – I’ll sew you, my cousin just opened a drugstore in the City, I’m gonna sew you!!!
- C’mon E., let’s go, leave them.
Придърпах я и излязохме от аптеката. Случката не беше твърде необичайна за персонала, нито твърде необичайна за нас. В крайна сметка нямаше нищо твърде необичайно, особено в Ню Йорк. По пътя Е. се опита да си купи пица и да използва тоалетната в една малка пицарийка на ъгъла, но и там нямаше тоалетна. Оказа се, че това да си намериш къде да пикаеш в почти 5 сутринта не е толкова лесно, изобщо даже. Но къде ли е. Вече чувствах главата си доста празна. Отправихме се към хотела, същия мрак, пробиван от неоновите светлини, същата глъчка на хората пред клубовете, същото също като от преди малко. Почукахме на същата стъклена автоматична врата и същата застаряла, изрусена рецепционистка ни отвори. Е. имаше карта за хотелската врата. Holiday Inn, a? Яката работа.
- Hey E., there is a bathroom on the first floor, wanna use it?
- Yes, come with me, to make a bump.
Значи кучката имаше останал кокаин, а аз бях привършила своя. Е, какво влизах с нея, нямаше как. Тя седна на тоалетната чиния, явно не й пукаше. Аз никога не го правех, струваше ми се твърде нехигеинично, дори не сядах на тази в квартирата ни обикновено. Тоалетната се изпълни с острата миризма на урина, пригади ми се леко, но запазих самообладание. Пуснах водата вместо нея. Тя извади пакетчето и ключовете си, поех малко от белия прах в едната си ноздра. Това е за мама, това е за баба, това е за татко. Върнах се в детските си години направо. Е. последва примера ми. Качихме се на асансьора, и тя натисна бутона за 25тия етаж. Мамка му, никога до сега не се бях качвала на 25тия етаж, сигурно гледката беше убийствена. Асансьора спря, Е. леко приплъзна картата в жака до бравата и вратата се отвори автоматично…

Dirty New York Legends: A pretty shitty story (part 1)

2011-09-23T21:09:00.003+03:00

„So tell me baby how does it feel
I know you like the roll of the limousine wheel…“

Клубът беше пълен с хора, които пиеха, смееха се, излизаха навън за по цигара (беше забранено да се пуши вътре в заведенията, така че клубът не беше както обичайно задимен). Маргаритите бяха хубави, обичах Маргарита – класическият коктейл се беше превърнал в последната ми страст, задължително със сол по ръба на чашата. Обичах и неделите в Sway, тълпата, отличната селекция на уейв и 80тарски гот рок, подсилени със солидно количество The Smiths и Morrisey. Понякога идвах тук просто да потанцувам, да отпусна напрежението, понякога идвах с ясната цел да си намеря нещо за вечерта. Точно тази неделя, обаче, нямах абсолютно никакви очаквания, просто се бях пуснала по вълната и танцувах с А. и други гости на клуба. Моята съкваритирантка E. Беше заедно с мен, но седеше лениво на масата, пиейки вечното си питие – водка с портокалов сок.По едно време забелязах, че към компанията й се беше присъединил мъж на видима възраст 40-45. Косата му беше прошарена, а фигурата леко отпусната, изглеждаше видимо пиян, за което говореха и поне 4-5те празни и полупълни чаши пред него, които персоналът още не беше вдигнал. Носеше хавайска риза на цветя, шорти от деним, кафяви мокасини. Не знам защо, но първата ми асоциация появила се в съзнанието ми след като го видях беше точно Hunter S. Thompson.
- Who’s that guy? – попитах E. Като се приближих към нея.
- He’s a famous journalist, he writes for Playboy. He gave me a business card, I bet that he’s rich, he bought me a few drinks.
- Oh, really, a journalist? That sounds interesting.
Журналист значи. Интересно. Приближих се към него
- Hey, how are you? I’m E.’s roommate, my name is X, nice to meet you.
- Hi, I’m Michael.
В заведението беше шумно, май не беше идеалното място за разговори.
- So I heard that you’re a journalist. I’m a journalist as well. I was doing that in Bulgaria…
- Yes, I was doing that for such a long time…
Май не обърна никакво внимание на това, че му казах, че и аз имам интерес в сферата на журналистиката. Майната му. Самовлюбено копеле, срещала съм толкова такива. Отидох до тоалетната за да се освежа, след което се върнах заредена с нови сили. Michael шепнеше нещо на ухото на съкваритирантката ми, а тя се смееше. Ясно. Отйово отидох да потанцувам с А.
- Този с Е. пише за Playboy.
- Верно ли?
- Да. Айде да измислим после някакъв афтър с него и нея. Да го накараме да купи уиски и кокаин и да продължим партито. Вече е 4 без 10 сутринта, знаеш, че в 4 затварят.
- Айде.
Потърсих пак с поглед Е., но не я открих. Може би вече бяха тръгнали нанякъде. Отправих се към изхода и ги хванах в крачка.
- Hey E., where are you going?
- We’re going to a hotel.
- Only the two of you?
- Well yes.
Дръпнах я настрани.
- Let me and A. come, lets make him buy some coke and booze. You said that he’s rich, he’s gonna pay for the fucking hotel, right?
- Of course, he’s gonna pay for everything. He said that he’ll even pay for the cap back home in the morning.
- Ok. Hey, Michael. – извиках го аз. – Let’s go all of us in the hotel, to buy some booze and some coke and continue the party.
- I have no booze and no coke. No one sells coke in Sunday night.
- Well let’s try.
- My man don’t sells for sure.
- I’m gonna try mine.
Намерих в телефонния си указател номера на сегашния си дилър. Биийп, бииийп. Никой не вдигна. Включи се секретар. Fuck. Сетих се, че имах телефона на един друг дилър, но не си спомнях името му, а и кокаинът му не беше хубав. Все тая. Michael отиде до банкомата в близкото магазинче да изтегли пари. След като се върна му казах, че и с моя човек няма да стане.
- I told you, no coke on Sunday night.
Вероятно беше прав. А. реши да си тръгне и останахме само тримата – аз, Е. и журналистът.
- Well now we can go to the hotel.
Стана ми ясно каква му беше идеята. Е, какво пък, щях да отида. Моята първа нощ в Ню Йоркски хотел. Като се замисля никога не бях ходила на хотел с мъж. Винаги ми се е струвало от една страна курвенско и долнопробно, от друга безмислен разход на пари… защо да не го направиш на обществено и необичайно място, вместо да харчиш парите си или парите на пича за стая някъде. А и сигурно стаите по хотелите тук бяха доста скъпи. Както и да е , нямаше да плащам аз, а и не мислех да правя нищо с този мъж. Трябваше да бъда вярна на Господаря си, но ако Е. искаше да го чука или да прави нещо с него пред мен нямах нищо против. Щях да гледам. Взехме такси. Той каза някакъв адрес, който не си направих труда да запомня. Не беше далеч, спряхме за по пица, след което поехме към хотела в следващата пресечка. По пътя разни хора ни подвикваха, бяха пияни и стояха пред клубовете. Не им обърнахме никакво внимание. Почукахме на стъклената врата на първия хотел. Не ни отвориха. Било твърде късно. Почукахме на втория, пак същото. Третият беше в същата колона. Същата прозрачна, автоматична, стъклена врата. Този път позастарялата, изрусена рецепционистка отвори.
- Hello, we need a room for the night. – каза Michael.
Вече минаваше 4 сутринта.
- We only have rooms with king size beds.
- Ok, it works.
- It“s 260 plus tax.
- Ok. – каза той и подаде синята си кредитна карта.
Очите ми се разшириха от учудване. 260, сигурно и триста, заедно с таксата, долара само за няколко часа в някаква стая с момичета, които не познаваш и които, доколкото познавах Е. и бях сигурна за себе си, нямаше да ти пуснат. По-късно Е. Коментира „People are rich, people don’t care, oh I love money” и ми разказа как е била тук преди време с бившия си приятел С.., който й давал 200 долара всеки път, когато му правила свирки. Били са заедно 2 години и са живяли в апартамент с прислужница във Financial District. Боже, ако бях такава, сигурно щях да стана милионерка до сега, замислих се аз. Но не бях и едва ли някога щях да бъда.
Плащането беше извършено и касовата бележка, напечатана от пост терминала лежеше на рецепцията, запечатала автографа на Michael. Той даде още 20 долара на Е. да отидем за бири. Всички магазини за алкохол около нас бяха затворили. Уж Ню Йорк никога не спеше, а магазините за алкохол не бяха денонощни и клубовете затваряха в 4 сутринта. За сметка на това аптеките бяха денонощни, а там можеше да купиш бира, мляко и чипс без рецепта и амфетамини и морфин, ако имаш insurance и лекарят ти е печен и/или продажен. 24/7.
(следва продължение)

2011-09-07T09:28:00.002+03:00

Какво още е животът, освен една книга игра, в която вместо два-три избора имаш хиляди? И има ли правилни избори или просто правилни хора, с които да споделиш това, което наистина си? Трябва ли да се преструваме през цялото време (или дори и само в някои от моментите), за да получим това, което искаме? И дали в такъв случай ще продължаваме да го искаме все още след като го получим или ще го захвърлим да прашасва някъде в шкафа на спомените ни, както разглезено дете захвърля новата си играчка? Въпросите продължават да текат из съзнанието ми очертавайки различни възможни избори, но истинският въпрос е къде са отговорите? И дали те ще доведат до нещо различно от още повече въпроси?

G train, NYC, 09/05/11

Айрийн, Ню Йорк и аз. True Story.

2011-08-29T03:16:00.007+03:00

Ураганът Айрийн (или Ирена по нашему) се очакваше да се нанесе в Ню Йорк Сити, 27ми срещу 28ми август 2011, и да остане 12 до 24 часа, точно за партито в събота вечер. Предният ден се бях прибрала късно от работа или по-скоро рано, въпрос на гледна точка и съвсем по котешки си бях взела деветте часа сън. Сигурно щях да продължавам да спя и сънувам непробудно, ако мелодията на телефона ми (в настоящия момент откъс от Korea на Deftones) не ме беше събудила. Вдигнах, беше майка ми, която бързаше да ме предупреди, че спират метрото в 12 на обяд и би било добре да съм се придвижела към квартирата й в Ridgewood, където било далеч по-безопасно от Astoria, където в момента живеех.
- Ти си в жълта или червена зона, а аз не съм никаква зона, не се знае какво ще стане сега... в твоята стая има 3 големи прозореца, единия ти е над главата, нещо ако се счупят какво ще правиш...?
- Антония спи ми се, обади ми се след половин час...
Затворих телефона и очите си едновременно. Когато ги отворих отново вече минаваше 12 и беше твърде късно да сменя петте метра, които ми бяха нужни за да отида при нея... Все пак споменът, че ще има някакъв ураган и трябва да се приготвя, ехтеше в главата ми. Реших да пообиколя близките супермаркети и да купя малко храна, за което съжалих малко, след като изхарчих около 40 долара. Мразех да давам много пари за храна, но ако трябваше да ги изпия в някой бар не ми пукаше... Върнах един пакет яйца и кутия портокалов сок и смекчих разходите до трийсет и нещо. Тогава реших да звънна на Антония и да отида все пак да я видя. Като се замисля наистина не се знаеше какво чудо-вижте щеше да е точно ураганът. Казваха, че може да чупи прозорци, да наводнява, че трябва да се затворим по къщите си и да не излизаме... А и беше доста добър повод да й погостувам малко, след като живеехме разделени и двете работехме по различно време в този луд, луд град, нямахме много време и възможност да се виждаме често. Таксито до Ridgewood ми излезе 25 долара + 2 долара бакшиш за шофьора, който си беше пич и не ме чарджи допълнително за дето обърка пътя и още малко да отидем в Manhattan. Това беше хубаво на черните таксита, така наречения car service, обаждаш се, казват ти една цена, казваш ОК и повече не го мислиш – задръствания, обърквания в пътя, затворени пътища, това не е твой проблем...
Пристигнах в стаята й някъде към 5. Беше доста голяма и хубава, с 2 големи прозореца, 2 големи гардероба, розови столчета и лилави перденца. Приличаше малко на детска стая, но имаше нещо сладко и чаровно в това... Започна да вали някъде към седем следобяд, идеалното време в което реших да взема един топъл, освежаващ душ, който отстъпи място на семейната вечеря. Хапнахме печени свински пържолки и салатка, съвсем по български, а утре за обяд сигурно щяхме да направим и рибата, която аз бях донесла.
10:35 pm ураганът още не беше дошъл и по мое предложение пуснахме да гледаме Desperately Seeking Susan, забавен, неангажиращ и доста cool филм за Lower East Side през 80те (<3) с участието на Madonna от най-якия й Like a virgin период. Филмът е доста пънк, всъщност бях започнала да го гледам с S. преди 2 дни, но бях твърде строшена и припаднах преди края му. Майка ми се възмущава, че трябва да си седим цял уикенд по къщите, вместо да ходим някъде:
- Вързаха ни по цял ден да стоим по къщите като някакви шнорхели
- А ти ме върза да стоя с тебе?
- Ти сама доброволно се обади, аз не съм настоявала, още по-малко съм те вързала....
Тогава чухме страховит вятър през отворения прозорец:
- Почва се?
- Ами да ти кажа може да се почва...,
Започнахме филмът с пуканки и чипс, които отстъпиха място на шампанско в чаши за вода, защото чаши за шампанско, разбира се, нямаме.
- Това е толкова New York, вмъкнах аз, а тя се хили и отпива от шампанското.
То е всъщност подарък за рожденния й ден от една нейна приятелка тук, също българка, но беше останало в моя апартамент и реших да го взема. Какъв по-подходящ повод за отваряне на шампанско от първият ни ураган!
В стаята е ужасна жега, тъй като майка ми няма климатик, а вентилатора на покрива не прави нищо. Навън духа силно и вали... ама чак пък ураган. Щом даже чат-пат отваряхме прозореца да се проветрява никакъв ураган не е това, особено пък толкова страшен, че новините по целия свят да гърмят и тръбят за него.. Ако такава буря се беше случила в Пловдив, сигурно и вестник „Марица“ нямаше да я отрази!
След филма пускам новата алтърнатив станция на soma.fm “480 minutes” или нещо такова и чета „Тhe virgin suicides” излегнала се удобно на леглото на майка ми. В сцената, до която съм Trip Fontaine застава до Lux Lisbon в училищния киносалон, докато прожектират филм за ураганът Зелда.
- Защо кръщават всички урагани с женски имена?
- За да се подиграват на жените, защо...
Започвам да се смея.
- Не се смей, казва майка ми и започва да се смее заедно с мен.
След кратко проучване в Уикипедия осъзнавам, че не е точно така... Ураганът Andrew е с мъжко име, а е един от най-разрушителните, даже има и ураган Ivan, явно кръстен на български мъж – нещо, което тотално одобрявам.
Вече е 1:06 АМ. Окей, навън продължава да духа и вали силно, но не ми се вижда чак толкова страшно... Продължавам да си чета все така апатично, отпивайки от шампанското. Колко ли hurricane партита бяха организирани сега в Ню Йорк? Със сигурност поне няколко десетки...
На майка ми леглото е доста тясно, не мога да си представя да спя на толкова тясно легло. В моята стая има full-size, а това е short twin, което ми се струва твърде малко...
- Как спиш на толкова тясно легло?
- Ами Ок ми е... то по-добре да имаш едно такова легло и един диван...
- Аааа не, едно голямо е много по-добре... - отвърщам аз...
- Не не, диван и легло...
- Не и за мен, Антония... различен лайфстайл, нали разбиращ...
Тя решава да не ми отговаря нищо, едва ли й е лесно с дете като мен, ама е свикнала и сме си ОК. Две странни птици кръжащи из Ню Йорк, всяка в орбитата на собствената си лудост, всяка имаща собствена стая в различни части на града, така че може да се наслаждаваме на не чак толкова честите си срещи с пълна сила...
Някъде към 3 AM заспивам, не чувам нищо пред нощта, верно е доста тясно, ама съм спала и на по-тясни легла с повече хора на тях, така че ще го преживея. Като се събуждам някъде към 11 AM дори е спряло да вали. Навън е сиво, дърветата се поклащат енергично, но чак пък ураган... моля ви! Чудя се дали в Astoria е било по-брутално, но както разбирам в последствие – същата работа. Много шум за какво?! За увеличаване оборотите на магазините и таксиметровите шофьори, парализиране на ресторантите и работата, за да се дадат два дни почивка на хората, някой от които работят по седем дни като роботи, или за да се направят още много нови анти-ураган застраховки... Или просто за всеки случай. Нямам идея. Решавам да остана и следващия ден при нея, мързелувайки и без да излизам навън. Поваля сигурно 15 минути за целия ден и вятърът беше силен, но не чак толкова. Дори излязох на аварийния изход да изпуша една пуретка.
Хора, не вярвайте на новините! Дори да има някакви малки наводнения в най-долните части на града, огромна част от Ню Йорк Сити си е много добре, единствено чакаме да ни пуснат метрото и да се потопим отново в ритъма на града, през който ураганът Айрийн мина почти незабелязано...

Лора Порноджова strikes again!

2011-08-28T19:23:00.004+03:00

Няма как да не коментирам новият клип на щерката на Данчо Караджов от Сигнал - Лора Караджова, който е под всякаква критика. Това, че тя няма никакви гласови данни не е тайна за никого, но по-смущаваща в случая е безцелната псевдо-арт еротика. Тя бие дори чалга певиците, които дори да са разголени, все пак вкарват някакъв сюжет, който тук е май единствено, "декаденсът" на личната героиня "мацка", която се напива всяка вечер с мисълта за изгубената любов. Още във втория кадър виждаме задника й, който не че е лош, ама във всеки клип го виждаме... Защо обаче някоя пияно-тъжна мацка ще се прибира и ще се кълчи по леглото си, облечена в скъпо черно бельо е въпросът?! Лорчето да си премисли ПР-а, или май като гледам масите аплодират, така че липсата на всякаква логика, компенсирана с разточително количество плът е печеливша в България явно... Поне със сигурност, ако не друго, става да спреш звука и да си удариш една...

Oh, Amy...

2011-07-24T17:16:00.003+03:00

Вчера почина Ейми Уайнхаус. Тъжно ми е. Тъжно ми е, защото тя ме разбираше, защото когато си пуснех нейните песни, знаех, че не съм сама, намирах частица от себе си вътре и те бяха огледало на емоциите ми, мое вдъхновение, фон на дните и нощите ми. Тъжно ми е, защото толкова добър, откровен и непретенциозен джаз/соул албум като "Back to Black" не е записван в последните 10 години и надали ще бъде записан в следващите. Защото тя разбираше декаденса, но отиде твърде дълбоко в него... Снощи пусках албума й в бара, където работя, дори повече от обикновено, пих едно уиски в нейна памет и се прибрах после с метрото с лек привкус на тъга в устата. Днес като се събудих и отворих Фейсбук ми стана още по-тъжно след като прочетох десетки постове как можело хората да скърбят за Ейми Уайнхаус, като в същия ден атентата в Норвегия взе 93 жертви, от които 70% деца, и как едва ли не не я било срам да умре в този ден и да обере ларвите и как не ни било срам да скърбим за някаква "лайняна наркоманка". На хора, които дори могат да си помислят това, искам да им кажа, че човек не си избира кога да умре (освен в особени случаи) и, че дори и да нямат добър музикален вкус е добре поне да имат малко уважение към мъртвите. Ейми, ти ще останеш легенда и съм сигурна, че песните ти (дори и толкова малко на брой) ще се слушат и след 20 и след 30 и след 50 години, а не е ли това най-важното за един творец всъщност? Почивай в мир.

Весталката и Сенаторът - част 11

2011-07-16T09:00:00.002+03:00

Ливия тичаше без да вижда посока, искаше да изтрие всичко. Знаеше, че ако я хванеха щеше да бъде заровена жива в земята. Дори и да успееше да избяга нямаше да го види никога отново. Беше станала алчна, беше поискала твърде много и за това беше наказана. Бягаше. Секундите се вливаха в минути, които оформяха часове, не искаше да вижда нищо, не искаше да усеща нищо, искаше само да бяга, да бяга, да бяга. Без посока, без цел. На далеч, на много далеч, където би могла да остави старата си кожа, да изгори паметта си, да се превърне в някой друг. Това беше и единствената възможна алтернатива за нея, освен смъртта.
Всяко удоволствие има своята цена, а за големите, онези забранените, тя често бива твърде голяма. В този случай Апий я заплати. След честен съдебен процес и след като месец Ливия не беше открита, той беше осъден да бъде разкъсан на четири от разярена фанатична тълпа, не далеч от мястото на Форума, където я видя за първи път. Жена му дори не отиде да гледа, но може би така беше по-добре, гледката нямаше да й понесе, нито срамът, че е била съпруга на мъж, осмелил се да наруши повелята на боговете. Ливия се скри в горите, недалеч от Рим и реши, да умре там от мъка. Не можеше да живее без него, болката беше твърде голяма, за да я издържи, а срама твърде силен, за да го превъзмогне. Легна гола на опадалите по земята листа, поеше ги със сълзите си, докато не се умори и не зачака примирено смъртта. Дните се сменяха с нощи, а слънцето с други звезди, все по-далечни и студени. Една нощ, когато беше вече на предела на силите си, дочу мъжки глас. Сякаш някой беше до нея и й говореше, но тя нямаше силата да отвори очите си и да види кой е. Когато все пак ги отвори забеляза, че е на легло, чуждо легло, което не беше виждала до сега. Огледа се, стаята беше скромно обзаведена и също не й беше позната. След малко вратата се отвори и при нея влезе млад мъж.
- Здравей, сигурно се чудиш защо си тук.
- Ами всъщност, да – отговори му Ливия – и кой си ти, къде съм?
- Казвам се Юлий. Снощи, когато реших да изляза в гората, да се поразходя, видях те легнала на земята, съвсем гола, на ръба на силите си. Не знам какво ти се е случило, но не бих могъл да да те оставя в такова положение.
- Трябваше да ме оставиш да умра, аз го заслужавам.
- Никой не заслужава да умре и все пак часът настъпва за всички ни, но не би трябвало ние да го избираме.
Устните на Ливия се прегънаха леко в усмивка. Този мъж беше толкова добър с нея, може би това също беше знак от съдбата, може би с него можеше да започне ново начало. Юлий също я погледна, учудваща беше способността на човешката плът да се възстановява, малко сън и тя изглеждаше доста добре. Забеляза, че всъщност беше ужасно красива, въпреки тъмните кръгове под очите си, сплетените коси и изражението на лицето, криещо толкова много болка и тъга под себе си.
- Ще ти донеса малко хляб, месо и плодове, трябва да се храниш за да се възстановиш по-бързо и да се върнеш у дома си.
- Аз нямам дом вече – отвърна му Ливия.
- Тогава остани при мен, докато решиш.
И Ливия остана и заживя заедно с младия Юлий, който така и никога не разбра за миналото й, а и не посмя да я попита. Привидно си живееха добре, бяха щастливи, макар и Ливия никога да не го заобича истински и понякога да изчезваше мистериозно за по няколко дни, през които се отдаваше на различни мъже и жени, след това се връщаше уморена и спеше дълго и непробудно. Юлий не я попита и за това, прие го смирено и макар и понякога да му ставаше мъчно никога не я укори. Роди им се син, който Ливия настоя да кръстят Апий, дори си наложи да повярва в илюзията, че е заченат през онази фатална нощ с маските, онази нощ, когато всичко между нея и Сенатора се счупи на парченца. Мислено се връщаше понякога назад във времето и разиграваше в съзнанието си различни сцени - как би могла да се развие ситуацията, ако беше паднала и маската й се беше счупила, когато крадецът я подгони, ако се успеше, ако объркаше къщата, ако не й отвореха. Но как можеше да се развие, всъщност? Можеха да си откраднат още няколко мига. Само това. И все пак би дала всичко, което имаше, за още няколко мига, там с него, в Рим, на хълма Палатин. Тя никога не го забрави, нито научи какво се е случило с него, но вярваше , че каквото и да беше станало след онази нощ, някой ден, когато умре, пак ще се озоват заедно на онзи хълм, в момента, в който бяха само двамата и нито дума не им беше нужна.

The end.

Основни характеристики на ХИПСТЕР КОЧ партитата

2011-07-15T21:43:00.003+03:00

Искам да споделя с верните си читатели, че снощи бях на първото истинско ХИПСТЕР КОЧ парти.

И ако в България коч партитата се обуславят обикновено от група пичове, седнали около маса, които пият докато припаднат, псуват, говорят си за п*тки и гледат футбол, бокс или K1, при ХИПСТЕР КОЧ партитата мъжете седят на земята, защото са еко, пият евтина бира (Budweiser) и рисуват. Да. Те творят.

Въпросното парти само на метри от работата ми беше обявено като АРТ парти, но нека това не ви заблуждава - това си беше живо ХИПСТЕР КОЧ парти. Нито един от пичовете не ми се пробва, с един пушихме цигари навън, макар и собственика на апартамента ГЛАВНИЯ ХИПСТЕР да ни каза, че ако излезем не можем да се върнем и това са правилата на ХИПСТЕР КОЧ партито ние излязохме и се върнахме. През цялото време, докато бяхме навън, бях леко възбудена, не че той беше толкова готин, но беше половин румънец, на 30, скейтър и аз бях доста пияна. Купих си Grolsh, защото американската пикня, която наричат бира не исках да я пия. Той не ме и докосна.

Нарисувах нещо изключително елементарно. 2 очи, устни насочени нагоре и надолу едновременно, грозни черни небостъргачи, 2 зелени кура за разкош, няколко отпечатъка на пръсти (пак черни) и върху всичко с жълти букви написах "ИСКАХ ДА ГО НАПРАВЯ". Всичко това ми отне около 3 минути и половина, разпокъсано във времето. Не исках да рисувам. Исках да пия с момчетата, но те бяха твърде съсредоточени и мълчаливи. Въпреки това продължих да пия. Казаха, че картината ми е много модернистична - честно казано тя беше просто грозна. Съжалявам че не я снимах, ако са я запазили бих си я взела за спомен и бих ви я снимала за доказателство. За момента доказателства обаче нямам - само смътни спомени и лек махмурлук.

И за финал ще ви покажа Hipster Hitler, ако случайно сте го пропуснали:

http://hipsterhitler.com/ ЦЪК!

2011-07-13T01:41:00.001+03:00

http://katstacksfans.com/videos.php

LOl!

Билкови цигари ?!

2011-07-12T19:21:00.002+03:00

Тъй като и аз се чудя вече какво да пуша - тук в New York времето е твърде задушно за да пуша пурети, цигарите ги отказах пред 3-4 години и не ми се иска много пак да ги почвам, а и вкуса им не ми е най-любимия на света (като изключим ментоловите - те ме кефят) вчера влязох в един Smoke shop и намерих това:

Вместо тютюн вътре има бяла ружа, карамфил и листа роза... Голям цирк! Нямаше как да не подкрепя нещо толкова странно и си взех една кутия. Цената беше доста висока - 14.50$, но като се има в предвид, че кутия Боро е 13 долара не е чааак толкова повече. А и идеята си струва. Вкусът е доста алтернативен и приличен в интерес на истината. Може да си взема отново...

Весталката и Сенаторът - част 10

2011-07-09T04:45:00.002+03:00

Ливия премина по тесен и къс коридор, който я отведе до стаята, която беше видяла отвън. Налягалите гости се бяха разгорещили. Две жени доставяха едновременно наслада на мъж с маска на птица. Друг мъж проникваше в гост, от същия пол с отпуснато тяло и посребрено окосмение, който се гънеше от удоволствие, болка или и двете. Една жена беше свалила маската си и похапваше грозде, чиито зърна първо потапяше в слабините на друга жена с бяла, широко ухилена комична маска. Взря се малко по-внимателно в лицето на жената без маската и припозна в нея една от придружителките на Луций, които беше видяла предния път. В левия ъгъл друга жена бичуваше с дебел камшик мъж, който се беше проснал в краката й и молеше за още и още. Ливия леко потръпна. Това ли искаше, това ли беше копняла да види, да усети? Мястото й ни най-малко не беше тук. Та това беше толкова по-различно от нещата, които беше опознала с Апий. Защо беше дошла изобщо? И докато размишляваше над това, към нея се приближи атлетичен мъж, с бяла препаска през кръста, също с трагична маска.
- Опасявах се, че ще дойдеш. - Тя позна този глас, това тяло. Говореше й Апий - още когато осъзнах, че съм ти казал за това събиране. Разбрах, че все ще разбереш как да стигнеш, без значение, че не знаеш кой точно е Луций и коя е къщата му. Казах ти твърде много...
Ливия не отговори нищо, а само леко се усмихна изпод маската. Радваше се, че го вижда, че пак са заедно и то на място различно от това на обичайните им срещи, някъде другаде. Той й липсваше, липсваше й във всяка секунда, в която бяха разделени. Обичаше го, с цялата безнадеждност на света.
Докосна го през препаската и пъхна нежната топла ръка под нея. Огледа се, дали някой не ги наблюдава, но всеки изглеждаше обгърнат от собствения си акт. Прошепна тихо на ухото му:
- След като и двамата сме тук, защо не проникнеш в мен, пред всички тях. Би било толкова вълнуващо, те да ни гледат, но да не знаят кои сме. Само мисълта за това ме кара да потръпвам отвътре.
- Не. Това е лудост и ти го знаеш. - каза й строго той, но нещо в ръцете й беше започнало вече да се втвърдява.
- Моля те, за малко... - тя го погледна изпод маската и очите им се срещнаха за миг...
Апий вече беше доста възбуден, а и тя го докосваше винаги толкова добре. Прииска му се да проникне в топлите й дълбини, да усети сластната й влага... Докато усети какво се случва вече беше започнал да я чука сред множеството. Тя беше застанала права и леко наведена с гръб към него, а той прониквашев нея бавно, после по-бързо, а после пак бавно... В следващия момент се чу оглушителен трясък. Неочаквано маската на лицето на Ливия се сгромоляса на черния мраморен под и се пръсна на парчета. Всички присъстващи прекъснаха игрите си и обърнаха лицата си към нея. Първа една леко пълничка дама, която до преди малко се превиваше в оргазмени конвулсии под двама мъже я позна и се провикна:
- Та това не е ли Ливия? Весталката?
След минута тишина всички започнаха да викат. Да крещят, как тя е мръсница, как трябва да умре, както и този, който я е обезчестил, че боговете ще накажат всички тази вечер заради наглостта й.
- Бягай, бягай – призова я Апий.
- Не мога. Не мога да те оставя. Не мога да живея без теб.
- Не, ти не можеш да живееш с мен. Бягай.
Ливия го целуна за последно, залепи влажните си, топли устни върху маската му. Погледна го отново и без да губи много време побягна гола навън. Забрави робата си там, където я беше оставила, до колоната на входа, нямаше време да се сети за нея, дори забрави факта, че беше гола.
- Юпитер, нека поне единият от нас оцелее, нека Тя живее – тихо прошепна Апий, след което на свой ред свали маската си.

Весталката и Сенаторът - част 9

2011-07-04T02:33:00.001+03:00

Нощта беше топла и ласкава и лекият летен вятър безсрамно проникваше под дрехите й и я докосваше навсякъде. Тя тръгна по пътя. Беше толкова тъмно, че не виждаше почти нищо пред себе си. Как можеше да си помисли, че ще забележи следите от въглена, които имаха същия цвят като нощта? За неин късмет, сякаш краката й отново сами я водеха, тя не се подвоуми дори и за миг по коя уличка да свие или на коя страна да тръгне, а знаеше точно на къде се беше насочила – към къщата на сенатор Луций, която чрез странно стечение на обстоятелствата беше разбрала къде се намира преди няколко дни.
Ливия вървеше уверено и спокойно, откакто беше срещнала Апий, нощта се беше превърнала в нейна сестра, която я загръщаше нежно с черното си покривало, обсипано с безброй мъждукащи звезди. Тя не се страхуваше от нея, защото само докато нощта властваше Ливия можеше да бъде такава, каквато е наистина, да избяга от предразсъдъците на деня и ярката слънчева светлина. Но ето, че както си вървеше, а улиците уж бяха празни, пред нея се появи мъжка фигура. Субектът изглежше едър, опърпан и доста недружалюбен.
- Какво прави хубаво и само момиче като теб само в нощта – попита я той, приближавайки се още повече. Едва ли го казваше от любопитство.
- Я какви хубави обици, дали ще ми ги дадеш да ги понося малко? - продължи, приближавайки се към нея все по-заплашително.
Ливия беше прекарала целия си живот в Рим, но това не беше Рим, който тя познаваше с ритуалните церемонии, блясъка, лукса и фалшивите усмивки. Това беше Рим на улицата - тъмен, озъбен, гладен, свиреп и безпощаден. И тя нямаше място там. Осъзнавайки това за частици от секундата Ливия побягна, бягаше без да се обръща назад,макар и да знаеше, че той тича след нея. Бягаше колкото се може по-бързо, а кръвта се блъскаше в слепоочията й, докато нещо в стомаха й се беше свило на топка. Май това нещо се наричаше страх и тя го усещаше за първи път. Продължаваше да бяга, интуитивно спазвайки посоката, влагайки цялата си сила и енергия. Отново беше дивото животно, плячката, но този път не можеше да си позволи да се отдаде. Продължи да бяга известно време, след което спря, огледа се и осъзна, че никой не я следи. Въздъхна и седна за малко на един мраморен праг. Странно, макар и да не беше бягала в някаква конкретна и умишлено избрана посока, установи, че всъщност срещу нея се намираше онова пазарче, което не беше никак далеч от къщата на Луций. Още няколко преки и щеше да бъде там. Прие го като добро знамение и дори благодари на богинята. Но младата жрица не знаеше, че знаменията не винаги биваха пращани от боговете... Повървя още малко и стигна до пищната къща на сенатора. Отпред нямаше охрана и Ливия реши да се приближи Ослуша се за издаващи звуци, покрай къщата, но не чу нищо. Все пак вътре беше светло, макар и тежки завеси да бяха спуснати по прозорците. Реши да обиколи къщата, все някъде щеше да има пролука, през която да хвърли един поглед, да види какво се случва. Все още съществуваше възможността Апий да беше блъфирал, нарочно да й беше казал друго име или друг ден, можеше и тя да беше объркала къщата. Вероятността да е улучила всъщност не беше никак голяма, но някои неща просто бяха предвещани да се случат. Ето, че на дясната стена на къщата, намери едно място, където завесата се беше отместила. Приближи се внимателно и погледна вътре. Пред очите й се разкри пищен хол с голяма маса в средата, отрупана с разнообразни ястия . Около нея бяха налягали мъже и жени, някои с маски, други не, които се хранеха, говореха, докосваха се, проникваха един в друг, сменяха ролите си. Да, явно беше попаднала на точното място. Гледката я възбуди, накара слабините й да се навлажнят, а страните й да порозовеят. Реши, че робата й е твърде невзрачна и обикновена и няма да я пуснат вътре така, затова реши да я съблече и да я остави до една колона. Сложи маската на главата си и я закрепи добре. Тя беше една блудница в тяло на светица, безсрамно гола, скрила душата си под маската и оставила само тръпнещото си тяло на показ. Почука. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Никакъв отговор. Започна да се чувства неловко, представяше си каква гледка би била отстрани и се засмя сконфузно. Тъкмо мислеше да се откаже и да си тръгне и вратата се отвори. Отвори й жена, облечена в прозрачна червена роба с пищна сребърна огърлица и маска, инкрустирана с камъни. Смяташе, че ще я попита какво прави там чисто гола, ще я изгони или ще реагира по някакъв начин. Но тя просто я погледа, изпод маската си, след което се отмести, лежерно показвайки й с ръката си пътя, който трябваше да следва...

Весталката и Сенаторът - част 8

2011-06-27T22:05:00.001+03:00

Съботата беше към края си и оставаха само още четири дни до нощта, на оргията , за която Апий и беше разказал. И все пак можеше ли да бъде сигурна в думите му? Може би я беше излъгал, за да изпита верността й? Но за каква вярност можеше да става въпрос, при условие, че той беше женен, тя трябваше да бъде непорочна и връзката им беше чисто и просто невъзможна. И все пак съществуваше, въпреки всичката тази невъзможност. Освен това той беше прав, че присъствието им там би било опасно, особено нейното. Ако той беше там сам, това не представляваше проблем, а напротив би било толерирано – плътските наслади бяха позволени за него, та дори и препоръчителни, но тя... тя нямаше как да има каквото и да е извинение за присъствието си. За нея беше недопустимо и биваше ли разкрита я грозеше ужасна смърт - щеше да бъде заровена жива в земята. И все пак искаше да отиде и смяташе да го направи, въпреки всичко. Не можеше да устои на изкушението и за да се освободи от тази натрапчива идея, която се беше загнездила в главата, й трябваше да я изживее.
Следващите три дни минаха обичайно, под лоното на разкоша и злободневните й задължения и ето, че неусетно календарът показа сряда. През целия ден младата Ливия водеше душевни борби какво да направи, да отиде ли или да не отиде, струваше ли си рискът? Преброяваше плюсовете и минусите от възможността да отиде и въпреки, че минусите многократно надхвърляха плюсовете, тя реши да го направи. След полунощ, когато весталките както обикновено бяха заспали дълбоко, тя облече една от най-обикновените си и невзрачни роби, но на ушите си сложи пищни златни обици, обсипани в сапфири и рубини, които бяха подарени от майка и. Внимателно, на пръсти се придвижи до предверието и погледът й се спря върху двете маски закачени над камината. Бяха снежно бели, изработени от фина бяла керамика и гарнирани със слонова кост. Две. Комична и трагична. Усмихната и не. Зачуди се коя да вземе, но тъй като винаги беше харесвала драматизма повече се спря върху тази, чиято уста сочеше надолу. Присегна се, внимавайки да не бутне нещо, което да се сгромоляса с трясък на мрамора, да събуди весталките и да провали мисията й, успя да откачи маската внимателно и макар леко да закачи комичната и за момент да се паникьоса, другата маска се задържа на мястото си и продължи да я гледа с ехидна, широко разтворена усмивка, проследявайки я, докато се измъкваше през портата.

Тони - Машинописка или първото БГ дарк лолита парче

2011-06-23T01:22:00.003+03:00

Зарежете паметника на Съветската армия. Той вече е почистен. Ето това е истинска революция.

Весталката и Сенаторът - част 7

2011-06-21T20:04:00.001+03:00

Денят беше топъл, но сив. Плътни облаци, бяха обгърнали слънцето и не му даваха да подари лъчите си на хората. Въпреки това те не можеха да откраднат топлината му и то я сипеше с шепи върху римските граждани, Ливия тръгна по калдаръмените улици. Навсякъде се чуваше радостна глъчка, патриции се разминаваха с плебеи, бедни жени гледаха с възхищение и завист пищните роби и бижута на знатните благороднички, просяци излагаха на показ недъгавите си крайници и протягаха ръцете си за милостиня. Ливия пусна един триенс в ръката на един от просяците, след което веднага обърна главата си на другата страна. За първи път се разхождаше съвсем сама по Римските улици, обикновено беше придружена от някоя друга весталка или превозвана с колесница до официалните места. Отгледана и обучена в златен затвор, тя знаеше малко за живота на обикновените римски жители, на смуглите роби, които издържаха държавата, които плащаха с живота си за лукса, в която тя и другите весталки живееха. По пътя си видя осъден на смърт престъпник, когото римските войници водеха на вериги към мястото на екзекуцията му. Когато я видяха войниците спряха. По Римските закони, ако весталка срещнеше осъден на смърт, екзекуцията се отменяше. Но все пак тя, имаше решаващата дума, в ръцете й в момента беше животът на този окаян човек.
- Какво е направил? - попита Ливия войниците.
- Ваше благородие, откраднал е златна огърлица и освен това по думите на Народа на Рим е разказвал неприлични шеги и хули за Императора.
- И за това е осъден на смърт?
- Да, водим да го разпънем на кръст на хълмът Есквилин, но както знаете вие можете да го помилвате.
Ливия погледна в очите на клетника. Те бяха големи, тъмни и влажни, пълни със сълзи, с молба, с възхита. Тя беше тази, която можеше да промени съдбата му, да го спаси, да му позволи да се върне при жена си и трите си деца, които страдаха и вероятно щяха да умрат от глад без него. „Може би е искал да зарадва съпругата си с тази огърлица или да я продаде за да купи храна на семейството си, а думите срещу Императора никой всъщност не може да докаже. А и ако Императора говори или се подиграва с него никой няма да го забележи, нали?“ , помисли си младата весталка, след което отсече:
- Да живее.
Влажните очи на помилвания престъпник, пуснаха на свобода сълзите от радост, докато войниците махаха веригите му.
- Благодаря ви, благодаря ви, красива и благородна жено. Само мисълта, че благодарение на вас, ще мога да видя отново прекрасното лице на жена си и усмивките по лицата на децата си, ме изпълва с умиление и безгранично щастие. Вие накарахте слънцето да изгрее отново над едни обикновени римски граждани. Някой ден, ще бъдете възнаградени за благородството си и боговете ще се смилят над вас и ще ви помогнат, когато съгрешите и сте изпаднали в беда.
- Как смееш да говориш така на една Весталка, та тя е безгрешна и непорочна. - възмутиха да войниците. - я се пръждосвай бързо оттук, преди да е променила решението си, каква наглост!
Помилваният не изчака повторна подкана и бързо се шмугна в тълпата. Ливия само се усмихна и леко се поклони на войниците. И все пак тръпки побиха тялото й от думите му.
Вървейки надолу по улиците, тя случайно чу отнякъде думите.
- Направете път на Сенатор Луций.
Обърна погледа си към мястото, от където идваше гласът и видя как римски войници грубо блъснаха насъбралото се множество, като дори раниха с копията си някои от тези, които застанаха на пътя им.
„Колко жестоко“ - помисли си тя и все пак нямаше как да не се приближи към въпросното място.
Сенатор Луций... може би беше именно този, когото търсеше, това беше нейният шанс да го проследи, може би отиваше към дома си, към мястото където щеше да се проведе жадуваната от нея оргия. Може би молитвата й беше дала резултат. Приближавайки се тя забеляза, средно висок мъж облечен в бяла сенаторска роба, хванал под ръка две изящни и оскъдно облечени, но отрупани в злато и скъпоценни камъни, жени. Те се гледаха страстно и едната дори прокара ръка по тялото на другата, но когато понечи да я пъхне под робата й, сенаторът строго и властно каза „Не тук, Цецилия, не тук“. Да, в такава компания, нямаше кой друг да бъде. Ливия се приближи достатъчно близо за да види лицето му. Луций беше около 30те, с бледа кожа, тъмна чуплива късо подстригана коса, плътни устни и пронизващи зелени очи. Имаше нещо лукаво, нещо много тъмно и жестоко в изражението, нещо, от което я побиваха тръпки. Все пак реши да продължи да го следва, да доведе мисията си до край, а сякаш не тя се движеше, а краката й сами я водеха напред, докато не особено божествени сили бродеха невидимо около нея.
Продължи да върви след сенатора, двете му придружителки и охраната им. Вървя след тях десетина минути, минавайки покрай Форума и едно малко пазарче и след като преминаха по една калдаръмена и не много широка пътека, сенаторът и свитата му спряха пред една пищна голяма къща. Луций освободи войниците и влезе вътре с двете жени, а Ливия побърза да се скрие зад една колона, за да не я видят.
Връщайки се обратно по пътя, тя маркира с един въглен, който случайно намери на улицата, някои от колоните и местата по които минаваше. Надяваше се да запомни местоположението на къщата, а и можеше и да завали дъжд, който да отмие следите, които оставяше, но за всеки случай го направи.
Прибра се безпроблемно, както обикновено, а когато весталките я попитаха защо се е забавила толкова, тя им каза, че е искала да се поразходи по улиците на Рим и да се наслади на хубавото време.
- Но какво хубаво време, та днес дори няма слънце - учудиха се те, а Ливия спокойно им отвърна.
- Понякога мракът е по-приятен от слънцето – след което леко се усмихна и се прибра в стаята си.

Весталката и Сенаторът - част 6

2011-06-11T06:01:00.000+03:00

След срещата им Ливия се прибра пак в обителта на весталките невредима. Никой не беше открил все още опасната игра, която двамата с Апий играеха. Вероятно и той вече се беше прибрал и беше заспал до жена си... И все пак неприличната, покварена идея за оргия беше посяла семето си в Ливия и щеше да покълне и даде своите плодове.
На сутринта жрицата се събуди отново с мисълта за тайнствената оргия. Какво ли представляваше? Десетки тела вплетени в едно, отдаващи се и приемащи едновременно, горящи и тръпнещи едно под друго. Щом един мъж можеше да й достави такава наслада каква ли наслада щяха да и доставят десетки? Беше запомнила нощта, в която щеше да се случи увеселнието – сряда срещу четвъртък и името на сентора, който я организираше – Луций. До тогава имаше пет дни - за пет дни можеше да се сдобие с маска и да намери коя е къщата на въпросния сенатор.Цял ден мислеше само за това, докато извършваше редовните си задължения по пазене на свещения огън - в пламъка му виждаше горящите страстно впримчени тела, вкусваше насладата, а това я възбуждаше, караше плътта й да набъбва и да пламти...
В предверието на къщата на Весталките като украса висяха две театрални маски в класически гръцки стил – една комична и една трагична. Ливия би могла да заеме едната за вечерта, весталките не бяха забелязали нейното отсъствие нито един път до сега, едва ли щяха да забележат липсата на една маска. Оставаше да намери къщата на сенатор Луций. Реши на следващия ден да се разходи из Римските улици, може би Фортуна щеше да й помогне, да й даде знак. Реши да й се помоли преди да заспи, след което се унесе в сладък сън, в който вплетените тела продължаваха да я следват...
На следващия ден Ливия каза на останалите пет весталки, че има нужда от свеж въздух, тъй като се чувства отпаднала и затова ще излезе да се поразходи из улиците. Те се съгласиха като казаха, че ще я отменят в задълженията й за днес, а тя да си почива. Те бяха много добри с нея, може би твърде добри...

Весталката и Сенаторът - част 5

2011-06-06T22:28:00.002+03:00

Започнаха да се срещат отново, веднъж на две седмици, по традиция в петък – денят на богинята на любовта Венера. Той започна малко по малко да нашива кръпките, на които беше разкъсал душата й, точно както тя си го беше мечтала през месеците, в които бяха далеч един от друг. Нашиваше ги ту бавно, ту бързо, но бодежите на иглата му бяха така сладки, така обичаше да я разкъсват отново и отново и отново и в разрушението да намира себе си, да го събира в шепи и да му го подарява, за да го направи на прах. Апий. Прах при прахта. Може би скоро и двамата щяха да се превърнат в прах, в разлагаща се карантия без душа, в храна за лешоядите, в нищо... ако ги разкриеха. Не, това не трябваше да се случва. Но нима наистина това, което правеха беше нередно? Ливия беше чувала за оргиите, провеждащи се из цял Рим, та дори и в Императорския дворец, за масовите съвкукупления, за насладите, които със сигурност надвишаваха тази, която тя бе вкусвала с него. Само с него. Та тя нямаше база за сравнение, но толкова много й харесваше, беше толкова хубаво, когато той беше вътре в нея, сякаш беше запълнена изцяло, сякаш всичко добиваше смисъл. Обичаше го, но искаше да пробва и с други, да пробват заедно, да сгъстят още повече мъглата от лъст, с каквато само плътта можеше да нахрани душата. В една от срещите им Ливия реши да отвори темата, и да попита Апий, може би като по-възрастен и по-опитен той знаеше повече по темата от нея.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.

Весталката и Сенаторът - част 4

2011-05-29T07:03:00.001+03:00

Никой не разбра за малкото й приключение. Животът й продължи по обичайния начин.

Лицата и гласовете на мъже и жени от Рим се появяваха пред нея всеки ден, през решетката, зад която тя стоеше и слушаше. Шепнеха, говореха, крещяха, плачеха, разказваха й за греховете си, за желанията си, молеха й се за здраве, за изцеление, за плодовитост. Молеха й се, сякаш беше богиня, сякаш непорочността й и знатният й произход я правеха нещо повече от тях самите, от човеците, въпреки че беше избрана за жрица не от боговете, а именно от други хора. А тя дори вече не беше непорочна, беше една грешница. Но нима беше грешно да се отдаваш, да вкусваш от удоволствието, което е заложено у теб да усетиш, за което е създадено тялото ти? Трябва ли да вървиш против природата си в името на една елитност, на една избраност, на една маска, фалшива и така крехка. Тялото й беше цялото в кръпки, той го беше раздрал, а сега трябваше да го нашие отново, със същата тази игла. Не го беше мяркала никъде из града, колкото и да се оглеждаше за него, Апий сякаш изчезна също толкова внезапно, както се й появи, както проникна в нея. Мислеше за него. Постоянно. Имаше нужда да го види, да го усети в себе си поне още веднъж. Затваряше очи и преживяваше отново и отново единствената им среща, клонираше я до безумие. Докосваше се късно вечер, вкарваше пръсти вътре в себе си, затваряше очи и си припомняше всичко, всеки тласък, представяше си как това е Той. Вече дори нямаше нужда да ги затваря. Минаха дни, седмици, месец, два, три. Вероятността да се видят хипотетично намаляваше с всеки изминал ден, но той не й беше нужен вече материално, тя помнеше всичко, пазеше всичко в съзнанието си, беше го заключила и нямаше да го пусне, да му позволи да изчезне, да умре. Можеше да го вика, когато си поиска, той беше там, на нейно разположение, трябваше само да извика образа и да му се наслади.
Не беше ходила на Палатин от срещата им, макар и една от другите весталки да й беше предложила в един слънчев следобед да се поразходят там и да наберат цветя и целебни билки, тя беше отклонила поканата, излъгвайки, че е уморена. Естествено причината беше друга - искаше да запази спомена чист, не можеше да допусне слънчевата светлина да освети, да изсуши преживяването им, както правеше с влагата, да го накара да избледнее и да изчезне. Искаше да помни завинаги мястото на срещата им, такова, каквото беше през онази тъмна нощ. Отказваше да отиде там цели три дълги месеца, Но така и не разбра защо точно в онзи петък, втория от третия месец, откакто не го беше виждала реши да отиде там. Може би за да се помоли, за да благодари, да поиска прошка. Може би с тайната надежда, че той ще е там, че я чака. Едва ли. Това го има само в митовете, случва се само на боговете и никога, никога, никога не се случва в битието на хората. И все пак реши да отиде. Облече отново черната си ритуална роба, под която този път беше гола, сложи качулката върху главата си и я склони надолу така, че никой да не я познае в мрака, прибра максимално назад непослушните си къдрици, кимна на образа си в огледалото, духна свещите, все едно си ляга, остана няколко минути в мрака, колкото да се убеди, че всички са се унесли, след което безшумно излезе, оставяйки след себе си самотна и скрита добре бялата роба, пазеща спомените от предната им среща.
Заизкачва се като предния път, по същите тези пътища, сякаш повтаряше историята... И зад едно дърво съвсем случайно се спъна в нещо, в нещо топло, нещо от плът. Погледна надолу със смесица от гняв и страх , но очите и се разшириха още повече от учуда, когато се оказа, че тялото в краката й принадлежи на задрямалия Апий, който идва всеки втори петък от месеца и остава на хълма през цялата нощ, докато я сънува с надеждата, че тя ще се появи отново.
- Но защо, защо не ми каза? – попита го тя.
- Знаеш защо. Ако бяхме проговорили през думите ни щяха да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията.
- Знам, знам всичко. – отвърна Ливия и спря думите му с устни.
Отново се отдадоха един на друг, там, на място, на мястото на втората им среща, което беше близко до първото, но все пак различно. Направиха го с по-малко неистовост, с повече наслада. Апий и показа всичко, което беше научил през почти десет годишния си семеен живот и Ливия за първи път изпита удоволствие от секса, изпита оргазъм, разпадна се на късчета, превърна се едновременно в частица и вълна под тялото му, под дъха му, под съществото, което богохулно боготвореше.

Весталката и Сенаторът - част 3

2011-05-22T04:45:00.000+03:00

Ливия трябваше да се прибере, трябваше да е безшумна, да сложи невидима маска, да изтрие обзелите я емоции и съвсем човешкото желание да разговаря, да сподели. Докосна се отдолу и погледна ръката си. Забеляза, че по нея има кръв. Странно, не я болеше. Дали щеше да умре? Дали богинята не я наказваше за неразумието й, дали от небето щеше да падне гръм, който да я повали на място или кръвта й щеше да изтече оттам, капка по капка, по капка, по капка... Страхуваше се, но и беше любопитна, хиляди въпроси се лутаха в съзнанието й. Толкова ли беше лесно да изгубиш нещото, което си пазил цял живот, което трябваше да има толкова такава огромна стойност, която обаче така и никога не разбра и оцени? Не усещаше чувство за вина. Трябваше ли? Можеше ли цялата ти важност и живот, всичко, което си изградил до момента да се държи на малък къс плът, в долната част на тялото ти, на измислената от хората непорочност, която изчезва толкова лесно и приятно. И каква беше ползата от тази плът, ако не да свързва душите, да доставя удоволствие, едва ли служеше само за отделяне, тя трябваше да приема...
Не си бяха казали нито дума. Какво щеше да се случи сега между тях? Щеше ли да го види отново? Беше ли усетил и той връзката, която тя почувства, докато беше в нея? Или просто щеше да се прибере, да се измие за да изтрие аромата й от кожата си, да легне до съпругата си и да я забрави? И дори и така да направеше фактът, че беше женен, принадлежащ на друга по Римските закони, променяше ли нещо? Не сме достатъчно свободни или сме жертви на порядки, на догми, на ритуали, на закони, на хорското мнение, на назиданието на боговете, от което и самата тя, не можеше да скрие, се страхуваше?
Прибра се и скри робата, изцапана със собствената й кръв. Не искаше да я пере, не искаше да заличава единствените материални следи от тази вечер. Щеше да поеме риска, да я запази, а понякога, когато е съвсем сама да я вади и да я прегръща, мислейки си за него. Дори и той да не се появеше никога повече.

Весталката и Сенаторът - част 2

2011-05-14T10:45:00.002+03:00

Както обещах... ето я и втората част - следващата другата събота нощ! Let's get sinful tho!

Петък дойде и заедно с него дойде и нощта. Апий реши да застане на една от пътеките, които водеха към хълма, онази, която беше най-близката до дома на весталките, да се скрие добре зад едно дърво, час, час и половина преди уреченото време, да я причака и да я проследи. Да види какво щеше да направи, къде щеше да се спре и да го чака. Чувстваше се като ловец, който дебне плячката си, беше ходил веднъж на лов заедно със свитата на Императора и усещането беше подобно, само че сега беше сам и трофеят не трябваше да бъде просто убит, а оставен жив и завоюван. Това правеше задачата къде къде по-сложна. И ето, че някъде петнайсетина минути преди уречената среща се чуха скърцания на камъчета и Ливия Амата се появи, почти незабележима, сложила черна качулка на главата си и внимателно с грациозната походка на котка, се заизкачва по хълма. И именно по походката , по бледата кожа, озарявана от лунната светлина и тъмните букли, които едва забележимо се полюшваха изпод качулката, той позна, че е тя. Сърцето му сякаш заби по-бързо, той трябваше да е още по-безшумен от нея, да я дебне, да я проследява внимателно с поглед, да се опита от дистанция да я вкуси, да я усети изцяло, да почувства дъха й, който излизаше като едва забележима пара от устата й, да чуе ударите на сърцето й и чак тогава да се появи... Всъщност се зачуди дали да се появи изобщо или да се задоволи с воайорството си, самият той осъзнаваше колко би било опасно положението, ако се случи нещо между тях, но от друга страна аристократичните му обноски не му позволяваха да остави една дама сама в нощта...
Ливия Амата също внимателно се оглеждаше докато вървеше из горите на хълма. Чувстваше едновременно страх и възбуда. Дали той щеше да е тук? Не се ли излагаше на риска не само да бъде разкрита, но и да срещне разбойници из тъмните дебри на това място? От друга страна тази ситуация зверски я вълнуваше, тя искаше да го види, да се видят далеч от смущаващата светлина, далеч от хорските погледи, далеч от суетата на Рим, да застанат толкова близо, че да могат да вдишат дъха на нощта и тайнствените удоволствия, които тя носеше със себе си ...
И нещо животинско се събуди у Апий в този момент. Той вече не беше уравновесеният Римски сенатор, той беше ловецът, а тя не бе жрицата, а животното, предчувстващо, че нещо ще се случи скоро, съвсем скоро, че животът й ще се промени, но без да разбира все още как и защо... Вече се бе изкачила доста нагоре по хълма и започваше да се изморява. А може би той въобще нямаше да се появи. Може би постъпи неразумно обръщайки му гръб онзи ден. Не беше ли твърде самоуверена? До момента не беше имала допир с мъжете, освен с тези, които идваха да молят чрез нея богинята Веста, да се опитат да удовлетворят желанята си, да нахранят битието си, с молитви, предавани през нея.... Срещаше ги и по улицата, мъжете, имаше и баща и двама по-малки братя, които я посещаваха понякога в къщата на Весталките, която обитаваше от десетина години. Но не бе имала от онзи контакт с мъжете, специалният, който оставя драскотини по гърба ти, странни усещания в стомаха ти, от който ти треперят пръстите и ти се премрежва погледа. Не беше била никога с мъж. Не знаеше как трябва да се държи с него, беше ли постъпила адекватно в случая? И докато се чудеше дали да не си тръгне, дали да не се поразходи в друга част на хълма и да го потърси тя самата или да изчака още малко, пред нея се появи Апий. Имаше нещо диво в очите му, някакъв особен плам, той не просто се появи, той направо й се нахвърли, от раз заби устните си в нейните, обгърна със силните си мъжки ръце крехкото й тяло и всмука дъха й. И той не знаеше защо го направи, може би над нас хората, над всичко, в което сме научили и всичко, което си мислим, че знаем, което премисляме, претегляме и тогава извършваме, понякога надделяват инстинктите, онези първичните, и единственото, което можем да направим е да им се подчиним.
Най-интересното за Ливия беше, че тя дори не се стъписа. Всичко се случи толкова естествено, устните й се разтвориха и поеха топлия му влажен език, а малко по-късно се отвориха и краката й, които приеха членът му. Знаеше, че е грешно, знаеше, че е опасно, знаеше, че това може да и(м) струва животът, но просто не можеше да спре. Все едно тя не беше тя, Весталката и той не беше той, Сенаторът, а бяха просто две самотни тела, имащи нужда да се вплетат, кукли на конци водени към страстта, водени една към друга...
Оставиха срещата си гола, не я облякоха в нито една дума. Телата им говореха, а след като приключиха безсловесния си разговор, се облякоха в белите си роби, които ги прикриваха и мълчаливо заслизаха надолу. Гледаха се, наблюдаваха се внимателно, с желание и старание да запомнят всеки един детайл от тялото на другия, но не говореха. Какво можеха да кажат? Нали ако отвореха усти от тях можеше да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията. Думите бяха ненужни и двамата го осъзнаваха, те се разбираха без да е нужно да си изрекат нито една. И ето, че слязоха от хълма и всеки трябваше да поеме по своя път. Беше твърде рисковано да се разхождат заедно из улиците на Рим, дори и в толкова късен и тъмен час, в епоха, в която електричеството щеше да бъде непозната дума поне още няколко десетки века. Ливия понечи да отвори уста, да му каже поне „Чао” и „Ще се видим ли отново?”, но Апий предчувствайки намерението й сложи показалеца си върху устните й, нежно я целуна, след което на свой ред се обърна и без да поглежда назад се изгуби в нощта като ехо.

Весталката и Сенаторът - част 1

2011-05-07T04:59:00.008+03:00

Кратко лирическо отклонение: В продължение на 10 седмици, всеки петък/събота ще публикувам по една глава от новия ми "колосален" разказ "Весталката и Сенаторът". Ето я и първата част. Приятно четене.

1. Луната се издигаше пълна и властна над заспалия, затихнал Рим в тази лятна нощ, 321 години преди рождението на Христос. Предполагаше се, че всички спят – робите и сенаторите, патрициите и плебеите, та дори и пазителките на свещения огън, жриците на богинята Веста -весталките. Луксозният им дом, издигащ се сред Римския форум беше окъпан в меката лунната светлина, която осветяваше белия мрамор и галеше нежно тъмнозелената растителност, обгръщаща тяхната обител. Пет от весталките спяха дълбоко и бленуваха мъжете, които никога не бяха притежавали дори и за миг, някои от тях дори похъркваха лекичко. През това време обаче, шестата от тях, най-младата, наречена Ливия Амата, леко и безшумно се измъкна от леглото си, на пръсти облече снежно бялата си роба, след което внимателно се отправи към входната врата на къщата и се изниза, сливайки се с нощта. Трябваше да стигне незабелязана до хълма Палатин, нещо, което правеше два пъти в месеца в денят посветен на богинята Венера - петък. Там горе, достатъчно далеч от хорските погледи, седнал в тъмнината, на тяхното място, до тяхното дърво я чакаше Апий, нейният любим. Връзката им беше опасна и повече от забранена. Тя беше избрана, чрез строг конкурс от едно от най-заможните семейства в Рим и беше напуснала дома си на 7, за да бъде обучавана десет години в това да бъде жрица, да пази свещения огън и да се превърне в една от най-важните жени в Рим. Ето, че вече 2 години тя изпълняваше тази функция. И трябваше да прекара още 18, в тази златна клетка, в този разкошен затвор, девствена, недосегаема за мъжете, обградена само от жени, изпълняващи своята роля. Ако изгубеше девствеността си и беше разкрита я грозеше ужасна присъда – по Римските закони щеше да бъде заровена жива в земята.
Апий бе не по-малко важен в Римската република. На 38 той беше уважаван сенатор, имаше прекрасно семейство, две деца, съпруга и се радваше на почести, дори се познаваше лично със самия император. Но кой може да сложи юзди на любовта? Понякога Фортуна умишлено среща хората, в момент, в който не могат да бъдат изцяло заедно, а могат само да си открадват краткотрайни сладостни мигове, за да ги отнесат със себе си в небитието.
Ливия Амата още си спомняше първия момент, в който го видя. Беше по време на празника на богинята Церера, тя седеше в почетното си ложе заедно с другите весталки и рееше разсеяно погледа си, когато ненадейно го спря върху мястото, отредено за сенаторите и по-точно върху него. Той седеше редом до съпругата си и изглеждаше толкова властен и недосегаем, респектиращ и сериозен. Почти незабележимо посребрените му коси и леките бръчици, сякаш украсяваха мъжкото му лице и го правеха още по-неустоим. Той явно забеляза, че тя го гледа, защото обърна топлите си кафяви очи към нея и когато погледите им се срещнаха за първи път Ливия свенливо сведе глава. Той на свой ред остана поразен от вътрешна светлина и необуздана смиреност, която излъчваше с изящните си черти, тъмните букли и невинните си сини очи. Изглеждаше толкова млада и така невинна, на колко ли беше 17, 20… Апий не можеше да откъсне очите си от нея, докато жена му му говореше за обичайните си злободневни проблеми. Вечерта, когато заспа до нея, след като правиха любов за кратко, рутинно и вече почти без чувства, той сънува цяла нощ очите и косите на младата весталка. През същата нощ Ливия също го сънува, бяха на една поляна и общуваха, докосвайки телата и душите си като никога до сега. Именно там, в светът на сънищата, над който не властваха никакви догми и правила, те се срещнаха за първи път. Когато на сутринта Апий се събуди се опита да забрави всичко и да си я избие от главата. Помоли се на Марс да му даде силата да преодолее това желание, което се беше появило така силно и спонтанно, да не я види никога повече. Но знаеше, че ще я забележи пак, на някое от официалните събития на Империята - и двамата бяха пионки, които нямаше как да отсъстват от дъската. Ливия също се помоли на огромния олтар на Веста да запази непорочността си и да не се отдава на тези непознати страсти.
Но това стана. Един ден, както се разхождаше из Форума той я дръпна за ръката и я отведе зад една колона.
- Кажи ми как се казваш?
- Защо?
- Защото искам да те опозная.
Тя се изчерви, никога до сега мъж не беше бил толкова директен с нея, толкова открит в желанията си, толкова властен и същевременно очароващ я със смелостта си.
- Добре, аз съм Ливия, а ти?
- Апий.
- Аве, Апий!
Тя се засмя. Той също. Усмивките им се срещнаха и пофлиртуваха една с друга.
- Искам да те видя отново, някъде насаме. Просто кажи кога.
- В петък срещу събота, в полунощ на хълма Палатин, потърси ме и ако е писано да се срещнем ще ме намериш.
Тя му се усмихна нежно отново, след което се обърна и тръгна по калдаръмения път без да се обръща назад…

Automatic Flowers - False reality

2011-04-07T08:27:00.004+03:00

Пловдивската банда Automatic Flowers изскочи със съвсем нов и ултра свеж клип към парчето "False Reality". Групата определено е усъвършенствала стила си, който звучи доста уникално и алтернативно за българската сцена, вокалът на Иво е отличен, както обикновено, и напомня приятно на този на Daryl Palumbo от Glassjaw и Head Automatica. Мелодията е запомняща се и оригинална, а клипът остроумен и в съзвучие с текста, който макар и силно саркастичен не поучава, а напротив - получило се е много забавно и небрежно. Изборът на главните герои е супер - и двамата са много хубави и се справят отлично с ролите си, ъгълът на заснемане също ми допада много.

Поздравления на целия екип и наздраве!

Татуирани Лего човечета Йей!

2011-04-05T06:21:00.003+03:00

Страхотно креативна рекламна кампания на химикалките PilotPen, а като гледам и на Лего. х) Реблогнато от http://www.itsdeadlicious.com/.

We are fireworks

2011-04-02T07:44:00.006+03:00

His fuel is our frustration
and dreams begin to ache
and all the while we wear a party smile
and happily we shiver
happily we shake
Oh shake, shake, shake

We are fireworks -- slowly, glowing
bold and bright
We are fireworks -- burning shapes
into the night

Twist and turn -- burn, burn, burn...

Винаги съм обичала фоерверките или както по-често ги наричаме в България - заря. Последно от терасата на апартамента ми в София със С. гледахме прекрасна, продължителна, разнообразна, цветна заря. Тя избухваше, разцъфваше огряна в разноцветни лъчи и форми и угасваше в небето оставяйки след себе си струйка дим, за да отстъпи място на следващата балерина, участваща в пиротехническата феерия. Чичо Джак, но не Даниълс, а Керуак е казал: "...защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"

Пейо Яворов е добавил:

"Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!"

Да бъдем фоерверки, да бъдем цветни, макар и да искрим в пълния си блясък само в мрака, да горим, а да не тлеем, да види някой магическото ни изпълнение и да възкликне "Аууу!" "Уауу!" или "Ехааа!" или нещо подобно на някой от стотиците езици по света. Kогато и димът отмине, да останем да живеем в някой неврон на мозъка му, в някоя малка килийка от паметта му завинаги.

София

2011-03-19T14:04:00.008+02:00

Блокове. Трамваи. Залези. Пари, колкото да ти стигат. Усмивки, кога истински, кога маскировъчни. Смях - винаги искрен, гръмогласен и запомнящ се. Музика. Аромат на пурети, витаещ във въздуха. Уискита - малки, с 2 ледчета, но много. Репетиции. Репетиционни. Сцени. Падане от сцени. Концерти. Опашки за концерти. Погледът му, насочен към теб на другата опашка, скръстил ръце, с едва забележима, похотлива усмивка. Никога няма да го забравиш. Обвързани мъже. Малки момченца. Татенца. Секс. Всякакъв и навсякъде. Оставящ завинаги следи в душата ти и безименен, опитващ се да се измъкне докато спиш. Задочен студентски живот. Работа. Махмурлук. Пране на чорапогащи посред нощ. Четене на книги в трамвая. Никога не изпратени кодирани SMSи. Съображения за сигурност. Уговорки. (Не)осъществени сексуални фантазии. Пак Той. Обществени тайни. Обществени тоалетни. Личен живот, отвъд маската. Котката и споделените мигове. Изпълняване на сцената на Леонардо Ди Каприо и Кейт Уинслет на палубата на "Титаник" на собствената ти тераса, много пияни. Познанства. Приятелства. Soulmates. Татуировки, в чест на японско-българската дружба и на теб самата. Поощрявани шамари. Фистинг. S&M. Табута, разбити на парчета. Разочарование и пак очакване. Трептене под лъжичката. Любов? Вдъхновение, запечатано завинаги върху кожата ти, с цел да не напуска никога душата ти. Визуализации. Стресът от пазаруване. Виртуална с@мот@. Време за раздиране и време за съшиване. Молитви преди да заспиш. Противоречия. Борса. Френски. Работа. Декадентски петъци. 3 уши. Фенса. Ложата. Нужни въпроси и ненужни отговори. Оправдания. The perfect drug. Пак Той. Гледката към казиното пред блока ти, към трафика на колите и самолетите, минаващи отгоре. Машимаро. Гости. Празници. Рожденни дни. Бири по пейките, ракия пред компютъра. Улици. Хора. Откраднати погледи, които забравяш след минута. Хора, които никога няма да забравиш. Пак Той и другите, с които се опитваш да го заместиш. Екзистенциално търсене. Израстване. О. Време за събаряне и време за градене. Мастъри. Подчинение. Игри. Мрак. Проникване, опряна на стената на вход, близо до клуба. След това си тръгва. Както винаги. На следващия ден сядаш да пишеш отново. Благодарност. Любов и Благодарност. Получила си всичко, което е трябвало. И ще е твое завинаги, защото е жигосано върху душата ти.

Това е краят на една епоха.

И началото на нова.

Conceive yourself, embrace excess

2011-03-09T00:19:00.005+02:00

Как се чувстваш, когато краят е близко? Когато се намираш на онази специфична точка на насищане, когато илюзиите ти се разбиват на малки, лъскави, режещи парченца пред теб, знаейки, че други са в период на зараждане, за да последват същата съдба или напротив, този път, накрая да бъде различно? Какво е усещането да знаеш, че ще оставиш всичко зад гърба си, но и да предвкусваш, че е възможно да се случи онова, което винаги си искал, но никога не си си признавал? Поне не открито. И дори и да си го признавал никой не ти е вярвал. Skype mype, празни разговори, с разни хора, поглъщащи времето като безжалостни лами. Ограничения, които сам си си поставил, за да разбиеш в един момент, както си ги разбивал винаги до сега, но този път без да чувстваш угризения. Да се осмелиш да избягаш от твърдата лъскава, татуирана, гланцирана, полирана до съвършенство черупка, пропита с миризмата на сперма, алкохол и съвсем умишлени хиперболи, да я лъснеш до толкова, че да изгори очните ти ябълки и да се видиш в огледалото на следващия ден като някой друг. Да видиш всички клишета, всички изначални позиции, заложени инстинкти, да спреш да се бориш срещу тях и да се биеш в гърдите колко си различен, а просто да ги приемеш като аксиоми, да се съобразиш и да минеш напред. Да направиш нещо или да не правиш нищо. Тик-тaк, тик-тaк, тик-тaк, времето тече... Тик-тaк, тик-тaк, може би ще видиш всички грешки, които си направил, както смъртниците виждат най-ключовите моменти в живота си, преди да затворят очите си завинаги. Да не звучиш като Кари Брадшоу и Албена Вулева едновременно. По-скоро като Стивън Кинг и Хауърд Стърн. Жени срещу мъже. 8ми март срещу 10 ноември. Да се бориш за думите, да ги грабнеш и да ги развееш пред себе си, като гоблен везан с години. Да счупиш клишетата. Да ги счупиш завинаги, знаейки, че парчетата няма да те нарежат, ако самия ти не се буташ в тях... Да бъдеш свободен. Наистина свободен. Но не тук. Това тук вече няма значение, освен да го използваш като катарзис, в който да освободиш душата си. Да махнеш оковите, камшиците, веригите. Да не ти бъдат нужни вече...и все пак да ги използваш като забавление понякога.

Да отвориш клетката и да литнеш. Крилата ти не са закърнели, не се притеснявай, просто ги разпери. И скочи. Другото са инстинкти. Те са ни заложени. Не се бори с тях. Подчини себе си. Conceive yourself, embrace excess.

Във Veniте ми е...

2011-01-17T23:26:00.006+02:00

И тъй като, както знаете, по-добре късно, отколкото никога, а и никога не е твърде късно, бих искала да презентирам двете версии на едно от парчетата от EP-то на една от най-любимите ми БГ банди Voyvoda - Bunt. Песента се казва Veni и в оригиналната си версия е с жестоко интро от радиопредаване, което тук обаче е отрязано.

Първата версия е със сюжет, макар и доста мрачен и абстрактен, и е дело на Стефан, стоящ вече еднолично зад проекта Shemale Zero. Героиня в него е красивата дарк блондинка Глория:

Вторият, дело на RevoFilms, е изчистен, отново чернобял и перфекционистки заснет, като фокусът в него е поставен върху самата група:

Като цяло харесвам и двата клипа, всеки заради нещо различно, макар първият да ми е по-любим, тъй като го намирам за по-интересен и по-секси... Да, малко е налудничаво вместо два клипа на две различни парчета да има два на едно и също, но както мъдро е казал Мечо Пух "колкото повече, толкова повече". Така, че нека се радваме, че въобще се намират ентусиасти, които да правят общо взето за без пари, клипове на стойностна и некомерсиална българска музика. И да им благодарим.

Mother Russia 10x for Messer Chups!

2011-01-16T02:31:00.006+02:00

Да живее руската експериментална сцена!

Messer Chups са една от най-яките и оригинални банди ever и май са доста неизвестни, което хем е минус, хем е плюс, ако ми хващате мисълта ;) .. Много бих се изкефила, ако чуя за някой друг, който освен мен, се наслаждава на забавния им, мрачен електро-сърф, подплатен със супер секси семпли от филми и щипка магия... Повече от тях можете да чуете на myspace страницата им тук Enjoy! <3

ps: и мацката си я бива...

Welcome to the Abyss...

2011-01-15T00:47:00.011+02:00

Снощи беше откриването на първата самостоятелна изложба на скъпата ми приятелка Alexandra Ramirez. В продължение на 13 дни в софийското ателие "Пластелин", намиращо се на "Цар Симеон"48, ще можете да се насладите на картините й, обединили мистерия, мрак и еротика. Оставям ви на нейните собствени думи, тъй като би го казала по-добре от мен, смятам че когато авторът говори е редно журналистите да мълчат, а и съм съгласна с нея...

Abyss

“Because sometimes the only path to take is the hardest one to walk”

Питали са ме – как издържаш да гледаш толкова дълго и продължително в Бездната? Как да отговоря на това? Мракът винаги е бил част от мен, призраците и демоните също. Те обитават кошмарите ми, хилят се ехидно от някой ъгъл или пък иронично се подават от рамото на някой познат. Предупреждават ме и ме съветват. Подиграват се и си играят с мен. И аз ги уважавам. Обичам ги и ги мразя. Но те не могат да стоят мирно вътре в мен – искат да излезнат навън, да бъдат показани пред света, да бъдат нарисувани. Приемат нечий човешки облик, олицетворявайки греха, злобата и лицемерието, тъгата, похотта. Навиват вътрешния ми механизъм и опъват нервите до степен на скъсване. Подлудяват ме и ме водят. Но не трябва веднага да скачаш от водопада в черната бездна, дивашки грабвайки четката, нацапотвайки моментното обсебване. Да изгубиш контрол е най-лошото, коета може да се случи. Нещата трябва да се осмислят и претеглят преди да бъдат направени. Търпение и достойнство. Да, трябва да бъдеш търпелив с демоните, но и да не се оставяш да те водят за носа. Те могат да те научат и да ти дадат ужасно много на още по-ужасна цена. Затова е по-добре да отчупиш малко от залъка, а останалото да сготвиш сам. И по този начин, освен, че ще научиш повече, ще си и много по-свободен. Ще запазиш достойнството си на силен човек. Трябва да изградиш една прозрачна тежка стена около себе си и да не прескачаш границата. Не следвай демоните твърде надалеч или ще пропаднеш в Бездната, достигайки абсолютния й край. А там има само празнота. Една чиста, истинска празнота, наречена Нищо.

Я да видим сега дали ще ме познаете? xDD

Hardcore Massacre 3

2011-01-09T14:14:00.005+02:00

Brutal. Yes, we are! Третото издание на феста Hardcore Massacre ще поднесе част от най-доброто от българската хардкор/метъл сцена в момента в два дни. На 21ви ще свирят подчертано кораджийски банди, докато на 22ри музиката ще носи метален привкус. O.H., Urban Grey, Odd Crew, Delate, Redound са само част от бандите, които си струва да бъдат чути... и разбира се, Alien Industry, които на 22ри ще поднесат наслада както за слуха, така и за очите... Аз и Алекс сме подготвили нещо специално за случая, така че не пропускайте! Входът е 10 точки за всеки от дните.

Romantic endings do not exist.

2011-01-05T13:29:00.006+02:00

Когато играта приключи чарковете ще продължават ли да се въртят, пластмасовите сърца, обвити в имитация на плът ще продължават ли да туптят, докато им свърши батерията "Made in China"?

Остава ли някой под латексовата обвивка или се губи под илюзията за real-touch cyber skin, която изплиташе като фина паяжина с душата си?

Чувстваше ли или се преструваше, че чувства за да запълни дупката, която сама беше отворила? Или се залъгваше и задоволяваше с евтини удоволствия, докато тя самата не се превърнеше в дебела черупка евтино удоволствие?

Романтичните крайове не съществуваха. Трябваше да го разбере много отдавна. Това не беше Холивуд и тя не беше актриса, макар и да участваше във филм. Сценарий нямаше, сценарият беше проекция на съзнанието й и нищо друго. Една илюзия, която подхранваше, в идеята за една фантазия, която никога не е било писано да се случи. Трябваше да обърне повече внимание на знаците, които съдбата изписваше пред нея, а тя умишлено се опитваше да измие и да нарисува отново, така както си ги представяше. Но контурите им бяха разкривени, защото ръката й се движеше неуверено, осъзнавайки невъзможността на творението си. То не можеше никога да съществува в реалността, но отвъд нея щеше да живее завинаги. Продължаваше да рисува по пясъка, който вълните отмиваха, по асфалта, през който преминаваха колите и размазваха уличните кучета, от които никой не се интересуваше. Chien ecrasé. Върху облаците, които след минути вече не бяха същите. Рисуваше, докато не запълни картината. Погледна я за миг в абсолютната й цялост. И след това я унищожи.

Bad Party Pics FTW!!!

2011-01-03T02:23:00.005+02:00

Обявявам www.badpartypics.com, за най-смущаващо забавния сайт, на който съм попадала напоследък,..

...изпълнен с доста дебелашки парти хумор, той само потвърждава мнението ми, че със снимките по социалните мрежи и особено във Фейсбук (!!!) трябва да се внимава!

2011-01-02T12:07:00.000+02:00

Джофра фешън - WTF?!

2010-12-26T14:49:00.006+02:00

Снощи докато се разхождах по централните пловдивски улици, възползвайки се от прекрасната топла, коледна нощ, се натъкнах на това гениално творение на маркетинговата мисъл.

Както виждате магазинът носи звучното име Djofra Fashion. Не знам каква реклама си прави с това име, но според култовия неологичен онлайн речник www.neolog.bg джофра означава:

1.грозна жена или момиче. Синоним на "крокодил".
Пример: Ако знаеш новото гадже на Х. колко е смотана! Чудя се къде я е намерил тази джофра?!

2. дама, която проявява непостоянство и несериозност, получава конвулсии, когато трябва да вземе решение за нещо и има силно изразена тенденция да се глези и да закъснява за срещи, ако въобще се сети да дойде. Гореописаните действия се обобщават с глагола джофреене.
Пример: Първо закъсня с половин час и каза, че се била спряла да си купи Зайо Байо, а след това ме ухапа и избяга. Егати джофрата.
- Престани да джофрееш и кажи: Гошо или Тошо?
- За днес или за утре?

И в двата случая едва ли е нещо, с което една жена би искала да се отъждестви. Но въпреки малоумното си име, по думи на очевидци, доста патици пазарували от тази верига магазини (защото имало и в Пазарджик, където бил най-скъпият магазин на Центъра) с надеждата да се превърнат не в лебеди, а в ДЖОФРИ.

Не знам какво повече да кажа. Думите са излишни.

Черният лебед на Арнофски

2010-12-24T21:48:00.013+02:00

Краят на 2010 се оказа доста наситен откъм хубави филми и то американски (!!!). След като Inception на режисьора Кристофър Нолън се изкачи до челното шесто място на могъщата филмова онлайн база данни IMDB с оценка от 9.0 сега е ред на Черния лебед на Дарън Арнофски да се изкачи до 60то с 8.8, макар, че лично аз бих разменила нулите между двата филма. Не, че Inception не ми хареса, напротив, но открих няколко не особено достоверни момента в различните слоеве на сънищата, а и винаги съм обичала киното да не е с чак толкова ефекти.

Историята на Black Swan се завърта около Нина, балерина напълно обсебена от заниманието си, която след странен, пророчески сън получава ролята на Черния и Белия лебед в най-известният балет на света "Лебедово езеро" и решава да я изживее напълно, да я направи перфектна. А знаете, перфектните неща, често изискват твърде много за да са наистина перфектни. Натали Портман е блестяща в ролята и показва изключително майсторство, преминаващи през всички шизофренични фантазии и реалности на Нина. Ключов образ е и майката на Нина, която хм, дали случайно се казва Ерика, като главната героиня в Пианистката на Йелинек, за чиято майка страшно ми напомни с привързаността и тоталния контрол и подтисничество над Нина.

Харесаха ми как са изградени и образите на режисьора на постановката Тома, в ролята Винсент Касел, тотален плейбой, обграден от красиви и млади балерини, както и лошият татуиран лебед, конкурентката на Нина - Лили, която е пълната й противоположност, а секс сцената между двете е rawwwwr без значение дали се оказва всъщност реалност или фикция.

Изборът на Уинона Райдър за ролята на застаряващата самодеструктивна балет звезда Бет, която се оттегля от сцената, нямаше как да бъде по-подходящ. Въобще, много добра актьорска игра от всички. За по-малко от 2 месеца ме впечатляват 2 Холивудски НОВИ филма, нещо което... май никога не ми се е случвало. Дали не е някакъв ривайвъл на Американското кино, дали на хората не им е писнало от глупости или просто имам късмет....

Ще дам заслужена 10тка на Black Swan заради дълбочината, напрежението, красотата и завършеността му. Според мен Арнофски надмина "Пи" с новата си творба, адмирации за което. И мерси на Бижо, който май първи ме насочи към филма чрез Фейсбука си и го превърна в моя нетрадиционен избор след обилната Бъдни вечеря. х)

Айде стига съм писала, празници са все пак, така, че Весела Коледа и да се забавлявате, ей. И да се пазите повече от "добрите" момичета - те са по-опасни от "лошите". Наздраве!

Адът не са другите, както е казал Жан Пол Сартр. Адът - това сме самите ние.

За трейлър цъкни тук

ps: Той филмът официално трябва да излезе по киносалоните на 13 Януари, ама нали знаете Интернет какво направи с майката на всичко! х)

Сръбски филм (2010)

2010-12-13T18:11:00.011+02:00

Отдавна хората не гледат филми за да се разтоварват и забавляват. Филмите са се превърнали в нещо като сънищата - в рамките на час-два-три ние можем да излезем от живота си и да се потопим в нечия друга история. И точно като при сънищата и филмите са или весели и жизнерадостни или кошмари.

Е, "Сръбски филм" определено е от вторите. Той показва неща, за които ти се иска да си затвориш очите, но точно като Alex DeLarge от "A clockwork orange" на Кубрик, някой сякаш ти ги държи отворени с онези страховити метални скоби и не ти дава да ги затвориш. Инцест, некрофилия, снъф, педофилия, кръв, насилие, секс, ужасяващо много секс, който хем те възбужда, хем ти казва "нее, това не е редно, не мога да се възбуждам от такива извращения...". И въпреки всичко, въпреки, че вероятно след като го гледаш ще си кажеш "Ебати гадоста" или "Трябва да си абсолютен психар и да не си добре тотално за да ти хареса филм като този" се замисли за дозите насилие, перверзия, извращения и гадости, които ни сипят новините всеки ден.

Пияни родители убили 8-годишната си дъщеричка Нина, като я ударили с дърво по главата. Близначката й през това време е била с 1.6 промила в кръвта. И това се случва, тук на Балканите, в България, в луковитското село Торос, ей сега, тези дни. След това дечицата спели с трупчето на сестричката си.... А журналистите, жадни за сензация пишат новина със заглавие Пияни майка и татко размазаха главата на Нина и я слагат на челно място във вестника си за да продадат броя си, а новинарските емисии започват с нея, защото в университетите ни учат - "Лошите новини и сензациите продават". Това по-малко гадно ли е? По-малко скандално ли е? Не, просто е истина и сме свикнали с нея, но когато един режисьор отиде до края и ни предаде цялата гадост, без да скрие нищо, макар и да знаем, че е фалшиво ние пропищяваме "Ооо, ужас, извращение, не може да гледаме това..." и за да се разтоварим си пускаме същите тези новини.

Австриецът Йозеф Фрицъл крие дъщеря си в мазе 24 години, а тя му ражда три деца Лиза, Моника и Александър. Александър има и близначе Феликс, което умира три дни след раждането, а бащата или хм... дядото, по избор, собственоръчно изгаря тялото му в мазето... В Аржентина Никанор Молинас изнасилва дъщеря си 30 години и им се раждат 10 деца. В България циганин от Перущица изнасилва дъщеря си 8 години и не, няма да кажа "ром". Това по-малко отвратително ли е, потресени зрители, от сцената, в която надрусан, загубил контрол и озверял Милош изчуква сина си, докато брат му с бяла маска чука жена му, а режисьорът отстрани вика "Браво, браво, това е...това е филмът".

Не е ли надрусано, загубило контрол и озверяло цялото ни общество и не викат ли отстрани медиите "Да, да, това е... това ще ни продаде шибания брой или емисия, това ще прикове погледите на зрителите, защото те са жадни да видят това... иска им се, да го видят, а после да почувстват облекчение, че мизерното им битие все пак е по-хубаво..."

Какви филми искате да се раждат в такова време? Дори и най-гадната сцена, в която шофьорът и дясната ръка на режисьора, мъж с татус на врата, бръсната глава, лош фейс и тъмни очила, изражда и изчуква едно бебе, а режисьора крещи "Newborn porn, newborn porn, това е нещо съвсем ново" е ултранатуралистична метафора за това до къде можем да стигнем, в желанието си да оставим следа и да направим нещо ново, в едно уморено време, в което вече всичко е чуто, прочетено и видяно.

Ще ви разкажа и сюжетът накратко. Главният герой Милош е бивш порноактьор, който се отказва от кариерата си и живее бедно, но щастливо със сина си Петър и красивата си съпруга Мария, докато брат му полицай е сексуално привлечен от жена му, до степен, в която му правят свирки, докато той гледа филми със щастливото семейство."Ето едно истинско сръбско семейство!" ще възкликне във въпросната инцест сцена и режисьорът Вукмир, който предлага на Милош огромна неназована сума пари, с която Милош може да осигури семейството си до края на живота им. Пенсионираният порноактьор трябва единствено да се снима в "арт филм", за който не трябва да задава въпроси, защото парите говорят сами по себе си. И Милош се съгласява. За мен "Сръбски филм" е изключително проницателен, дълбок, тъжен, мрачен, ужасяващ, алегоричен, добре заснет. Той е от тези филми, които или харесваш или мразиш. Controversial до мозъка на костите си. И да, аз съм от тези, които го харесаха. Но не бих си го пуснала отново.

Шокиращ е. Факт, но не по-малко шокираща е нашата действителност. И сред всичките емблематични образи, може би най-култови са "мутрите", които излизат от къщата в началото на заснемането на филма и единствени остават живи на края, за да се насладят на цялото извращение. Защото "мутрите", са тези, които владеят, тези, които поръчват мръсотиите, тези, които остават зад кадър и са облагодетелствани накрая. Всички останали сме жертви по един или по друг начин и ако не живееш на Балканите, в нашата парадоксална реалност, трудно можеш да го почувстваш истински.

Като огромен фен на секса и насилието, си мислех, че "Сръбски филм" може да ми подейства като "A requiem for a dream" за наркоманите... но макар, че той показва докъде може да стигне човек, ако загуби нишката и се отдаде на страстите си изцяло, аз по-скоро го приемам като една гротескна, крайна алегория на обществото ни, голяма нощна пеперуда, забодена в колекцията на световното трансгресивно кино. "Сръбски филм" стига дотам, където "8 mm", "Cigarette Burns" и "Videodrome" не смеят. И това не е учудващо. Ние, на Балканите сме с една идея по-крайни. Сигурно е от въздуха, в който винаги е витаела миризмата на барут, война, сперма и кръв...

7/10

За трейлър цъкни тук

Предколеден Indie Fest

2010-12-11T00:26:00.007+02:00

Каймакът на родния алтернатив ще се събере да посвири предколедно в Парти Център 4ти километър на 17 декември. На една сцена ще излязaт Babyface clan, Нова Генерация, Ревю, Остава и Leepra Deluxe, които са една доста приятна изненада, тъй като не са се изявявали от доста време. Из онлайн пространството се носеха и слухове за Nasekomix, но дали ще се появят ще разбере който отиде. Входът е 20 кинта. х)

ps: нямаше Nasekomix.

Look VS don't look, Bowie VS Oasis

2010-11-30T13:47:00.005+02:00

Едно забавно (не)съвпадение, на което случайно попаднах днес:

David Bowie - Look back in anger, 1979

Oasis - Don't look back in anger, 1996

Ти кое предпочиташ?

Садомазохизмът в световната култура

2010-11-26T16:03:00.005+02:00

Представям на вниманието ви колосалния си труд по "Теория на културата". Днес получих "Отличен 6" за него при доц. Георги Лозанов, който определи темата ми като "впечатляваща". Хубаво е, когато срещаш разбиране. ^^

ps: Някои места в текста са директни цитати от предни мои ревюта на книги, но би било тъпо да пиша едно и също по два различни начина, нали? х)

А сега се потопете в тъмната материя и й се насладете максимално... Дано ви е интересно.

**

Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на Бога, че ги низвергва..." Полин Реаж, „Историята на О”

Насладата, предизвиквана от причиняването или приемането на болка, или с една дума садомазохизмът, е понятие, което дори и днес е възприемано противоречиво като доста крайна практика и дори често като тема табу. Но тази мрачна концепция, в крайна сметка, е оставила своя отпечатък върху световната култура – в литературата, музиката, киното и изкуството въобще.

Макар и стремежът към жестокост, както и подчинение да са заложени в човека и да са показали първите си проявления още в древността, те достигат пиковия си момент по времето на Римската империя, когато благородниците свободно са се отдавали на разврат и са вкусвали всичките му измерения. Добра представа за хедонизма и крайностите, достигани в тази епоха може да представи филмът „Калигула” на италианския режисьор Тинто Брас. И все пак първият садист в историята, този който е оставил името си върху течението, остава Маркиз дьо Сад.

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, както е пълното му име, е роден на 2 юни 1740 година в Париж в едно от най-старите френски благороднически семейства, част от така наречените noblesse de race. Сад е имал всички предпоставки за охолен и щастлив живот и дори е бил подготвян за военна кариера. По време на Седемгодишната война с Прусия достига чин капитан, а на 23 години се жени за Рене-Пелаги дьо Монтрей, от която има двама сина и дъщеря. Независимо от доброто си потекло, а може би именно заради това, с книгите си, които акцентират върху насилието, секса и богохулството, Сад се превръща в един от най-скандалните и крайни писатели на всички времена. Той се възприема за либертин и отхвърля до крайност религиозните, моралните и етични норми, възприети в обществото, като излага идеите си в различни романи, памфлети и повести, които публикува под псевдоним. Най-популярната му творба е „Жустин или Неволите на добродетелта”, издадена за първи път у нас през 1993 година и преиздадена през 2009 година в поредицата на вестник „24 часа” и „Труд” „Златна колекция на 19 век”. Романът описва неволите на бедната и добродетелна Жустин, която останала сираче, пътува из Франция и се сблъсква с различни персонажи, които се опитват да я покварят и да я убедят в безсмислието на добродетелите. Гротескните сцени на кръвосмешение, педофилия, насилие и содомия, обаче са подплатени с изискани изрази и множество препратки към античността, митологията, изкуството и теологията, които придават френска изтънченост на творбата и макар да е брутална, тя по никакъв начин не може да бъде обявена за пошла. След като се разбира, че маркизът е автор на изключително скандалната за 18 век книга, той е обявен за луд и вкаран в психиатрията в Шарантон, където остава до края на живота си. Корените за разгулните му виждания могат да се търсят в семейството му. Отгледан е от вуйчо си, който е бил едновременно епископ и либертин, а за баща му се е смятало, че е биел майка му пред гости и веднъж е бил арестуван за прекосяване на градините на Тюйлери в търсене на мъжки проститутки. Сред другите известни творби на Сад са „120-те дни на Содом”, която е екранизирана през 1975 година от италианския режисьор Пиер-Паоло Пазолини, ”Престъпления на любовта” - също издадена у нас в началото на 90те години и „Философия в будоара”, първите четири диалога, от която излязоха през 2006 в кратко издание на „Пулсио”. Във „Философия в будоара” Маркиз дьо Сад достига до изключително големи крайности, разказвайки историята на младо невинно момиче, привлечено да бъде развращавано от г-жа Дьо Сент-Анж и содомитът Долмансе. Книгата е изпълнена със сцени на кръвосмешение, а докато развращават младото момиче двамата главни герои й проповядват либертинските си богохулни идеи. Макар приживе Сад да е бил въдворен в лудница, а книгите му да са били забранявани и изгаряни, през 20 век творбите му са преоткрити от сюрреалистите, а френският поет Аполинер го обявява за „най-свободния ум съществувал някога”.

И ако свързваме името на Сад със садизма и желанието да причиняваш болка и насилие, на другия полюс можем да сложим името на австрийския писател и журналист Леополд фон Захер-Мазох. Най-известната му книга несъмнено е „Венера в кожи” – роман, дал огромно отражение върху съвременната поп-култура. Във „Венера в кожи”, написана през 1870 година, протагонистът Северин поставя живота си в ръцете или по-скоро в краката, на жестоката, облечена в кожи „фатална жена” Ванда. Те пътуват заедно, а той подписва договор, с който става неин абсолютен роб, докато тя не се насити максимално на покорността му и не го изостави заради красивия и също така властен Грък. Романът е основно вдъхновение за едноименната песен на The Velvet Underground и Nico – “Venus in furs”, която е част от първия албум на групата, продуциран от самия поп-арт крал Анди Уорхол. Парчето в последствие добива култов статут, а негови кавъри са направени от много групи като The Smashing Pumpkins, Christian Death и Beck. „Венера в кожи” е и основополагаща за така наречения femdom - течение в съвременната BDSM (Bondage-Discipline/Dominantion-Sadism-Masochism) култура, което се характеризира с пълна доминация на жената над мъжа. В романа, естествените кожи и палтата и одеждите от тях също са силно фетишизирани. „Венера в кожи” е издадена у нас в „зората на демокрацията” – през 1992 година от издателство „Калем 90”, a през същата година от поредицата „Той, тя и грехът” на “Кралица Маб” излизат и мемоарите на жената на Мазох - Ванда фон Захер – Мазох „Живот с първия мазохист”, в които тя разказва за своя поглед над съвместния им живот.

Пропътувайки още около век напред във времето се сблъскваме с „Историята на О”, при която срещаме безропотно подчинение, брутална безнадеждност и тотално насилие. И ако предните двама писатели представят по един аспект на садомазохизма, „Историята на О” обединява двата полюса превръщайки ги в плътен мрак, който те сграбчва за гърлото докато четеш и те отнася на дъното. Главната героиня, наречена лаконично О, е въвлечена в света на садомазохизма от любовника си Рьоне. Първоначално той я води в замъка Роаси, където облечена в тежка рокля, под която е гола и с кожени нашийници и гривни, тя трябва да вдига полите си и да се отдава на всеки, когото я пожелае, навсякъде, безропотно, безмълвно. Трябва да е винаги с полуотворена уста и разтворени бедра, а през нощта е завързвана и бита от слугите. Когато се връща от златния затвор и се озовава отново на работното си място, О е привлечена от модела Жаклин, която на свой ред трябва да заведе в Роаси, докато Рьоне я предава на новият й Господар - сър Стивън. О отива все по-далеч и по-далеч във фантазиите си, в болката, в униженията, които, макар да ни се виждат ужасяващи й доставят удоволствие, несъизмеримо с никое друго...
В ударите от бича, във веригите, в саморазрушението, в белезите, тя намира убежище за грешките си, намира избавление, губи себе си и се преоткрива като собственост на някой друг, като кукла, моделирана до болка от Сър Стивън, за да бъде изоставена, когато е изпразнена напълно, когато е загубила всичката си стойност... За написването на скандалния роман е обвинен авторитетният френски издател Жан Полан, който въпреки сходното име, изобличаващите го доказателства и изключително високия и изтънчен стил, в който е написана книгата, отрича да има нещо общо с нея до края на живота си.

Садомазохистични елементи се срещат и в наградената с Нобелова награда през 2004 година книга „Пианистката”, която изследва патологията на отношенията майка и дъщеря. Главните герои в романа са трима -- Ерика - застаряваща пианистка над 35, която не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича и има тайни садо-мазо фантазии, властната й майка, която я подтиска и ученикът на Ерика -- Валтер Клемер, с която Ерика преживява кратък романс, който обаче оставя дълбока следа в изранената й психика. Кулминационен е моментът, когато Валтер и учителката са в стаята й и той прочита писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши, за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Книгата също е представена у нас и може да се намери под издание на „Фигура”, а екранизация по нея е направена от Михаел Ханеке през 2001, като филмът обира наградите за най-добър актьор, актриса и голямата награда на журито в Кан през същата година.

И макар винаги малко или много, наяве или повече „ъндърграунд” садомазохизмът да е белязвал с бича си световната музика, напоследък срещаме възвръщане на интереса на поп-културата към тази мрачна материя. Звезди на пика на славата и комерсиалния си успех като Лейди Гага, чрез клиповете и облеклото си дават недвусмислени референции към явлението, а Кристина Агилера с видеото към парчето си “Not myself tonight” отива дори по-далеч. И все пак първата поп-звезда, която отправя недвусмислени препратки в тази насока е Мадона, която използва садомазохизма като тема още в албума си от 1990 година “Erotica”.

И тъй като в България музиката свързана най-отявлено с еротизма е именно чалгата, а нескопосаното и не на място копиране на западни трендове е приоритет, BDSM елементи можем да забележим, например, в клипа на Андреа „С теб ще бъдем пак”.

Много по стилно, сложно и теологическо свързване на садомазохизмът и фетишизмът с музиката срещаме при Шведската неофолк/маршал индъстриъл банда Ordo Rosarius Equilibrio. В последния й клип към съвсем наскоро излезлия албум “Songs 4 hate and devotion”, темата е изключително естетски представена, а красотата на мрежестите чорапи, латекса, гаговете, размазания грим и подчинението е очебийна. Групи като Depeche Mode още в ранните си албуми се закачат с темата в песни като „Master and Servant”, а садомазохизмът и фетишизмът са дълбоко обвързани от десетилетия с готик и индъстриъл субкултурите.
Интересен пример е и художникът Тревър Браун, който също пречупва темата през призмата си на артист, а част от творбите му могат да бъдат видяни тук Режисьорът Роман Полански също представя по неповторим начин такъв тип взаимоотношения в класиката си „Горчива луна”.

И всичко това са само една незначителна част от отпечатъците, които е оставил садомазохизмът в световната култура. Негови проявления и отраженията му върху творчеството на артистите са виждани и ще бъдат виждани във всяко едно време и епоха, особено в съвременното пост-модерно общество. Докато съществува любовта, ще я има и болката и докато я има свободата, ще съществува подчинението. Но не търсим ли всички ние болката умишлено понякога и не ни ли кара тя да се чувстваме живи, тази наша стара спътница, чрез която се раждаме и чрез която умираме?

Марта?!

2010-11-24T16:45:00.003+02:00

Някои песни като тази:

и тази:

ме карат да се чувствам много щастлива от името си, макар да не съм Марта, а Мартина и да мразя да ми викат Марта, но на Tom Waits и Billy Corgan бих им позволила да ме нарекат така, особено в подобен контекст. х)

Извънземно отвличане?

2010-11-17T23:53:00.007+02:00

„Окъпахме се заедно в хладката вода от делвите, целувахме се, плакахме и пак ни се искаше да умрем, но този път от безутешна наслада. И после му казах. Казах му да не съжалява за нищо, припомних му как беше заявил , че съм щяла да замина от всякъде, че не съм можела да определям поведението си...”
Маргьорит Дюрас „Любовникът”

Ти си моето захарче в кафето. Бях прочела този надпис на един билборд и дълго се чудех дали това е реклама, или тийзър към реклама, и точно какво рекламира – кафе или захар, докато не разбрах, че това е новият модерен и доста скъп начин да афишираш любовта си, че по този начин докато половинката ти пътува в колата си по рутинния път към офиса, в понеделнишката сутрин, ще го прочете и той ще се зачуди, а вечерта като се прибере ще ти сподели и ще те попита „Това реклама ли е, или тийзър към реклама и точно какво рекламира – кафе или захар” и ти ще му признаеш, че си го поръчал за него, че рекламира него и теб и връзката ви, но по начин, който никой друг не бива да разбере. Дори ще му покажеш квитанциите и касовите бележки, за да му го докажеш, а ако искаш да си още по красноречив може да напишеш отпред, на билборда, името му - „Дани, ти си моето захарче в кафето”, тогава той ще се зачуди защо и имената съвпадат.

Значи така се обичат съвременните хора. Чрез реклама и чрез Фейсбук, обвързат се, превръщат връзката си в пиксели и битове, в цветове, в LCD дисплеи и виртуални букви. Значи това е любовта днес, в надвечерието на 2012, на поредния „край на света”, на идването на следващия фалшив месия, който ще ни спаси от сивотата, от презадоволеността, от всичката тази технология и всички тези неща, които можем да купим с пари, но които никога няма да нахранят душите ни.

Често се питам какво е любовта, тази съвременната. Къде точно изпускам нишката, къде точно бъркам, кога точно изпускам душите им, сърцата им, вниманието им и ги превръщам в ледени висулки мълчание. Явно не е като тази в романите – твърде старомодна е там, не е като тази по картините – твърде абстрактна, не е като тази в рекламите – твърде изкуствена и продажна. Опитах се да я търся в секса, във филми като „Сексът и градът”, „Сексът е нула”, „Сексът и Лучия”, даже и в порно филмите, но установих, че там изобщо няма любов. Огледах се в очите на децата, които търсят с поглед майките си, в тези на кученцата, които чакат стопаните да им хвърлят пръчката, дори се опитах да попитам заека си, но той нищо не ми отговори, явно не го интересуваше изобщо, макар и егоцентрично да твърдях, че ме ОБИЧА. Опитах и по класическия начин да се срещам с мъже, с различни мъже, да спя с тях на първата среща, да не спя с тях на първата среща, да ги наричам „бебе”, „мило”, „скъпи”, да не ги наричам „бебе”, „мило”, „скъпи”. Да им готвя, да не им готвя, да им се обаждам и да чакам те да ми се обадят, да ги разпитвам за миналите им връзки и да не го правя. Пробвах и с жени. Не беше същото, липсваше нещо много важно и вие много добре се сещате какво....

По мое мнение опитах всички възможни варианти, но някъде около първата критична точка, около втория месец, нещата просто се изплъзваха от ръцете ми и мъжете отлитаха като пчели, които са пили от нектара на цветето ми, но са му се наситили и отлитат към следващото цвете, което незнайно защо обаче успяваше да ги задържи. Казваха ми, че съм забавна, че правя страхотен секс, че имам хубаво дупе, цици и очи, както и, че съм умна, понякога, но това явно не беше достатъчно, защото въпреки всичките комплименти никога не получавах отговор на ключовия въпрос „Защо точно късаме? И къде точно е проблемът?” Очевиден проблем или нямаше или беше твърде очевиден да го забележа, а ние дори не късахме, те, мъжете, просто изчезваха. Мислех си, че са ги отвлекли извънземни, но скоро ги виждах с друга и осъзнавах, че извънземните са всъщност доста земни.

Не обичах да командоря хората, нито да „играя игрички”, да се гоним, сякаш играем на „Сляпа баба”, а той да няма превръзка на очите, но да се прави нарочно, че има. Може би там беше проблемът.

Просто мразех, когато си тръгваха, особено когато го правеха без обяснение. Първоначално го замествах със солидни количества алкохол, които след това повръщах, олицетворявайки изхвърлянето на дадения мъж от живота си. След това преминах на преодоляване, чрез други мъже, което обаче остави още повече празнота у мен от изпразнения ми от сокове и пълнеж стомах, защото опустоши душата ми. Накрая у мен остана единствено апатията, самоиронията и твърде многото въпроси, на които започнах да измислям разнообразни хипотези. Все пак хората трябва да се забавляваме, нали, а какво по-забавно начинание от това да си правим майтап с и без това краткото си и обективно погледнато жалко битие? Започнах да се развличам измисляйки интергалактически имена на бившите си като Марианеца Куейк или Нашественика Зид „идвам-с-мир-и-друго-с-три-букви”, един дори го кръстих на баркода на първото нещо, което ми подари – шоколад Милка с лешници и стафиди и тъй като ми беше трудно да запомня всичките 13 цифри 380005103044, макар и да пазех опаковката, го наричах просто триста и осемдесет нула-нула. Не си мислете, че го правех пред тях или пред приятелите им. Беше си лично и тайно удоволствие, все пак по-добро от това да говоря гадости зад гърбовете им.

И все пак един ден се появи едно сладко момче, твърде сладко за да си тръгне. Kawaii. Ние сме все още заедно. В стаята ми, а аз пиша тази история с кръвта му по чаршафите. Винаги си бях мислела, че толкова сладките момчета трябва да имат малинов сироп вместо кръв, но тази тук си изглежда съвсем обикновена... Дали е жив още, дали? Дали някъде там, из града или страната или планетата, не стои в момента едно момиче, което си мисли, дали не са го отвлекли извънземните? И кой кого всъщност отвлича, завлича, отрязва, зарязва, прерязва, разрязва, нарязва...

newborn.

2010-11-09T22:02:00.001+02:00

Това е една съвсем нова история. За едно момиче, което не си срещал досега. Може да си я мяркал докато ходи забързано и рови в чантичката си, търсейки мобилния си телефон, може да си я стрелкал с поглед, докато е пиела уискито си в бара и е казвала „наздраве” на мъжа отсреща, може да си я докосвал неволно в блъсканицата в трамвая, но никога не си се срещал с истинското й аз. Тя се ражда в момента, като Венера в морската пяна, тя се къпе в музика и мечти, които е забравила отдавна и които сега ще си припомни. Тя се е залутала за малко в глъчката и рутината на ежедневието, почти е изгубила себе си из стерео миражите и аналоговите удоволствия, за да се преоткрие такава, каквато винаги е искала да бъде. Да отвори очи, точно в този момент, когато има всичко и нищо едновременно.Да се умножи по хиляда, да се разпръсне на частици, които с едно движение да обедини. Точно когато си е мислела, че е загубила безвъзвратно последното парченце от пъзела, да го открие и да започне следващия, който е по-дълъг, по-цветен, с повече части и по-интересен. Тя е там някъде, лута се в плацентата, търси изхода, но няма да има лекар, който да я извади от там, тя трябва сама да си прокара път, да изскочи с радостен плач, обляна в кръв, но поемаща първата си глътка истински въздух. Жива. По-жива от всякога. Красива, опиянена от живота, обичаща, даваща и чувстваща. Полужена-поЛУДете. Птица. Котка. Риба. Песъчинка. Космос.

А историята. Искаш ли да я чуеш?

Красота!

2010-11-09T00:00:00.004+02:00

Няма нужда да ви го хваля -- който има вкус ще оцени. J'adORE! <3 И междудругото това май е първият клип на Ordo Rosarius Equilibrio за почти 20 години музика... е, струваше си чакането!

ps: И новият албум Songs 4 hate and devotion е страхотен!!!

VOTE!

2010-10-28T01:38:00.005+03:00

Ако ти харесва стилът ми можеш да дадеш гласа си за мен до 29ти, петък и да ми помогнеш да се сдобия със сладкото лаптопче, което съм гушнала!

Тъкмо ще разбереш и името и фамилията ми (hint: инициалите са МД).

Линк: тук

Снимки:

Arigato gozaimasu! =^.^=

Истински J-rock в столицата!

2010-10-19T10:12:00.008+03:00

Този петък в столичния клуб "Angel Heart" ще гостува японската j-rock'n'roll банда GUILD. Японците идват у нас като част от турнето по първия си албум "Gulded" и се очертава да бъде sugoooi! ^___^

Ето и обръщение към българските им фенове, което е просто ultra kawaii!

Както и едно тяхно парче:

<3

Alien Industry - Fever

2010-10-17T01:14:00.003+03:00

Насладете се на новия и всъщност първи клип на БГ индустриъл метъл машините Alien Industry - Fever, с моето участие ^___^ Утре-вдругиден ще пусна и някакви забавни снимки от мейкинга, само да си отида в София, че тук компютъра ми е под всякаква критика. :@ Я да видим сега дали ще ме познаете! xDDD

Втора брутална сряда вечер в "R.B.F." с WATAIN, DESTROYER 666 и OTARGOS

2010-10-15T22:50:00.003+03:00

На 13 октомври, за втора поредна сряда, София беше разтърсена от ударна доза екстремен метъл. След концерта на BELPHEGOR, VREID и EMANCER, който разклати из основи клуб "R.B.F." на 6 октомври, този път дойде ред на други три блек метъл банди - OTARGOS, DESTROYER 666 и WATAIN, които свириха у нас като част от "Reaping Death Tour Europa 2010".

Малко след 20:00 ч. шоуто, организирано, както и на 6.10., от "ShadowLand Music", откриха французите от OTARGOS. Четиримата бруталисти се откроиха с модерен и хаотичен блек метъл, ефектна визия и мрачни послания. Приятно впечатление направиха червените лазери, които пробождаха на тънки струи публиката, както и солидното количество дим. Определено осветлението и озвучението на този лайв бяха по-добри от тези на предния - факт, който допринесе за създаването на доста ефектна атмосфера. OTARGOS изсвириха седем мрачни парчета, сред които "Monolith", "God", "Origin" и "Kinetic" се превърнаха в личните ми фаворити за вечерта.

Втори на сцената час по-късно излязоха и екстремистите DESTROYER 666, които публиката посрещна с възторжени викове. За разлика от OTARGOS, австралийците звучаха, а и изглеждаха доста олдскуул блек, с приятна нотка пънкария. Мощните рифове предизвикаха пого още с първите парчета, а близо едночасовият гиг наелектризира до краен предел публиката за нещо, за което надали бе готова...

Ето, че два часа преди полунощ дойде ред и на хедлайнърите на събитието, а именно шведите от WATAIN, които се качиха на сцената с комплект набучени на метални колове свински глави и други части от трудноразличими животни. "TRUE!!", би възкликнал възторженият блек метъл фен, но "TRUE" си беше и миризмата на мърша, която обгърна моментално бившия киносалон. Истината е една - колкото и да си "TRUE", едномесечните свински глави са придружени от здрава воня. По думите на шофьора на турбуса, кръвта, с която бандата се маже преди шоуто, е от 23 септември и също мирише силно, а в някои от градовете, когато бандата излезе на сцената, част от публиката си тръгва... Явно обаче ние, българите, сме си корави, защото нашенските зрители се разцепиха максимално по време на близо двучасовия сет, без да изглеждат дори и малко притеснени от зловонието. След кратка молитва на импровизирания олтар, поставен в центъра на сцената, и думите "Sofia, it's time!" на вокалиста Erik Danielsson, WATAIN откриха с "Malfator", второто парче от последния си албум "Lawless Darkness". Последваха "Devil's Blood", "Satan's Hunger", "Reaping Death" и "Wolf's Curse", които бяха изпълнени по всички правила на "истинския" блек метъл. Лично аз намерих WATAIN за малко еднообразни, а сетлиста им за твърде дълъг, но близо стоте човека, събрали се в клуба, оцениха по достойнство бандата. В края на участието фронтменът ритуално вдигна животинския череп, поставен върху олтара и обграден със свещи, и слезе от сцената. Последва мрачна музика, по време на която публиката извика на бис шведите, за да изпълнят кавър на класиката на BATHORY "Sacrifice". Ентусиазиран фен дори нахлу на сцената, но беше безцеремонно избутан отново долу от единия от членовете на WATAIN.

Някъде към полунощ концертът приключи и точно, когато всички се канехме да излезем за глътка чист въздух, организаторите подканиха хората, както и бандите, на афтърпарти в клуб "The Black Lodge".
Сетлист на OTARGOS:
01. Dawn of the Eternal Monolith
02. Unaltered Negativ God
03. Worship Industrialized
04. Nullabsolut
05. Origin
06. Kinetic Zero
07. Cloning the Divine

Сетлист на WATAIN:
01. Malfator
02. Devil's Blood
03. Satan's Hunger
04. Reaping Death
05. Sworn to the Dark
06. Wolf's Curse
07. Legion of the Black Light
08. Total Funeral
09. On Horns Impaled
Бис:
10. Sacrifice (кавър на BATHORY)

репортажът може да бъде прочетен и в www.katehizis.com тук

Агресия-core

2010-10-09T12:34:00.006+03:00

От 5 p.m. в новия The Box до Славейков... Be there!

В събота, на 9 октомври в новия The Box до Славейков всичко беше подчинено на агресията. Говоря за hardcore/metalcore фестивала Brushback fest, който обедини шест български и една сръбска банда в ударна доза жици и масово почупване.

Концертът започна твърде рано. По никое време, в 5 часа в съботния следобед излезе и първата банда As Blood Decay, която аз, както и други хора пропуснахме. Вярно е, че по традиция хардкор концертите у нас започват рано, но 5 е някак си твърде рано за да се включиш на такава вълна. Малко след 5:30 на сцената се качиха Dan Koloff, които раздвижиха публиката с яки жици и мощния рев на култовата си вокалистка Били. Мацката изпълни едно от парчетата заедно с Тошо от Avril in Blood, а изпълнението на Dan Koloff определено си беше на ниво и срещна одобрението на публиката, която бавно но сигурно започна да се множи. Освен това, Dan Koloff се отчетоха и с нов барабанист - Алекс от Redound.

След тях на сцената се качиха и едни от фаворитите ми за вечерта - Avril in Blood. До момента не ги бях чувала, но направо ме размазаха и изпълниха отвсякъде с мрачния си истеричен deathcore. Още с излизането си единият от вокалите беше категоричен "Тука дупка да няма. Напред!" И наистина при тях дупка нямаше. 2 китари, 1 бас, 2 вокала, прекрасно сценично поведение. Надявам се скоро пак да имат концерт, за да мога да ги чуя отново. Няма как да не отбележа и култовия поздрав на бандата "за турците в България, по-специално за ДПС", който подкрепиха с недвусмислено кудкудякане.

И ето, че Melekh дойдоха от сенките на миналите дни, за да превърнат слънцето в порой... Това не са мои думи, но човекът, който ги изрече е от въпросната банда и определено трябва да се замисли дали да не започне да се занимава с писане... Melekh са ми любимци, още от както направиха кавър на Nerdy на Poison The Well. И този път се откроиха с техничен и мелодичен звук, професионализъм и други култови реплики като "До върхът ще стигнат само онези, които не умрат по пътя." След концерта фронтменът им Боро ми сподели, че всъщност не го привлича агресивната, а мрачната музика, а две от любимите му банди са Нова Генерация и The Sisters of Mercy.

Четвърти се разписаха Deathsquad, който бяха готини, но не ми направиха особено впечатление. След което излязоха и сърбите Moment of Clarity, а вече съвсеем се бях отнесла.. Последни по традиция завършиха Redound.

Като цяло концертът ми хареса, както и новият Box, който макар и по-малък като площ има голямото предимство "ГАРДЕРОБ", макар и на цена от левче...

х))

BELPHEGOR, VREID и EMANCER - София, 6 октомври 2010

2010-10-08T21:42:00.006+03:00

Ние не се намираме в мрачна и гъста норвежка гора, от която дебнем да изскочи нещо тъмно и зло всяка секунда. Не, ние сме в софийския квартал "Хаджи Димитър" и по-точно в бившия киносалон на читалище "Иван Вазов", превърнат сега в клуб "R.B.F.". Есен е, вали дъжд, тъма се спуска над града… идеалното време за ударна доза блек/дет метъл. За всеобщ късмет на датата 6 октомври се състои и концертът на EMANCER, VREID и BELPHEGOR, част от турнето "Walpurgis Rites Raid Europa 2010", така че няма как - ще си я получим.

Норвежците EMANCER сложиха началото на концерта 15-ина минути по-рано от обявения начален час 20:00. Те свириха епичен и мелодичен блек метъл с женски и мъжки вокали, но някак си не успяха да грабнат особено публиката, състояща се от около 100 човека. EMANCER свириха малко повече от 30 минути, след което на фона на мрачна музика излезе и втората блек метъл банда от мрачна Норвегия -VREID с парче от последния им албум "Milorg", а именно - "Alarm". VREID бяха облечени в подобие на военни униформи от периода на Втората световна война и забиха здраво, като успяха да пораздвижат публиката. Наред с мощните китари и барабани и рева на харизматичния вокал Sture, на места се прокрадваха и чистите вокали на другия китарист Strom. VREID бяха личния ми фаворит преди концерта, но на живо не успяха да ме грабнат кой знае колко и по мое мнение определено си звучат по-добре на запис.

След тях и след пауза, в която да преплетем пръсти, да се помолим за милост, която обаче знаем, че няма да получим, дойде и ред на хедлайнърите на събитието - демоните от BELPHEGOR. След мощно китарно соло, към 21:30 ч., сред мрачни и красиво направени пана с демони и викове "Hey, hey, hey" и "We're fucked up" обърнати с гръб към публиката се появиха и австрийците. Още с откриващото си парче "Bleeding Salvation" забиха много тежко и здраво, за да ни покажат кой е Господарят. Последваха "Seyn Todt in Schwartz" и "Belphegor Hells Ambassador", които не останаха равнодушно приети от публиката и предизвикаха групово мятане на коси и мощно пого. Публиката скандираше "Belphegor! Belphegor!" на фона на сатанисткия смях на вокалът Helmuth Lehner, който пък й благодари с думите: "Thank you, Sofia, you guys rock!" и "Oh, Sofia, Goddamn, Sofia". Любов и мир? Мирът е мъртъв. Време е за апокалипсис, за разрушение и за зъл "blackened" дет метъл!
BELPHEGOR се откроиха с отлична техника и страхотно сценично поведение. Супер брутални, както се и очакваше. На края на концерта даже имаше и кръв, тъй като развихрил се фен си беше разбил някъде главата, но така е… понякога метълът взима жертви. Дано това не сме ние. Концертът приключи някъде час преди полунощ и след него нощта из София сякаш изглеждаше с една идея по-черна…
Сетлист VREID:
01. Alarm
02. Raped by Light
03. Spek Goddamnit
04. Krig
05. Eldast Utan a gro
06. Svart
07. Jarnbyrd
08. Blucher
09. Pitch Black

Сетлист BELPHEGOR:
01. Bleeding Salvation
02. Seyn Todd in Schwartz
03. Belphegor - Hell's ambassador
04. Stigma Diabolicum
05. Walpurgis Rites
06. Veneratio Diaboli - I Am Sin
07. Pest and Terror
08. Lucifer Infectus
09. Blood Outro
10. Justine: Soaked in Blood
11. Bondage Goat Zombie
Бис:
12. Swarm of Rats

репортажът може да бъде прочетен и в www.katehizis.com тук, а за повече снимки кликнете точно тук ---> \m/ \m/ \m/

Колко далеч можеш да стигнеш, О?

2010-10-04T21:41:00.005+03:00

"Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на Бога, че ги низгвергва..." стр. 74

Чела съм много брутална литература. Наистина. Но по-брутална книга от "Историята на О" на Полин Реаж не съм чела.

Брутална в безнадеждността си, в плътният мрак, който те сграбчва за гърлото докато я четеш и те отнася на дъното. Главната героиня, наречена лаконично О, е въвлечена в света на садомазохизма от любовника си Рьоне. Първоначално той я води в замъкът Роаси, където облечена в тежка рокля, под която е гола и с кожени нашийници и гривни тя трябва вдига полите си и да се отдава на всеки, когото я пожелае, навсякъде, безропотно, безмълвно. Трябва да е винаги с полуотворена уста и разтворени бедра, а през нощта бива завързвана и бита от слугите. Когато се връща от златния затвор и се озовава отново на работното си място, бива привлечена от моделката Жаклин, която на свой ред трябва да заведе в Роаси, а Рьоне я предава на новият й Господар - сър Стивън.

О отива все по-далеч и по-далеч във фатазиите си, в болката, в униженията, които, макар да ни се виждат ужасяващи й доставят удоволствие, несъизмеримо с никое друго...
В ударите от бича, във веригите, в саморазрушението, в белезите тя намира убежище за грешките си, намира избавление, губи себе си и се преоткрива като собственост на някой друг, като кукла, моделирана до болка от Сър Стивън за да бъде изоставена, когато е изпразнена напълно, когато е загубила всичката си стойност...

Книгата е написана с толкова разбиране към въпросът за "болката и удоволствието", с толкова дълбочина, че усещаш веригите върху собственото си тяло, чувстващ цялата празнота, която се отваря като бездна в главната героиня и я поглъща изцяло... Полин Реаж, което отново и разбираемо е просто псевдоним, определено е знаел(а) за какво става въпрос...

Книгата наистина ме ужаси, макар и никога да не съм си мислела, че мога да бъда ужасена и потресена от такъв тип литература. Много скандални книги са написани, но до момента по-скандална не съм срещала... Макар да започва малко тромаво, сюжетът е майсторски изпипан и всепоглъщащ... Има и филм, който също като "Емануела" е на френския режисьор Жус Жакен -- ще трябва да се гледа...

О, колко далеч можеш да стигнеш, О? И докъде можем да стигнем всички ние, ако решим да се отдадем на най-тъмните си фантазии? Изцяло.

Placebo '10

2010-09-14T20:30:00.013+03:00

Концертът на Placebo беше страхотен. В една,лично за мен, силна концертна година, в която се накефих на макс на Secret Chiefs 3, Massive Attack и Carpathian, лайфът на Placebo се открои като диамант в короната и няма да ми е никак трудно да го сложа на първо място и да кажа, че за мен това е Концертът. на годината!

Зимният дворец беше доста удачно място - достатъчно обширно, не беше никак задушно, като на Massive например, хората можеха да избират дали да са прави или седнали без да трябва плащат по 30 лева отгоре за това, сцената беше ОК, както и озвучаването...

Подгряваха Babyface Clan, на не им е за първи път да излизат преди Placebo. Смятам, че бяха адекватен избор, макар и като звучене да са доста различни това вероятно е плюс. На мен примерно едни Остава биха ми стояли по-добре със старите си неща и много по-зле с новите си... Сценичното поведение на Насо Русков си е все така quirky, на мен си ми харесаха, особено когато изпяха стари неща като The Hip Swindlers. Не бих се изразила, като *покашляне* един прославен БеГе поет и журналист, но е факт, че Babyface clan са група със западно звучене, доста различна от повечето неща случващи се из родния ш-ш-шоубизнес...

Дупката между Babyface clan и Placebo беше малко по-дълга отколкото ми се искаше, но когато хедлайнерите излязоха на сцената нищо друго нямаше значение. Това е първият ми концерт на Placebo, така че не бих могла да правя сравнения с предните два, но едно е сигурно -- направо се разтапях от удоволствие на всеки тон, всеки риф, всеки удар на барабаните и всяка думичка изпята от Brian. Сценичното му излъчване и поведение са абсолютно неповторими, както и гласът му... Фронтмен, който се среща веднъж на много години... Сетлиста, макар и вече отдавна известен на всички ни, беше изключително добре подбран, като даваше възможност хем да се чуе максимално от новия албум, хем да не липсват култови песни от всички периоди на бандата -- чухме Nancy Boy, The Bitter End (която е личния ми фаворит), A song to say goodbye, Soulmates, Special Needs, та дори се насладихме и на чисто новото Trigger Happy Hands... искаше ми се да чуя Blind, но винаги остава нещо недоизсвирено и така е по-добре май. х)

Вратът ме боли зверски от мятане на главата, краката ми са ОК, защото си бях сложила предвидливо кецовете... Искам да запомня всяка секунда от този концерт и нямам търпение да видя Placebo пак и пак и пак и пак и пак и паааааааак. Не знам, какво събитие трябва да бъде организирано за да ми измести Placebo от топа за последните не само 1 и 2 години... най-малкото един Bowie, The Cure или IAMX.

Афтър партито също беше много на ниво, като музиката беше както обикновено добре подбрана от Shakermaker. Заедно с Bowie, The Smiths, Suede и Lily Allen се прокрадваха Placebo, които взривяваха положението и връщаха на flashback съвсем пресните спомени. В Строежа, който беше и съвсем наблизко, имаше точно толкова хора, за да е фраш, без обаче да е прекалено, а уискито беше много и толкова вкусно...

Благодарение на AquariumRandomVideo от youtube, който си е направил труда да заснеме тези клипчета, ще мога да дам и визуална картина, за което му благодаря:

Ето ги BFC:

И Placebo:

Снимки може и да кача по-късно,защото още не съм ги свалила, но едва ли са станали много читави (както винаги).

Не, че има някакво значение. Който беше -- знае за какво говоря, който не е бил -- да си вземе поука и да дойде следващия път. Дано е скоро. х)

Miracle of Swans

2010-09-06T01:52:00.001+03:00

Малко на глухо действам, защото нямам звук от браузерите, ама дано се чува добре. Някой ако знае как се решава проблема, като нямаш звук само на браузерите, иначе на ПС-то си имаш, много си опиянен и имаш 3 изпита в следващите 5 дни да казва. ахаха

2010-09-04T23:05:00.002+03:00

Там сме! \m/

За дискриминацията, прикрита като псевдо-съпричастност по софийските live клубове напоследък...

2010-09-03T11:32:00.008+03:00

Вчера вечерта с Х.Ч. бяхме да плуваме. След плуване, някъде към 10 вечерта (добре, че има басейни с такова работно време),решихме да се отправим към Pork Pie (ex-Маймунарника, SPS и какво ли още) за да хапнем по едно-две от техните супер-мега-уникално-вкусни кюфтета. Клубът се намира в Борисова, близо до езерото с лилиите, и предлага уникалното удоволствие за по-малко от 10 лева да слушаш някоя свежа банда, да набиваш кюфтета и да пийваш биричка. А по-добра скара от онази там не съм вкусвала. Приближавахме се към въпросното място, от където се чуваше музика, за жалост не такава, каквато бих искала, но все пак отивах за кюфтета, а не за музиката, казаха ни, че входът е 5, за някаква РЕГЕ банда (не харесвам никак РЕГЕ), ние им казахме, че сме за скарата и те ни пуснаха без вход...

Какво беше очудването и разочарованието ми, като не видях любимите си месца, да цвърчат весело на скарата, като не усетих аромата на препичаща се овкусена плът... Питах ги, има ли кюфтета, а те ми отговориха "Днес няма скара, заради концерта, заради бандата сме на вегетарианска кухня" т.е. имаше само картофи. Ама аз картофи и у нас мога да си направя... Веднага им обясних, че развалят по този начин имиджа на клуба си, който не случайно се казва PORK PIE, ебати. Искам си мръвките, хич не ми пука за тъпата реге банда и тъпите й растамански виждания. АЗ ОБИЧАМ ДА ЯМ МЕСО И ИСКАМ ДА ЯМ МЕСО ВСЕКИ ДЕН. ИСКАМ СИ КЮФТЕТАТА!!! Защо трябва гостите на даден клуб да се съобразяват с кулинарните и lifestyle вкусове на бандите, които свирят същата вечер. Та това са си лични неща. Аз да не карам хората да се обличат в латекс и да се бият с камшици като идват у нас? То си е по желание... Но искам да кажа, че твърдо не одобрявам тази дискриминация към публиката, прикрита като псевдо-съпричастност с някви нео-хипарски банди пеещи ми за любов, слънце и джойнт. В главата ми се завъртя картината как изскачам на сцената, отрязвам някой крайник на вокала и да го мятам на нагорещената скара под звуците на Cannibal Corpse.

Прибрах се вкъщи и тъжно започнах да ям малкото останало ми месце из доста празния ми пред-заплатен хладилник, като се сетих, че на един HC straight edge концерт наскоро също приканваха хората да не пият алкохол пред бандите (сигурно, за да не ги дразнят), ама в клуба си продаваха алкохол и който искаше си пиеше... даже си спомням,че въртяхме едно узо с едни гърци, които никак не бяха sXe...

След малко отивам на концерт на някаква СКА банда, пак на същото място... дано вече има месо. Ще докладвам по-късно.

PS: Имаше кюфтета! <333 А и концертът беше доста приятен. Колко малко му трябва на човек, за да е щастлив.^__^

И като съм почнала с куриозните БГ хитове...

2010-07-13T23:05:00.003+03:00

...просто няма как да пропусна новото творение на пребоядисания другар Веско Маринов. Балета го искам лично на фетиш парти у нас, ако може без 2те патрулки паркирани пред входа ми обаче х)) А речта на Цветанов накрая тотално завършва картинката. С К. мислим да ходим да подаряваме цветя на някакви куки, докато от GSM ехти тази песен - би било супер брутално! Някой от вас ако е ходил да подарява цветя на полицаи, моля нека сподели.

Благодаря ви още веднъж и приятна и хубава вечер!

Всъщност Хо-хо-хо, Merry Christmas!

Милена, ЗАЩО?!?!

2010-07-09T17:50:00.006+03:00

Днес моята колежка М. ми прати този клип и направо се шокирах!!!

Според историите, които прочетох в нета след това, Милена казва, че парчето не трябвало да звучи по този начин, а вокалите й били съкратени заради фолк-орнаментациите на Нелина. Но Милена, как въобще ти хрумна за записваш песен за "женското приятелство" с Нелина и то с такъв текст?!...

А тези жици, които свирят фолк ритми ме потрисат... не само те де...

+

= Best Friends Forever! хаха

Candy Says...

2010-07-05T17:34:00.005+03:00

Една изключителна песен...

...и няколко нейни интерпретации...

...Две дами...

...и Anthony от Anthony & The Johnsons, заедно с Maestro Lou Reed...

The Velvet Underground завинаги!