Другият ми блог: www.flowersinthebarrelofagun.com

От известно време съм занижила активността си тук. Пускам по нещо ново чат пак, но общо взето лежа на стари кълки. Докато набера скорост, защо не пробвате новия ми блог Flowers In The Barrel Of A Gun, който е основно за музика.

Самостоятелна изложба на Палмиро Дечевски за шест години ХебросАрт - Пловдив

Днес имах удоволствието да посетя новата самостоятелна изложба на скъпия ми и много талантлив чичо - Палмиро Дечевски. Изложбата, озагравена "Неочаквано" се състоя по повод шестия рожден ден на пловдивската галерия "Хеброс Арт". Палмиро завършва сценография и графика в Краков, Полша, а днес твори в родния Пловдив. Картините му смесват по елегантен и въздействащ начин абстрактното, фигуративното и експресионистичното. В настоящата си изложба той излага деветнайсет самостоятелни творби от различни периоди и с различни техники. Масло на платно, течен акварел на хартия, вдъхновенията варират между пейзажи, традиционна българска архитектура, Родопите, чувства, импресии и експресии.Творбите му са цветни и ни водят на много лично пътешествие из искрените и дълбоки части на художническата душа. "Неочаквано" ще бъде до края на месеца на адрес ул "Сан Стефано" 54, град Пловдив. Сред гостите на откриването бяха известни пловдивски художници като Цветана Гумеля и Анастас Костантинов, както и Мис "Българка в САЩ" 2013 - Невена Чалова. 

Честит рожден ден Хеброс Арт. Още 60 пъти по 6! А сега малко снимки от откриването:

ЙОНА ТУКУСЕР – ОТ ЧИНГИС ХАН ДО НЮ ЙОРК

Знам, знам... заета с хиляди неща и мотаща се с още толкова позарязах блога си тук и не бях публикувала нищо отдавна, но ето... сега имам изключително добрата причина да го направя. Интервюто ми с Бесарабската художничка Йона Тукусер беше публикувано от Българския Vice. Прочетете го на сайта им... или тук 

За Йона Тукусер знам, че е родена в бесарабско-българското село Главан в Украйна преди 26 години. През 2007 се мести в София за да учи живопис в Художествената академия, а идвайки в Америка разбира, че е наследничка на първия приятел на Чингис хан – Майкы-бий, което е направо върха! Като потомка на благороден монголски род на нея не ѝ липсва смелост. Скоро след идването си в Ню Йорк на прожекция на филм за жертвите на комунизма в Българското посолство в Ню Йорк, тя поднася като подарък на представителя ни в ООН Стефан Тафров руло тоалетна хартия увито в червена панделка, заради отказът му да подкрепи проекта Светлина-клетка, в който тя участва.

Йона ме чака в Able Fine Art NY – малка галерия с размера на голяма стая, в сграда с още десетина подобни. Седем нейни картини са включени в изложбата „Arousal” заедно с един американски, един японски и един корейски художник.

Ето какво още ми разказа тя за настоящата си изложба в Манхатън, живота на село и отказа си от секс, докато не получи един милион долара.

VICE: Разбрах, че си дошла в Ню Йорк преди пет месеца, как се озова тук?
Йона Тукусер: По пътя на зовът на душата на свободния артист [смее се]. Дипломирах се от Художествената Академия в София преди две години, след това се затворих за една година в ателието си и работих върху първия си сериозен проект Глад, който е вдъхновен от глада на бесарабските българи в Украйна в периода 1932-1946 година (глад, който води до канибализъм – б.р.). Последва много успешно представяне в Червената къща в София. В момента съм тук за да го представя в Ню Йорк, заедно с друг проект - Корен - който е куриран от Йонко Иван Стоянов – американски художник от български произход. Преговарям с различни галерии и така се озовах в тази обща изложба Arousal, заедно с един американски, един японски и един корейски художник.

Защо точно Ню Йорк?
Искам да съм в кухнята, а не в ресторанта където сервират. Ню Йорк днес е мястото, където се готви изкуството. Искам да гледам как го готвят, какви съставки слагат...

Мислиш ли да останеш?
Нямам никакви планове, просто съм отдадена на съдбата си. Трудно ми е, защото съм сама, не знам и английски, уча го.

Разкажи ми малко повече за картините изложени тук?
В Arousal са включени седем мои картини, от различни серии. Ето тази под която съм седнала, с червеното небе например, е от Чернобил, но тя е символична и за всеки мегаполис – сградите посипани с черна пепел и смог, в левия ъгъл съм нарисувала и знак „Стоп“, който те кара да се замислиш преди да влезеш в града. Тази в жълто - „Пътник“ е мой автопортрет, колкото и да ти изглежда странно, че не си приличаме. Нарисувах я, като си тръгвах от България – така виждах себе си. Животът в България ме накара да проникна в духа на обществото - усетих тъга във въздуха и тя вдъхнови проектите ми. В зелено е моята приятелка Еленa,което всъщност е младо момиче, но на картината изглежда възрастна, защото когато рисувам някого се опитвам да покажа неговата душа, а тя е много дълбок човек, стара душа. В изложбата е включен и още един експресионистичен портрет – на племенничката ми Анастасия, когато ми гостуваше в София, както и два съвременни натюрморта от проекта Корен - единият с риби, а другият с репи – земни плодове, както ги наричам.

Как се спря на експресионизма като стил?
Като бях в Академията бях критикувана, че нямам свой стил и че картините ми са много различни една от друга... За дипломирането си създадох композиция от четири картини на бикове. Дълго се подготвях за тях– с много скици и реалистични рисунки. Няколко дни преди да се дипломирам ги нарисувах за минути с няколко жеста, широк замах на четката, освободено и много експресивно и ги оставих.Когато се върнах на следващия ден в Академията ги видях и разбрах, че това е нещо интересно, но когато професора ги видя се уплаши и не искаше да ги представям изобщо. Аз обаче реших - щом са недостойни за стените да ги композирам на пода. Те бяха знакови – единият от биковете дълго време висеше на стената ми, за да го гледам като пример - създадох цялата серияГлад опирайки се на тази картина.

Как се озова в София и в Художествената академия?
Започнах да рисувам като малка – нашите даже са запазили първия ми тефтер с рисунки, сега ги гледам и си викам - „Ооо, колко експресия има в тях!“. През цялото си детство рисувах, пишех стихове, шиех. Мечтаех си да стана дизайнер и моите кукли винаги бяха облечени по последна мода. Често се вдъхновявах от филми за художници - не знаех, че ще избера този път, но имах духовен импулс към изобрателното изкуство. След като завърших училище в Украйна реших, че ще уча живопис... Направих една самостоятелна изложба в Одеса, но разбрах, че нивото ми не е достатъчно високо и имам нужда да се уча още. За бесарабските българи в Художествената Академия има определена квота и ме приеха. На тази първа моя изложба в културния център в Одеса се запознах с много българи, сред тях беше Иван Кулеков, който засне интеревю с мен и го показа в „Шоуто на Слави“. Те решиха да ме поканят на диванчето и Слави ми подари пътуване из България – да посетя земите на прадедите си. Това беше моментът, в който си казах „Уау.... какво става!“.

"Journey back home" from Yona Tukuser on Vimeo.

Ти си родена в село Главан в Украйна, какво беше усещането да се преместиш в голям град като София?
До 21 годишна възраст съм живяла на село и много ми тежеше да живея в такова затворено пространство - усещах се отделена от целия свят, все едно нещо се случва някъде там, с другите млади момичета, но не и с мен - не се развивах. Това много ме подтискаше и взех решението да замина. Тези емоции, все още ми тежат – трудът на село, отглеждането на крави, свине, овце, плодове и зеленчуци - през цялото това време си мислех, че ако бях в града щях да уча музика, танци, английски, френски, затова сега изливам тези мои преживявания и спомени върху платната. Преместих се в София без да познавам никой през 2007...беше просто приказка... Не вярвах в това, което се случваше с мен - животът ми веднага стана друг.

Четох някъде, че си наследничка на Чингис хан, така ли е?
Бях любопитна за корените си, и започнах да търся фамилията Тукусер в България. Фамилията на майка ми Чолак я намерих, но тази на баща ми не можех. Вече пристигайки в Америка научих, че произхожда от племето Тукус, основано от княз Тукус, който е бил потомък на княз Майкы-бий (Байку-но Йона) - съветник и първи войвода на Чингис хан. Докато откривах изложбата ми се обади потомък на Чингис хан, пристигнал от Монголия и ми каза, че по целия свят има някъде около хиляда негови наследника. Като потомък на най-добрия приятел на Чингис хан ме покани в организацията, която са създали и ми предложи пътуване до Монголия за да завърша изследването си. Освен това Майкы-бий е заръчал всички негови потомци да носят титлата княз, така че сега като отида в Монголия може да ме титуловат княгиня.

Как се случи така, че връчи тази тоалетна хартия на представителя на България в ООН?
Аз участвам в проекта Светлина-клетка, основан  върху българско изобретение – метод за лечение на детска парализа от доктор Ана Арнаудова – патентът е от 25 години вече. Този метод се прилага локално, само от нея и не е внедрен в медицината в България. Заедно с Фондацията за изобразителен синтез се обърнахме за спонсорство към представителя на България в ООН – Стефан Тафров за да подкрепи проекта, защото кампанията започва от Щатите – Ню Йорк, Ел Ей и той отказа коментирайки „аз нищо не мога да направя“. Като артист и човек не мога да остана равнодушна пред този отговор, затова и му поднесох подаръка си – руло тоалетна хартия, завързана с червена панделка, в знак на благодарност. Това беше моят глас и отзвук на това, което се случва... Освен мен в проекта участват Миленита, Нешка Робева и Йонко Иван, с който заедно създадохме Корен. В момента Фондацията води преговори с агенти на различни Холивудски звезди, които да го подкрепят...

Ще ми разкажеш ли малко за концепцията зад проекта „Корен“?
Автор на концепцията е Йонко Стоянов. Неговата задача е да поднесе класическия експресионизъм по модерен начин - проектът включва и бизнес, и мода и ПР... Той е моята земна изповед, аз работя с миналото и детството си на село. Проектът има определена цена  - той се продава за един милион долара и освен картините включва пакет от мисли на куратора, видеа от домашен архив, секс...

А така... значи включва и секс с авторката?
Всъщност точно обратното - аз се отказвам от секс, докато не получа този един милион долара.  За сметка на това в картините е композирано моето бельо – бикини, жартиери, сутиени, тоест те могат да си купят част от мен, но не и мен.

Може ли да се купи отделно само една картина?
Ами трябва да се разделят, предполагам, че може... 

От колко време продаваш проекта?
От една година.

Значи никакъв секс от една година?
Да...

Даже и в Ню Йорк?
Да...

Значи да разбирам, че чакаш един милион долара за да започнеш да правиш секс отново?
Не, аз искам да си покажа проекта... не ме интересува толкова този един милион долара, колкото ме интересува идеята. Всички войни стават заради идея, всичко се прави заради идея... Защо комунизмът е имал такъв успех? Защото хората са вярвали в идеята, та и аз така...

Можеш ли да обясниш на кратко идеята?
Сексът днес е толкова комерсиален и този един милион долара е такъв бранд, такова клише... Погледни всичките шоута с награда един милион... За мен той попада в една група с ПР, рекламата, Кока-Кола, МакДоналдс... това са някакви балончета, които се пукат и вътре в себе си нямат нищо. Работейки върху Корен аз търсех контраста между природното, истинското в човека и това измисленото, този балон, тази „американска мечта“... Обезпокоена съм, че културата и човешките ценности се промениха, че днес младите хора не ценят семейството, обичта... Това, което крепи човек и го създава като личност е подменено. Едно порядъчно момиче би правило секс за един милион долара, човешкият живот се равнява на един милион долара, кой иска да спечели един милион долара...

Добре, някой не се ли е опитвал да те сваля тук? Ню Йорк е един много наситен със секс град...
Знаеш ли, на салона на изкуствата тук се запознах с един известен галерист от Париж – фамилията му е Булакия – той продава Пикасо, както и много съвременни автори. Представих му проекта си и той го хареса много, в следващия момент започна да ме кани на вечери и да оплита нещата... аз му отказах с думите „Това е проект, чиято концепция е да не правя секс, прави си сметка...“ Знаех какво щях да получа ако бях правила секс с него – секс, вечери насам-натам, амур едно-друго... проектът ми щеше да потръгне, нали знаеш какво казват: „Хвани се с галерист да ти потръгне проектът“. Щеше да започне да ми прави ПР, да започнат да се продават картините, да ми се уреди животът, да си получа милиона... но аз отказах. С този проект осъзнах колко е важно човек да започне да цени самият себе си и колко е обидно, когато жените са изправени пред такъв избор...

Значи отричаш изцяло концепцията, че всеки човек си има цена?
Нека всеки да си знае цената, но не тази цена, която се измерва с пари.

Повече за Йона и картините ѝ на http://tukuser.com/ и за проекта Светлина-Клетка наhttp://cargocollective.com/light-cell.
Още съвременно изкуство "директно от кухнята" на http://www.ablefineartny.com

Dirty New York Legends: Minaj? (part 2)

Излязохме от подземните тунели. Навън вече беше светло. Нощта си беше тръгнала, а ние защо бяхме останали?

Никакви таксита на хоризонта. Даже не знаех къде сме. Мина автобус. B57 - звучеше ми познато. Предложих й да се качим, все донякъде щеше ни закара. Автобусът ни подмина и трябваше да го гоним до другия тротоар. Или шофьорката ни видя или успяхме да го хванем с известна доза късмет. Погледнах набързо картата с маршрута на автобуса – Marcy, Flushing.. все до някъде трябваше да ни закара. МТА все пак спасяваше положението.

Качихме се.

-          - Excuse me, is this bus going to Bed-Stuy?

            - Yes.

            - Is it going to Bedford Avenue

            - Yes, Bedford and Flushing

Сетих се, че Bedford е доста обширно понятие, по-добре беше да си задам въпроса по друг начин.

            - What about Marcy and Myrtle?

            - Its going to Marcy and Flushing?

            - What about Myrtle?

            - Marcy and Flushing.

Имах чувството, че говоря с робот.

Седнахме на две предни седалки и аз отворих Google Maps на телефона си. Добре, че се сетих да го заредя зад бара.

             - Do you know where are we going?

             - Kind of, I'm gonna figure it out now.

Дори не знаех името й, но това бяха само формалности. Реших да продължа да мисля за нея като за момичето с обувките.

             - Oh, yes. - отговорих, след като сайта ми зареди. Не знаех за МТА, ама Гугъл яко спасяваше положението. - Well we're gonna get off on Marcy and Flushing and I can take the G down for one stop and you - for two... That's the best idea.

Улиците бяха безлюдни и сиви, но кой нормален би бил се разхождал навън в 5-6 сутринта в Неделя, освен ако наистина не му се налагаше. Подминахме човек, който си разхождаше кучето. Бяла булонка. Ето на това му се казваше ентусиазъм. В автобуса имаше още няколко човека освен нас, сигурно отиващи на работа... 

             - Can't I walk to there? - попита ме момичето с обувките.

             - Well it's not а too long walk, but we have to go around all the Projects, which I don't think is a good idea. (Пояснение: Projects – става въпрос за обществено построените сгради, в които живеят безплатно или почти безплатно чернокожи пимпове, дилъри и все от този род. Особено нежелателно е да минаваш през тях късно през нощта, рано сутринта и общо взето по всяко време.)

            -  Oh well...

Пътувахме с автобуса, всеки си гледаше в неговата си посока. Чудех се дали щях да й науча името въобще, ама нещо не ми се питаше... Май си казахме по няколко думи, но не се сещам какви. Не беше нещо забележително във всеки случай.

            - Oh, we're close – Разпознах Kent street, Bedford avenue, Spencer street, ей сега щяхме стигнем и Marcy avenue. Никога не ми е било ясно разпределението на авенюта към улици в Ню Йорк. Нито защо имената на улиците в Downtown Manhattan и Downtown Brooklyn са едни и същи. Може да питам Google по-късно. Сетих се за онзи таксиметров шофьор в София, който преди няколко години искаше да го запознаем с Гугъл да излезнат на кафенце, иначе не му вярвал.

           - I hope so – отговори ми тя след известно количество тишина.

          - Do you live here in Bed-Stuy? – попитах я.

          - Yes.

          - Since how long?

          - Like six years.

          - Cool, where are you from?

          - Where I am from or what is my nationality?

Този контравъпрос винаги беше малко объркващ. И друг път го бях получавала вместо отговор. Казах както винаги:

         - Well both – след кратък нескопосан кикот.

         - I was born here but my family is from Bangladesh. 

         - Oh, cool.

Универсалният отговор.

Автобусът ни остави точно на ъгъла. Слязохме надолу по стълбите към метрото. Плъзнахме картите си една след друга и преминахме от другата страна. Още не знаех името й. Двама човека и няколко десетки плъха ни правеха компания. Добре, че плъховете пълзяха някъде под нас и не ги виждахме, като изключим няколко размотаващи се на релсите. Седнахме. Поне имаше места.

         - So what's your name? - най-накрая я попитах.

Отговори ми, че се казва Минаж.

След като се представих и аз, съвсем естествено възкликнах.

        - Oooh, like Nicki Minaj.

Тя ме погледна отегчено и каза. 

        - Yes, like Nicki Minaj.

Не изглеждаше особено въодушевена от съвпадението на имената. 

       - Do you like Nicki Minaj? - попитах я.. 

       - No. Since she came out that's every single person's first response. “Like Nicki Minaj”. This bitch ruined my life.

Започнахме да се хилим. Готина мацка. Реших да й оставя обувките.

Разказа ми, че е била в клуб в Куинс тази вечер и се прибира вече сигурно от два часа. Попитах я „В Астория ли?“, отговори ми „да“. Разказах й, че миналото лято живях два месеца в Астория, ама никак не ми хареса.

       - Yeah, it's not cool. In this club everyone was dressed the same...

       - Yeah, and the people are so boring there. Everyone is in their thirties, working in Midtown and just plain boring and settled down.

Сетих се, че излизах за кратко с румънец с просребрени коси, инвеститор с дългогодишен стаж на Уолстрийт, който обичаше да пуши трева.Не беше рядко срещано. Той живееше в разкошен едностаен апартамент с огромна тераса гледаща към градина около Ditmars Boulevard, на последната спирка в Астория. Като се преместих наколо спрях да го виждам. Все така ставаше. Утопията за „съседа за секс“, който ще е винаги готов и наоколо.

Това обаче не й го казах, а вместо това започнах да й обяснявам за бившето си гадже и как трябва да ги запозная. Не знам как стигнах до това да я сватосвам с него и защо, май идваше от това, че той ми беше казал наскоро, че намирал Nicki Minaj за “very hot”. Продължих монолога си с това, че и тя е хубава и може и да се харесат. Кимаше и се усмихваше. Имал и своите негативни страни, все пак ми е бившо гадже, но бил готин пич, музикант. Тя се хилеше. Хилех се и аз, какво да правя.

Влакът дойде и се качихме. Много мина, мъничко остана, както народният поет се беше изразил. Бялото облаче ме очакваше във формата на матрака в сегашната ми стая, само дето беше по-скоро в черната гама.

Говорихме си още неща и се смеехме още и аз й взех Фейсбука. Тя пишеше на клавиатурата на телефона ми и забелязах, че първото й име всъщност е Mehnaj. Две букви разлика, но звучи същото. E като Erection и H като Hippopotamus, вие какво си помислихте. Нямах предвид обаче Hippopotamus Erection обаче. Честно.

Казах й, че ще я добавя, прегърнахме се и си казахме „Чао“. Всеки по пътя си. Може и да я видя отново. Може и да не.

Когато се прибрах у нас намерих празни чаши и разхвърляни дрехи до дивана. Толкова набързо бяха свалени, че обувките още стояха заклещени в панталоните. Съквартирантът ми явно си прекарваше добре. Направих няколко снимки за доказателство и си легнах.

Няколко дни по-късно се озовах в джакузите на декадентско фетиш/queer парти в Le Bain, разкошен клуб в Meatpacking district с разтърсваща гледка от 15-тия етаж, но това вече е друга история.

Dirty New York Legends: Minaj? (part 1)

“Ever since I've been
Ridin', right on the
Subway Train
You can hear the whistle blowin'
You might think I'm insane”

    4:30 AM. Неделя. Някои хора се събуждаха за да отидат на работа, други се опитваха да разберат къде се намират и къде са всичките им пари, излизайки от клуба и отправяйки се към следващото приключение – линия – приключение. Спирката на Delancey и Essex. Влакът с буквичката F. F като Fuck. Окей, признавам - Forest беше първата ми асоциация, но после го смених за да е в унисон със заглавието.

Дестинация – Бед-Стай. Мислех да взема такси, защото:

А: щеше ми излезе около 12 долара, което за тукашните стандарти е нищо.

Б: щеше ме заведе до нас за 5 минути.

Но пък от друга страна:

А: Никога не знаеш, какво приключение може да ти се случи в метрото рано сутринта.

Б: И ако хванеш такси до вас, вероятно няма и да разбереш.

Окончателното ми решение беше да се метна на метрото.

Плъзнах картата през тесния отвор, чух познатото бипване, бутнах металната решетка. Придвижих се до дървените пейки, гледащи към линиите и с нескрито задоволство положих задните си части отгоре. Ех, ама много е хубаво да поседне човек, особено след като е прекарал последните десет часа зад бара.

В слушалките ми забуча „Bossanova” на Pixies и твърде уморена да чета, реших да разцъкам едно пасиансче на телефона. Това е едиственото, което бях качила. Игрите никога не са ми се отдавали особено, така или иначе.

Млад мъж с бейзболна шапка, седнал на дясната седалка до мен ме побутна. Измъкнах едната слушалка от ухото си и се обърнах към него. Той каза нещо, което не разбрах. Погледнах леко надолу. Беше сложил жълт, гумен пистолет върху раницата ми и ме наблюдаваше. Ситуация от типа „what the fuck”. Твърде уморена и отегчена бях за да се шокирам, да стана и да се разпищя, а и с този искрящ цвят трудно бих го взела за истински.Първата ми реакция беше да измъкна чантата си изпод гумения патлак. За мой късмет, вдигайки я нищо не гръмна, но странно - за гумен го усещах доста тежък.

- What is that? - казах с изненадан глас и се преместих да седна някъде другаде. Какво друго можех да направя в крайна сметка. Да викна полицията?

      Гледах да не се обръщам назад. В този град беше пълно с психопати. За минута се паникьосах, че може би съм оставила отпечатъците си върху пистолета, но реших, че това са глупости и е по-добре въобще да не го мисля.

Влакът дойде съвсем скоро. Седнах до млада жена, подремваща с размазан грим. Сигурно се връщаше от някой клуб. Е, поне можеше да заспи, а и в малката вечерна чантичка която носеше не изглеждаше да има място за пистолет. Въздъхнах облекчено и на свой ред затворих очи.

York Street. Jay Street – Metrotech. Bergen street. Може и да изпускам някоя, но когато MTA работничката обяви Carroll street бях правa, с готовност да се измъкна възможно най-бързо навън и да премина от другата страна на спирката, където да хвана буквичката G. G като... Gangsta. Какво си помислихте?

На другата страна на платформата бяхме само аз и мургаво момиче с дълга къдрава коса и черни обувки на висока платформа. Обувките не бяха никак лоши между другото, може би и аз трябваше да си взема нещо такова. Или да я удуша, да ги открадна, да я хвърля на релсите и да избягам. Излизайки навън и вече на безопасна дистанция, да открия че не са моя номер...

Усмихнах се на мислите, минаващи транзитно през мозъка ми в този ранен час. Сигурно е вярно, че всички луди и опасни излизат през нощта. Мина влакът F обратно към Манхатън. Значи G трябваше да дойде скоро. Продължавах да слушам „Bossanova”, след известно време обаче ми писна и смених с „Farm” на Dinosaur Jr. Момичето, което спеше в метрото се появяви и седна отново до мен. Мина още един F и тя се качи на него. Не знам защо искаше да се качи на същия влак отново и да се върне в обратната посока.

А: Може да се е объркала.

Б: Може да е дошла до тук само за да си купи наркотици и да се върне да трещи още.

В: Може хобито й да е да подремва в метрото..

Г: Не е моя работа.

Важният въпрос в случая беше къде е моят влак?! Два F-а в една и съща посока, един след друг, това изглеждаше съмнително... На спирката бяхме само аз и момичето с обувките.

Станах и реших да разгледам налепените листовки за промяна в движението на влаковете. Те обикновено бяха с малки букви и никой не им обръщаше внимание или поне не и аз.

Ето го и отговора. Днес и утре през нощта G нямало да минава въобще от тук... Защо ли не го хванах това такси и вече да си бях на мекичко и топличко в леглото. Започнах да псувам и себе си и МТА наум. Ето ме сега: 5:30 сутринта, заклещена в Carroll Gardens, където никога не съм била. Май и момичето с обувките чакаше същия влак. Може би пък е в моята посока и ще можем да си разделим таксито. Приближих се до нея и я попитах

  - Hey, are you waiting for the G train

  - Yes... - момичето с обувките ме погледна с недоверие.

      Споко, мацка, няма да те убивам. Най-вероятно...

        - Well, there is no G train here tonight, I just saw this sign

        - Oh...

        - Yes... fucking MTA, I guess they can't make thеsе signs smaller...

Всъщност те си бяха с реален размер, ама нали трябваше да кажа нещо. Момичето с обувките мълчеше.

  - Well... I'm going to Bed-Stuy if you're going in that direction we can split a cab..

  - Oh, no I'm OK.

      Сигурно беше усетила мислите ми от преди малко... Как да й обясня по мисловен път, че се шегувах?!

        - Where are you going?

        - Emm...To the Bedford-Nostrand stop.

        -Well this is couple blocks from me, let's go.

        - I have only 3 bucks...

        - No worries, I'll pay the cab. 

-       - Are you sure?

-       - Yes, sure. Let's go.

     Тя се усмихна и тръгна с мен, явно майка й не я беше научила да не тръгва с непознати, особено такива, които й предлагат нещо безплатно... Безплатно е само сиренцето в капана на мишката - мен така ме бяха учили.

Интервю с Даниел Иванов - Heptagram

Тази седмица се срещнах с един стар мой приятел – Даниел Иванов, известен повече с името на едноличния си прогресив/експерименталния си проект Heptagram. След като цяло лято работеше в курортното градче до Lake George, New York, благодарение на което си купи 3 китари, MacBook и се наслади на самотата, Даниел дойде до Ню Йорк за да си почине, да ми подари новия си диск и да ми разкаже малко за него.

Как се роди този албум? Какво беше вдъхновението зад него? Lucidity е плод на дългогодишния ми труд и съдържа може би най-добрите ми идеи за последните 5-6 години. Издадох го през май и това е вторият ми албум. Вдъхновен съм от природата и сънищата. Особено онези сънища, в които можеш да се събудиш. Всяко едно парче е стъпало към края на албума и не случайно последното се казва Lucidity – то е крайната дестинация на цялото пътешествие. Имал съм сънища, в които виждам от птичи поглед подобни картини като тази на обложката, оттам идва и тя.

Как би определил стила си? Прогресивна музика с китарна насоченост и много атмосфера. В новия албум вокалите излизат повече на преден план, но съм търсел баланс върху вокали и инструментали.

Разкажи ми малко за дизайна на албума? Дизайнът е повлиян от фотографа Александър Иванов, който е българин, занимаващ се с въздушна фотография. Иначе рисунките са на Димитър Бочуков – Бочо, пловдивски художник, той се занимава и с дизайн на комикси, билбордове... какво ли не. Негов беше и дизайнът на първия ми албум и бях много доволен.

Кога да очакваме новия ти албум? След три години. :)

Какво е мнението ти за Ню Йорк? За първи път ли си тук? Да, за първи път съм тук. Доста е впечатляващо – виждаш хора от всякакви националности и култури в радиус от десет метра. Като цяло – бих се слял с обстановката - не ми се вижда страшно или лошо, нищо че е такава джунгла.

Вдъхновиха ли те Щатите по някакъв начин? По-скоро имах много време да се насладя на самотата си – да си отделя време на инструментите, на гласа си, но като цяло не съм особено вдъхновен.

Какво мислиш за българския фолклор? Ето виж, българският фолклор винаги е бил голямо вдъхновение за мен. Богатата ритмика е нещо към което винаги съм се стремял - целият букет емоции, който фолклорната музика предлага. Последното парче Lucidity, например, включва кавал, изпълнен от Християн от Оратница.

Ти използваш много неравноделни ритми, как дойде любовта ти към тях? От една страна именно от българската фолклорна музика и танци. Ние имаме такива времена на които биха завидяли и най-смелите прогресив маниаци. Намирам доста място и пространство за креативност и игра с тях. Също така съм вдъхновен от банди като Tool, Deftones и A Perfect Circle.

Мислиш ли, че българският пазар е достатъчно отворен за алтернативни проекти като твоя? Не. Просто сме малка държава, а това е доста бутикова музика. Но аз в крайна сметка го правя за удоволствие - това е музиката, която винаги съм искал да чуя, а не съм можел и като правя моята музика запълвам тази празнота вътре в мен.

Би ли емигрирал ако получиш договор от голям лейбъл например? Аз бих напуснал България и без договори – просто за да пътувам и да видя какво е по другите държави. Но от друга страна България винаги ще е дестинация, в която да се върна.

Какво ти предстои като се върнеш в България? Предстоят ми две кратки участия – едното е на 12 октомври в Mixtape в София и на 13ти в Петното в Пловдив. Постоянно пиша нов материал и си играя с вариации на някакви идеи, винаги съм в процес на писане на нова музика.

Имаш ли странични проекти? Занимавам се с видеа, основно с монтаж. Излезе новото видео на Smallman [link], този месец излиза и новото на Balkansky – монтажист съм и на двете. Мечтата ми е да слея музиката и видеото в едно и да съм на такова равнище, че да мога да си играя свободно и с двете.

Кой е твоят бунт? Моят бунт са неравноделните размери.

Албумът на Heptagram може да свалите и слушате безплатно онлайн на www.heptagram.bandcamp.com или да го си го купите. :)

БунтАРТ се завръща с втори сезон

Ако тази неделя сте си у вас или в гаджето в 23:35 превключете на BNT1 да видите какви сме ги забъркали с Bambi Nikiforov от O.H. и фотографа Stefan Vasilev и проекта ми Urban Saints. + мега яки кадри от разбиващия концерт от промото на новия албум в Pork Pie . Ако пък не сте по телевизията - на следващия ден в нета. Ето го и трейлъра. Meow.

Истински БГ Pin-up клип най-накрая, 10x Стефане

Колкото и да не съм фен нито на Рут Колева, нито на Оги 23, искам да ви споделя един от клиповете на Лято 2012, който ми направи наистина голямо впечатление с изчистената си, интересна и секси визия. Песеничката също не е много лоша, най-вече заради лежерния бийт, хващащия ухото припев и това, че не са позволили на Рут да вкарва обичайните си дразнещи "RnB" извивки, освен накрая, когато на беквокал те развалят цялата песен. Единствената причина да пиша този материал всъщност е, че установих съвсем случайно, че клипът е дело на моя приятел Стефан Стоев aka Steffen Von Fliesch, което обяснява нетипичния за БГ добър вкус и липса на претенция, вложени в него.



Евала, батенце. За повече от проектите на Бат ви Стефчо прегледайте блога му тук.

ps: Ебати, ако съм си мислела някога, че ще пиша материал за Оги 23... знам, че някой хора ще ме анатемосат...

ps2: И не, не става дума за кавър на Сантана. Нито за кавърма.

Meshuggah от Терминал 5 в Ню Йорк или какво да очакваме в България след няколко дни

Шведските титани Meshuggah завършиха едномесечното си турне из Щатите на масивния клуб/концертна зала Terminal 5 в западната част на Manhattan. Датата е 23 май, ден преди в България да отпразнуват Денят на Народните Будители.

С това си шоу, Meshuggah така ме „събудиха“, че три часа след концерта не мога да си пусна никаква музика, не искам да чувам никакъв звук, та даже не мога и да си помисля да гледам/слушам и филм. Имам чувството, че някой много сериозно се е ровил с отверка в главата ми, ама от онези тъпите, които влизат малко по малко и от тях много боли. Сещам се какво казваше един колега в едно много хубаво ревю: „Добре дошли в психиатрична клиника „Meshuggah” (…) обслужващият екип е все така добре познатият екип от Швеция, специализирал в нанасянето на трайни увреждания в психическата стабилност на пациента, без възможност за възстановяване.“

Лягам да дам няколко часова утеха на мозъка си. На следващият ден ставам и си пускам отново „Koloss”. Постъпвам като тотален мазохист, но не крия, че това ми харесва.

Тъй като, който ме познава знае, че съм изключително разсеян човек, отивам да търся клуба на Union Square, вместо на 58-ма улица и 11-то авеню, където всъщност се намира. Както и да е, сред шеметно пътуване с метрото и още по-шеметно крачене в тежките ми кубинки след това, към 20:15 вече съм в огромната зала. Уведомяват ме, че снимането с професионални камери е забранено, но вътре никой не ми обръща внимание, така че успявам да направя снимки, че даже и видео, с което да мога да дам, макар и бегла представа каква сеч очаква българските фенове на 3-ти юни, когато Meshuggah ще дадат своя принос към амбициозния Loud Festival на летище София.

Но нека се върнем отново в Манхатън. По времето, в което влизам в залата, на сцената се вихрят ултра техичните death метали – Decapitated. Бандата, създадена през 1996 в градчето Krosno в Полша, разтърсва с нечовешка техника и модерен звук. Ревът на вокалът Rafal Pietrovski бих определила като доста приятен, сценичното поведение като стабилно, а техниката на свирене като нечовешка. Decapitated, които за жалост няма да видим в България, изсвириха главно парчета от последният албум, които издадоха след като се събраха отново през 2009 – Carnival is Forever.

Втори на сцената към 21:00 часа излизат Baroness, които са и голямата ми изненада в line-up-а за този концерт. Най-малкото, защото нямат нищо общо с бруталността на другите две банди. Предполагам, че ако те бяха открили шоуто, щях да ги приема по-добре, но решението на организаторите да ги сложат след бруталните Decapitated (или да им разрешат да свирят втори, тъй като по-думите на Nick, барабанист от Long Island, с когото се запознавам на концерта, самите Baroness са настояли да излязат втори.) е меко казано странно и Baroness звучат много леко, малко епично и доста разочароващо. Публиката се разрежда видимо и малцина ръкопляскат и това ми напомня на случая, когато Ladytron бяха поканени да открият за няколко tech-house DJ-а на Cacao Beach, бяха освиркани, тъй като не бяха пред „тяхната публика“, и в резултат на това повече не стъпиха на родна почва. Лично на мен Baroness не ми харесват – нито на живо, нито на запис... комбинацията от хеви метъл и „инди рок“ ми идва малко в повече, може би това е бъдещето на метъла, ама айде по-добре не... 

Към 9:30 започвам да си мисля, че приспивността им е търсен ефект и организаторите целят събралите се метъл фенове да се поунесат преди Meshuggah да се качат на сцената и да разбият главите им с бормашина... За мой късмет, скоро Baroness приключват сета си и след 15-тина минути тишина вече нищо няма да бъде същото

.

На сцената са изнесени три големи табла с изродския artwork от новият албум „Koloss” - биомеханични 3D картини, създадени за девет месеца от арт екипа на luminokaya.com, които можете да видите тук.

Шест минути след 10:00 светлините изгасват и няколко хилядите (не)човека, събрали се в Terminal 5 започват да скандират „Mes-huggah, Me-shugggah”. Психарите пък от своя страна им дават това, което си просят – неравноделни ритми, безумно ниски осемструнни китари, рев от отвъдното и роботизиран Math Metal – стил, комбинация от експериментални джаз ритми, math rock и убийствена сеч, който самите те създадоха и с който промениха съвременната метъл сцена завинаги.

Ако Х. Р. Гигер създаваше музика тя щеше да бъде Meshuggah. Близо двучасовият сет помля всичко по пътя си и със сигурност причини не едно и две трайни мозъчни увреждания. Meshuggah са невъобразимо добри live, а вокалът Jens Kidman показва много добра форма и убийствено сценично поведение, нахъсвайки постоянно публиката и хранещ ги с безмилостен, режещ като електрически трион рев. Ето го и пълният сетлист на хедлайнерите:

    Obsidian 

1. Demiurge 
2. Pravus 
3. Combustion 
4. Glints Collide 
5. Lethargica 
6. Do Not Look Down 
7. The Hurt That Finds You First 
8. Mind's Mirrors 

8. In Death - Is Life 
9. In Death - Is Death 
10. Bleed 
11. New Millennium Cyanide Christ 
12. I Am Colossus 
13. Rational Gaze

****

14. Future Breed Machine 
15. Dancers to a Discordant System 
16. The Last Vigil 
    

И не на последно място, малко папарашко видео от live-a, което да даде бегла представа за метъл земетръса, който очаква София след няколко дни: