сряда, 21 януари 2009 г.

Има неща, които те сграбчват за гушата. Които те удрят като парен чук по главата. Които те запленяват и зашеметяват, затягат здраво примката на врата ти, ритат столчето и ти никога вече не си същия.
Противна ми е често днешната култура, повърхностните постъпки и усмихнати снимки на хората, глупавите и безсмислени разговори, хванатите ръце на влюбените... Харесва ми да бъда вечна опозиция, дори и единствено заради самото противоречие. Хващам се, как един ден съм против едно нещо, а на следващия против точно обратното. Просто защото някой друг е заел предното ми мнение. Контра без атака. Когато правя тези неща съм щастлива, когато ги прави някой друг ми се вижда досаден и банален и глупав, и някак неоправдано му се дразня и искам да изчезне.
А колко шизофренична е човешката душа и колко необясним си сам за себе си и никога не ще се разбереш, дори и да си мислиш, че го правиш. И колкото си по-глупав, толкова си по-щастлив. Толкова по-малко нужди имаш да задоволяваш и усмивката е вечно на лицето ти, а главата ти е пълна с глупости, които всъщност са естествени и ценни, но на мен ми се виждат такива, заради неспирното ми желание да ги изкарвам от кафеза и да ги пускам на свобода.
Има ли хора, които са щастливи, когато са сами и се чувстват чужди, когато са сред хората? А когато нещо ме вдъхнови, защо то най-често е нереално и абстрактно, а реалността ме отблъсква като прегазено и мъртво куче? Има ли светлина в края на тунела? А тунел в края на светлината? Дали въпросите, които са също като мен самотни и никога не получават отговор, не са единствените, на които си струва някога да отговориш?
Тишината е безценна.