неделя, 22 март 2009 г.

Да не ходиш с деца на баня, че ще ти изядат сапуна...

По (не)действителен случай. Всички имена, лица, предмети и пакети са фикция.

Photobucket

Един сънлив октомврийски следобед. Един обикновен български град, окъпан в топли листа. Аз си лежа удобно на спалнята, слушам музика и си чета там нещо. Сещам се за Антоанета. „Еее, нали с нея щяхме да пушим. Тя ме забрави.” Отивам до компютъра и виждам, че я няма в скайп... „Ще я стрелна, може да ми звънне”... „Сумата по вашата сметка намалява, моля презаредете, тъъъъъъъ” и затварям. След една минута на екрана на нокиата ми се изписва някакъв непознат номер. Вдигам. Антоанета е. „Абе , аз съм на пейките, отстрани на градинката, свивам, ела ако искаш”... Много ясно, че ще ида. Няколко дръпки хубав джойнт ще ми се отразят добре.
Нахлузвам набързо първата попаднала пред очите ми тениска и някакви дънки. Пооправям малко разрошената си грива и излизам. Мяу!
Приближавам се аз към въпросните пейки и виждам единствено някакви хлапета. „Е, къде е Антоанета?!” Приближавам се и я виждам сгушена между 2 момиченца и едно момченце на видима възраст 14-15. Седи си спокойно между тях и свива джойнт. Ебати. Оказва се, че двете момиченца ще пушат с нас, а момчето пуши само цигари. Въртим си ние масура. 4 мацки с по 4 години разлика. Заговаряме се. Те са възпитанички на Немската гимназия, сега са 9 клас, набор 94. Пред входа е доста спокойно. Става за пушене на трева, тъй като е някакво непринудено място, не е като да се наредиш в кръг в някаква задънена уличка, нали разбирате. Минават хора, но никой не ни обръща внимание. Сигурно с малките изглеждаме абсолютно неподозрителни. Дали така се чувстват и педофилите? От входа излиза някакъв мъж на видима възраст 60, лееекичко подпийнал. Излиза и започва да се върти около червеното ауди, паркирано пред входа, на 2 метра от нас. Антоанета леко пребледнява, а лапетата почват да се хилят. „Кво става бе?” – питам аз. (Хвана ме) Историята е следната. Когато са седнали на пейката, моята приятелка естествено е поискала да „кашира” някъде постата, докато пушат. Така, ако дойдат куки, тя няма да има нищо в себе си. Винаги е хубаво да се застраховаш. Safety first. И така... тя е казала на момченцето да пусне пакета с тревата до гумата на колата. „Кофти място”-мисля си аз...
Дядката отваря вратата, сяда в колата... дано да запали. Запалва. Обаче не колата, а цигара. Седи вътре. Пуска си музика. „Ей сега ще се махне, не може да стои вечно”, казва моята приятелка. Но ето, човека пуска чистачките и сменя честотата на радиото. Все пак това си е неговата кола и неговият вход – може да си прави каквото си иска. Сетих се! „Защо някой не иде, не си изпусне нещо пред гумата, да се наведе и да вземе марихуаната” - предлагам аз. „Аз ще ида, ще си изпусна суичъра и ще я взема”- предлага едната от деветокласничките - Силвия. Познавам я от майспейс. Малка емовка, която много обича кучетата, розовото и да се реже. Съгласяваме се, нека да иде.
Малката се насочва към колата без никаква видима причина. Изпуска супер комично суичъра. Навежда се да го вземе. Взима го. Връща се и започва да се хили. Показва ръката си. Вместо пакет със 5-6 грама коз тя е взела някакво мърляво прокъсано найлонче. Ебати идиотщината. Малките се съдират от смях, но на нас с Антоанета хич не ни е смешно. Почва да ме хваща параноята. Ами ако тоя случайно се наведе и види джойнта. „Тони, хайде да се махаме оттук”... „Вие ходете където си искате, аз няма да си оставя последната трева”... Права е. И аз не бих. Макар, че понякога съм малко страхлива. Вече никога не бих си хвърлила каквото и да е до гумата на някоя спряла кола. Със сигурност.
„Еми ние си тръгваме.” – казват децата. Изсулват се, разбира се. Страх ги е или просто не им се занимава. Аз ще остана с Антоанета. Все пак ми е приятелка, няма да я зарежа, а и какво да правя вкъщи толкова напушена. „Е, Тони, останахме двете, дъртите кучета” „Кучки” – смее се тя.
Човечецът продължава да си седи в колата. Въобще не ни отразява. Вероятно няма никакво намерение да ходи никъде скоро. Решаваме да тръгнем към градинката отсреща. Хем ще наблюдаваме какво става, хем ще се поразтъпчем малко. Като вървим натам, Антоанета нарочно си изпуска кутията с цигарите до гумата и се навежда старателно да я вземе, заедно с „материала”. „Ето сега най-после ще го вземе и ще се махнем оттук” – мисля си аз, но след 30 секундно търсене моята приятелка се надига със учудена и сконфузена физиономия. Отправяме се към градинката, а тя казва „Еми няма го бе, тоя малкия как го е пуснал...” „Мани...”, отвръщам аз, „Да не ходиш с деца на баня, че ще ти изядат сапуна...” „Хахаха”, засмива се тя, „Май, май е така”. Добре, че все пак сме запазили чувството си за хумор.
Ебати парка! Няма нито една пейка в него, как да не пушиш по входовете. Стоим си ние до една потрошена катерушка и разцъкваме импровизиран хек с боклуците, които са навсякъде около нас. Антоанета ми разправя за някакъв пич, набор 93, който много си е харесала. Наполовина французин. Сваляла го в момента и искала да го ебе. Аз се сещам за един друг на неговата възраст. По-як е от всички мъже в Пловдив, за които се сещам в момента. „От него просто лъха на секс” – говори ми тя за нейния. И аз се съгласявам, макар че си мисля за моя. Напушените хора, някак си, винаги се разбират помежду си.
Обръщаме се назад и виждаме две сладки момченца (пак от въпросната възрастова група) седнали на съседната соц катерушка. Седят си, гледат ни предизвикателно-невинно и си пушат цигарките... Истински лолитковци. Ама единия какъв е сладък.... Стига! Сигурно съм станала педофилка. Дали и ние на техните години бяхме такива глупави, като тези с които пушихме. Или толкова секси и забранени, като тези зад нас. Забранени?...
Дядото излиза от колата, пооглежда се – наляво-надясно, напред-назад и съвсем спокойно сяда на пейката, на която преди малко пушихме джойнт с малките. При него отиват и сядат още двама чичковци. Ситуацията става трагична. По-скоро трагикомична... „Айде да визуализираме, че си тръгват” - предлагам аз. Моята съзаклятничка се съгласява. Започваме да си представяме как чичковците стават и си тръгват. Мислим си го 3-4 минути и ето, че те наистина си отиват. Силата на мисълта е голяма работа.
Отиваме и взимаме пакета с тревата. "Айде да си свием още един масур по този повод" - предлага Антоанета. "Айде" - съгласявам се аз.