София

Блокове. Трамваи. Залези. Пари, колкото да ти стигат. Усмивки, кога истински, кога маскировъчни. Смях - винаги искрен, гръмогласен и запомнящ се. Музика. Аромат на пурети, витаещ във въздуха. Уискита - малки, с 2 ледчета, но много. Репетиции. Репетиционни. Сцени. Падане от сцени. Концерти. Опашки за концерти. Погледът му, насочен към теб на другата опашка, скръстил ръце, с едва забележима, похотлива усмивка. Никога няма да го забравиш. Обвързани мъже. Малки момченца. Татенца. Секс. Всякакъв и навсякъде. Оставящ завинаги следи в душата ти и безименен, опитващ се да се измъкне докато спиш. Задочен студентски живот. Работа. Махмурлук. Пране на чорапогащи посред нощ. Четене на книги в трамвая. Никога не изпратени кодирани SMSи. Съображения за сигурност. Уговорки. (Не)осъществени сексуални фантазии. Пак Той. Обществени тайни. Обществени тоалетни. Личен живот, отвъд маската. Котката и споделените мигове. Изпълняване на сцената на Леонардо Ди Каприо и Кейт Уинслет на палубата на "Титаник" на собствената ти тераса, много пияни. Познанства. Приятелства. Soulmates. Татуировки, в чест на японско-българската дружба и на теб самата. Поощрявани шамари. Фистинг. S&M. Табута, разбити на парчета. Разочарование и пак очакване. Трептене под лъжичката. Любов? Вдъхновение, запечатано завинаги върху кожата ти, с цел да не напуска никога душата ти. Визуализации. Стресът от пазаруване. Виртуална с@мот@. Време за раздиране и време за съшиване. Молитви преди да заспиш. Противоречия. Борса. Френски. Работа. Декадентски петъци. 3 уши. Фенса. Ложата. Нужни въпроси и ненужни отговори. Оправдания. The perfect drug. Пак Той. Гледката към казиното пред блока ти, към трафика на колите и самолетите, минаващи отгоре. Машимаро. Гости. Празници. Рожденни дни. Бири по пейките, ракия пред компютъра. Улици. Хора. Откраднати погледи, които забравяш след минута. Хора, които никога няма да забравиш. Пак Той и другите, с които се опитваш да го заместиш. Екзистенциално търсене. Израстване. О. Време за събаряне и време за градене. Мастъри. Подчинение. Игри. Мрак. Проникване, опряна на стената на вход, близо до клуба. След това си тръгва. Както винаги. На следващия ден сядаш да пишеш отново. Благодарност. Любов и Благодарност. Получила си всичко, което е трябвало. И ще е твое завинаги, защото е жигосано върху душата ти.

Това е краят на една епоха.

И началото на нова.

Conceive yourself, embrace excess

Как се чувстваш, когато краят е близко? Когато се намираш на онази специфична точка на насищане, когато илюзиите ти се разбиват на малки, лъскави, режещи парченца пред теб, знаейки, че други са в период на зараждане, за да последват същата съдба или напротив, този път, накрая да бъде различно? Какво е усещането да знаеш, че ще оставиш всичко зад гърба си, но и да предвкусваш, че е възможно да се случи онова, което винаги си искал, но никога не си си признавал? Поне не открито. И дори и да си го признавал никой не ти е вярвал. Skype mype, празни разговори, с разни хора, поглъщащи времето като безжалостни лами. Ограничения, които сам си си поставил, за да разбиеш в един момент, както си ги разбивал винаги до сега, но този път без да чувстваш угризения. Да се осмелиш да избягаш от твърдата лъскава, татуирана, гланцирана, полирана до съвършенство черупка, пропита с миризмата на сперма, алкохол и съвсем умишлени хиперболи, да я лъснеш до толкова, че да изгори очните ти ябълки и да се видиш в огледалото на следващия ден като някой друг. Да видиш всички клишета, всички изначални позиции, заложени инстинкти, да спреш да се бориш срещу тях и да се биеш в гърдите колко си различен, а просто да ги приемеш като аксиоми, да се съобразиш и да минеш напред. Да направиш нещо или да не правиш нищо. Тик-тaк, тик-тaк, тик-тaк, времето тече... Тик-тaк, тик-тaк, може би ще видиш всички грешки, които си направил, както смъртниците виждат най-ключовите моменти в живота си, преди да затворят очите си завинаги. Да не звучиш като Кари Брадшоу и Албена Вулева едновременно. По-скоро като Стивън Кинг и Хауърд Стърн. Жени срещу мъже. 8ми март срещу 10 ноември. Да се бориш за думите, да ги грабнеш и да ги развееш пред себе си, като гоблен везан с години. Да счупиш клишетата. Да ги счупиш завинаги, знаейки, че парчетата няма да те нарежат, ако самия ти не се буташ в тях... Да бъдеш свободен. Наистина свободен. Но не тук. Това тук вече няма значение, освен да го използваш като катарзис, в който да освободиш душата си. Да махнеш оковите, камшиците, веригите. Да не ти бъдат нужни вече...и все пак да ги използваш като забавление понякога.

Да отвориш клетката и да литнеш. Крилата ти не са закърнели, не се притеснявай, просто ги разпери. И скочи. Другото са инстинкти. Те са ни заложени. Не се бори с тях. Подчини себе си. Conceive yourself, embrace excess.