Весталката и Сенаторът - част 8

Съботата беше към края си и оставаха само още четири дни до нощта, на оргията , за която Апий и беше разказал. И все пак можеше ли да бъде сигурна в думите му? Може би я беше излъгал, за да изпита верността й? Но за каква вярност можеше да става въпрос, при условие, че той беше женен, тя трябваше да бъде непорочна и връзката им беше чисто и просто невъзможна. И все пак съществуваше, въпреки всичката тази невъзможност. Освен това той беше прав, че присъствието им там би било опасно, особено нейното. Ако той беше там сам, това не представляваше проблем, а напротив би било толерирано – плътските наслади бяха позволени за него, та дори и препоръчителни, но тя... тя нямаше как да има каквото и да е извинение за присъствието си. За нея беше недопустимо и биваше ли разкрита я грозеше ужасна смърт - щеше да бъде заровена жива в земята. И все пак искаше да отиде и смяташе да го направи, въпреки всичко. Не можеше да устои на изкушението и за да се освободи от тази натрапчива идея, която се беше загнездила в главата, й трябваше да я изживее.
Следващите три дни минаха обичайно, под лоното на разкоша и злободневните й задължения и ето, че неусетно календарът показа сряда. През целия ден младата Ливия водеше душевни борби какво да направи, да отиде ли или да не отиде, струваше ли си рискът? Преброяваше плюсовете и минусите от възможността да отиде и въпреки, че минусите многократно надхвърляха плюсовете, тя реши да го направи. След полунощ, когато весталките както обикновено бяха заспали дълбоко, тя облече една от най-обикновените си и невзрачни роби, но на ушите си сложи пищни златни обици, обсипани в сапфири и рубини, които бяха подарени от майка и. Внимателно, на пръсти се придвижи до предверието и погледът й се спря върху двете маски закачени над камината. Бяха снежно бели, изработени от фина бяла керамика и гарнирани със слонова кост. Две. Комична и трагична. Усмихната и не. Зачуди се коя да вземе, но тъй като винаги беше харесвала драматизма повече се спря върху тази, чиято уста сочеше надолу. Присегна се, внимавайки да не бутне нещо, което да се сгромоляса с трясък на мрамора, да събуди весталките и да провали мисията й, успя да откачи маската внимателно и макар леко да закачи комичната и за момент да се паникьоса, другата маска се задържа на мястото си и продължи да я гледа с ехидна, широко разтворена усмивка, проследявайки я, докато се измъкваше през портата.

Тони - Машинописка или първото БГ дарк лолита парче

Зарежете паметника на Съветската армия. Той вече е почистен. Ето това е истинска революция.

Весталката и Сенаторът - част 7

Денят беше топъл, но сив. Плътни облаци, бяха обгърнали слънцето и не му даваха да подари лъчите си на хората. Въпреки това те не можеха да откраднат топлината му и то я сипеше с шепи върху римските граждани, Ливия тръгна по калдаръмените улици. Навсякъде се чуваше радостна глъчка, патриции се разминаваха с плебеи, бедни жени гледаха с възхищение и завист пищните роби и бижута на знатните благороднички, просяци излагаха на показ недъгавите си крайници и протягаха ръцете си за милостиня. Ливия пусна един триенс в ръката на един от просяците, след което веднага обърна главата си на другата страна. За първи път се разхождаше съвсем сама по Римските улици, обикновено беше придружена от някоя друга весталка или превозвана с колесница до официалните места. Отгледана и обучена в златен затвор, тя знаеше малко за живота на обикновените римски жители, на смуглите роби, които издържаха държавата, които плащаха с живота си за лукса, в която тя и другите весталки живееха. По пътя си видя осъден на смърт престъпник, когото римските войници водеха на вериги към мястото на екзекуцията му. Когато я видяха войниците спряха. По Римските закони, ако весталка срещнеше осъден на смърт, екзекуцията се отменяше. Но все пак тя, имаше решаващата дума, в ръцете й в момента беше животът на този окаян човек.
- Какво е направил? - попита Ливия войниците.
- Ваше благородие, откраднал е златна огърлица и освен това по думите на Народа на Рим е разказвал неприлични шеги и хули за Императора.
- И за това е осъден на смърт?
- Да, водим да го разпънем на кръст на хълмът Есквилин, но както знаете вие можете да го помилвате.
Ливия погледна в очите на клетника. Те бяха големи, тъмни и влажни, пълни със сълзи, с молба, с възхита. Тя беше тази, която можеше да промени съдбата му, да го спаси, да му позволи да се върне при жена си и трите си деца, които страдаха и вероятно щяха да умрат от глад без него. „Може би е искал да зарадва съпругата си с тази огърлица или да я продаде за да купи храна на семейството си, а думите срещу Императора никой всъщност не може да докаже. А и ако Императора говори или се подиграва с него никой няма да го забележи, нали?“ , помисли си младата весталка, след което отсече:
- Да живее.
Влажните очи на помилвания престъпник, пуснаха на свобода сълзите от радост, докато войниците махаха веригите му.
- Благодаря ви, благодаря ви, красива и благородна жено. Само мисълта, че благодарение на вас, ще мога да видя отново прекрасното лице на жена си и усмивките по лицата на децата си, ме изпълва с умиление и безгранично щастие. Вие накарахте слънцето да изгрее отново над едни обикновени римски граждани. Някой ден, ще бъдете възнаградени за благородството си и боговете ще се смилят над вас и ще ви помогнат, когато съгрешите и сте изпаднали в беда.
- Как смееш да говориш така на една Весталка, та тя е безгрешна и непорочна. - възмутиха да войниците. - я се пръждосвай бързо оттук, преди да е променила решението си, каква наглост!
Помилваният не изчака повторна подкана и бързо се шмугна в тълпата. Ливия само се усмихна и леко се поклони на войниците. И все пак тръпки побиха тялото й от думите му.
Вървейки надолу по улиците, тя случайно чу отнякъде думите.
- Направете път на Сенатор Луций.
Обърна погледа си към мястото, от където идваше гласът и видя как римски войници грубо блъснаха насъбралото се множество, като дори раниха с копията си някои от тези, които застанаха на пътя им.
„Колко жестоко“ - помисли си тя и все пак нямаше как да не се приближи към въпросното място.
Сенатор Луций... може би беше именно този, когото търсеше, това беше нейният шанс да го проследи, може би отиваше към дома си, към мястото където щеше да се проведе жадуваната от нея оргия. Може би молитвата й беше дала резултат. Приближавайки се тя забеляза, средно висок мъж облечен в бяла сенаторска роба, хванал под ръка две изящни и оскъдно облечени, но отрупани в злато и скъпоценни камъни, жени. Те се гледаха страстно и едната дори прокара ръка по тялото на другата, но когато понечи да я пъхне под робата й, сенаторът строго и властно каза „Не тук, Цецилия, не тук“. Да, в такава компания, нямаше кой друг да бъде. Ливия се приближи достатъчно близо за да види лицето му. Луций беше около 30те, с бледа кожа, тъмна чуплива късо подстригана коса, плътни устни и пронизващи зелени очи. Имаше нещо лукаво, нещо много тъмно и жестоко в изражението, нещо, от което я побиваха тръпки. Все пак реши да продължи да го следва, да доведе мисията си до край, а сякаш не тя се движеше, а краката й сами я водеха напред, докато не особено божествени сили бродеха невидимо около нея.
Продължи да върви след сенатора, двете му придружителки и охраната им. Вървя след тях десетина минути, минавайки покрай Форума и едно малко пазарче и след като преминаха по една калдаръмена и не много широка пътека, сенаторът и свитата му спряха пред една пищна голяма къща. Луций освободи войниците и влезе вътре с двете жени, а Ливия побърза да се скрие зад една колона, за да не я видят.
Връщайки се обратно по пътя, тя маркира с един въглен, който случайно намери на улицата, някои от колоните и местата по които минаваше. Надяваше се да запомни местоположението на къщата, а и можеше и да завали дъжд, който да отмие следите, които оставяше, но за всеки случай го направи.
Прибра се безпроблемно, както обикновено, а когато весталките я попитаха защо се е забавила толкова, тя им каза, че е искала да се поразходи по улиците на Рим и да се наслади на хубавото време.
- Но какво хубаво време, та днес дори няма слънце - учудиха се те, а Ливия спокойно им отвърна.
- Понякога мракът е по-приятен от слънцето – след което леко се усмихна и се прибра в стаята си.

Весталката и Сенаторът - част 6

След срещата им Ливия се прибра пак в обителта на весталките невредима. Никой не беше открил все още опасната игра, която двамата с Апий играеха. Вероятно и той вече се беше прибрал и беше заспал до жена си... И все пак неприличната, покварена идея за оргия беше посяла семето си в Ливия и щеше да покълне и даде своите плодове.
На сутринта жрицата се събуди отново с мисълта за тайнствената оргия. Какво ли представляваше? Десетки тела вплетени в едно, отдаващи се и приемащи едновременно, горящи и тръпнещи едно под друго. Щом един мъж можеше да й достави такава наслада каква ли наслада щяха да и доставят десетки? Беше запомнила нощта, в която щеше да се случи увеселнието – сряда срещу четвъртък и името на сентора, който я организираше – Луций. До тогава имаше пет дни - за пет дни можеше да се сдобие с маска и да намери коя е къщата на въпросния сенатор.Цял ден мислеше само за това, докато извършваше редовните си задължения по пазене на свещения огън - в пламъка му виждаше горящите страстно впримчени тела, вкусваше насладата, а това я възбуждаше, караше плътта й да набъбва и да пламти...
В предверието на къщата на Весталките като украса висяха две театрални маски в класически гръцки стил – една комична и една трагична. Ливия би могла да заеме едната за вечерта, весталките не бяха забелязали нейното отсъствие нито един път до сега, едва ли щяха да забележат липсата на една маска. Оставаше да намери къщата на сенатор Луций. Реши на следващия ден да се разходи из Римските улици, може би Фортуна щеше да й помогне, да й даде знак. Реши да й се помоли преди да заспи, след което се унесе в сладък сън, в който вплетените тела продължаваха да я следват...
На следващия ден Ливия каза на останалите пет весталки, че има нужда от свеж въздух, тъй като се чувства отпаднала и затова ще излезе да се поразходи из улиците. Те се съгласиха като казаха, че ще я отменят в задълженията й за днес, а тя да си почива. Те бяха много добри с нея, може би твърде добри...

Весталката и Сенаторът - част 5

Започнаха да се срещат отново, веднъж на две седмици, по традиция в петък – денят на богинята на любовта Венера. Той започна малко по малко да нашива кръпките, на които беше разкъсал душата й, точно както тя си го беше мечтала през месеците, в които бяха далеч един от друг. Нашиваше ги ту бавно, ту бързо, но бодежите на иглата му бяха така сладки, така обичаше да я разкъсват отново и отново и отново и в разрушението да намира себе си, да го събира в шепи и да му го подарява, за да го направи на прах. Апий. Прах при прахта. Може би скоро и двамата щяха да се превърнат в прах, в разлагаща се карантия без душа, в храна за лешоядите, в нищо... ако ги разкриеха. Не, това не трябваше да се случва. Но нима наистина това, което правеха беше нередно? Ливия беше чувала за оргиите, провеждащи се из цял Рим, та дори и в Императорския дворец, за масовите съвкукупления, за насладите, които със сигурност надвишаваха тази, която тя бе вкусвала с него. Само с него. Та тя нямаше база за сравнение, но толкова много й харесваше, беше толкова хубаво, когато той беше вътре в нея, сякаш беше запълнена изцяло, сякаш всичко добиваше смисъл. Обичаше го, но искаше да пробва и с други, да пробват заедно, да сгъстят още повече мъглата от лъст, с каквато само плътта можеше да нахрани душата. В една от срещите им Ливия реши да отвори темата, и да попита Апий, може би като по-възрастен и по-опитен той знаеше повече по темата от нея.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.