Oh, Amy...

Вчера почина Ейми Уайнхаус. Тъжно ми е. Тъжно ми е, защото тя ме разбираше, защото когато си пуснех нейните песни, знаех, че не съм сама, намирах частица от себе си вътре и те бяха огледало на емоциите ми, мое вдъхновение, фон на дните и нощите ми. Тъжно ми е, защото толкова добър, откровен и непретенциозен джаз/соул албум като "Back to Black" не е записван в последните 10 години и надали ще бъде записан в следващите. Защото тя разбираше декаденса, но отиде твърде дълбоко в него... Снощи пусках албума й в бара, където работя, дори повече от обикновено, пих едно уиски в нейна памет и се прибрах после с метрото с лек привкус на тъга в устата. Днес като се събудих и отворих Фейсбук ми стана още по-тъжно след като прочетох десетки постове как можело хората да скърбят за Ейми Уайнхаус, като в същия ден атентата в Норвегия взе 93 жертви, от които 70% деца, и как едва ли не не я било срам да умре в този ден и да обере ларвите и как не ни било срам да скърбим за някаква "лайняна наркоманка". На хора, които дори могат да си помислят това, искам да им кажа, че човек не си избира кога да умре (освен в особени случаи) и, че дори и да нямат добър музикален вкус е добре поне да имат малко уважение към мъртвите. Ейми, ти ще останеш легенда и съм сигурна, че песните ти (дори и толкова малко на брой) ще се слушат и след 20 и след 30 и след 50 години, а не е ли това най-важното за един творец всъщност? Почивай в мир.

Весталката и Сенаторът - част 11

Ливия тичаше без да вижда посока, искаше да изтрие всичко. Знаеше, че ако я хванеха щеше да бъде заровена жива в земята. Дори и да успееше да избяга нямаше да го види никога отново. Беше станала алчна, беше поискала твърде много и за това беше наказана. Бягаше. Секундите се вливаха в минути, които оформяха часове, не искаше да вижда нищо, не искаше да усеща нищо, искаше само да бяга, да бяга, да бяга. Без посока, без цел. На далеч, на много далеч, където би могла да остави старата си кожа, да изгори паметта си, да се превърне в някой друг. Това беше и единствената възможна алтернатива за нея, освен смъртта.
Всяко удоволствие има своята цена, а за големите, онези забранените, тя често бива твърде голяма. В този случай Апий я заплати. След честен съдебен процес и след като месец Ливия не беше открита, той беше осъден да бъде разкъсан на четири от разярена фанатична тълпа, не далеч от мястото на Форума, където я видя за първи път. Жена му дори не отиде да гледа, но може би така беше по-добре, гледката нямаше да й понесе, нито срамът, че е била съпруга на мъж, осмелил се да наруши повелята на боговете. Ливия се скри в горите, недалеч от Рим и реши, да умре там от мъка. Не можеше да живее без него, болката беше твърде голяма, за да я издържи, а срама твърде силен, за да го превъзмогне. Легна гола на опадалите по земята листа, поеше ги със сълзите си, докато не се умори и не зачака примирено смъртта. Дните се сменяха с нощи, а слънцето с други звезди, все по-далечни и студени. Една нощ, когато беше вече на предела на силите си, дочу мъжки глас. Сякаш някой беше до нея и й говореше, но тя нямаше силата да отвори очите си и да види кой е. Когато все пак ги отвори забеляза, че е на легло, чуждо легло, което не беше виждала до сега. Огледа се, стаята беше скромно обзаведена и също не й беше позната. След малко вратата се отвори и при нея влезе млад мъж.
- Здравей, сигурно се чудиш защо си тук.
- Ами всъщност, да – отговори му Ливия – и кой си ти, къде съм?
- Казвам се Юлий. Снощи, когато реших да изляза в гората, да се поразходя, видях те легнала на земята, съвсем гола, на ръба на силите си. Не знам какво ти се е случило, но не бих могъл да да те оставя в такова положение.
- Трябваше да ме оставиш да умра, аз го заслужавам.
- Никой не заслужава да умре и все пак часът настъпва за всички ни, но не би трябвало ние да го избираме.
Устните на Ливия се прегънаха леко в усмивка. Този мъж беше толкова добър с нея, може би това също беше знак от съдбата, може би с него можеше да започне ново начало. Юлий също я погледна, учудваща беше способността на човешката плът да се възстановява, малко сън и тя изглеждаше доста добре. Забеляза, че всъщност беше ужасно красива, въпреки тъмните кръгове под очите си, сплетените коси и изражението на лицето, криещо толкова много болка и тъга под себе си.
- Ще ти донеса малко хляб, месо и плодове, трябва да се храниш за да се възстановиш по-бързо и да се върнеш у дома си.
- Аз нямам дом вече – отвърна му Ливия.
- Тогава остани при мен, докато решиш.
И Ливия остана и заживя заедно с младия Юлий, който така и никога не разбра за миналото й, а и не посмя да я попита. Привидно си живееха добре, бяха щастливи, макар и Ливия никога да не го заобича истински и понякога да изчезваше мистериозно за по няколко дни, през които се отдаваше на различни мъже и жени, след това се връщаше уморена и спеше дълго и непробудно. Юлий не я попита и за това, прие го смирено и макар и понякога да му ставаше мъчно никога не я укори. Роди им се син, който Ливия настоя да кръстят Апий, дори си наложи да повярва в илюзията, че е заченат през онази фатална нощ с маските, онази нощ, когато всичко между нея и Сенатора се счупи на парченца. Мислено се връщаше понякога назад във времето и разиграваше в съзнанието си различни сцени - как би могла да се развие ситуацията, ако беше паднала и маската й се беше счупила, когато крадецът я подгони, ако се успеше, ако объркаше къщата, ако не й отвореха. Но как можеше да се развие, всъщност? Можеха да си откраднат още няколко мига. Само това. И все пак би дала всичко, което имаше, за още няколко мига, там с него, в Рим, на хълма Палатин. Тя никога не го забрави, нито научи какво се е случило с него, но вярваше , че каквото и да беше станало след онази нощ, някой ден, когато умре, пак ще се озоват заедно на онзи хълм, в момента, в който бяха само двамата и нито дума не им беше нужна.

The end.

Основни характеристики на ХИПСТЕР КОЧ партитата

Искам да споделя с верните си читатели, че снощи бях на първото истинско ХИПСТЕР КОЧ парти.

И ако в България коч партитата се обуславят обикновено от група пичове, седнали около маса, които пият докато припаднат, псуват, говорят си за п*тки и гледат футбол, бокс или K1, при ХИПСТЕР КОЧ партитата мъжете седят на земята, защото са еко, пият евтина бира (Budweiser) и рисуват. Да. Те творят.

Въпросното парти само на метри от работата ми беше обявено като АРТ парти, но нека това не ви заблуждава - това си беше живо ХИПСТЕР КОЧ парти. Нито един от пичовете не ми се пробва, с един пушихме цигари навън, макар и собственика на апартамента ГЛАВНИЯ ХИПСТЕР да ни каза, че ако излезем не можем да се върнем и това са правилата на ХИПСТЕР КОЧ партито ние излязохме и се върнахме. През цялото време, докато бяхме навън, бях леко възбудена, не че той беше толкова готин, но беше половин румънец, на 30, скейтър и аз бях доста пияна. Купих си Grolsh, защото американската пикня, която наричат бира не исках да я пия. Той не ме и докосна.

Нарисувах нещо изключително елементарно. 2 очи, устни насочени нагоре и надолу едновременно, грозни черни небостъргачи, 2 зелени кура за разкош, няколко отпечатъка на пръсти (пак черни) и върху всичко с жълти букви написах "ИСКАХ ДА ГО НАПРАВЯ". Всичко това ми отне около 3 минути и половина, разпокъсано във времето. Не исках да рисувам. Исках да пия с момчетата, но те бяха твърде съсредоточени и мълчаливи. Въпреки това продължих да пия. Казаха, че картината ми е много модернистична - честно казано тя беше просто грозна. Съжалявам че не я снимах, ако са я запазили бих си я взела за спомен и бих ви я снимала за доказателство. За момента доказателства обаче нямам - само смътни спомени и лек махмурлук.

И за финал ще ви покажа Hipster Hitler, ако случайно сте го пропуснали:

http://hipsterhitler.com/ ЦЪК!

http://katstacksfans.com/videos.php

LOl!

Билкови цигари ?!

Тъй като и аз се чудя вече какво да пуша - тук в New York времето е твърде задушно за да пуша пурети, цигарите ги отказах пред 3-4 години и не ми се иска много пак да ги почвам, а и вкуса им не ми е най-любимия на света (като изключим ментоловите - те ме кефят) вчера влязох в един Smoke shop и намерих това:



Вместо тютюн вътре има бяла ружа, карамфил и листа роза... Голям цирк! Нямаше как да не подкрепя нещо толкова странно и си взех една кутия. Цената беше доста висока - 14.50$, но като се има в предвид, че кутия Боро е 13 долара не е чааак толкова повече. А и идеята си струва. Вкусът е доста алтернативен и приличен в интерес на истината. Може да си взема отново...

Весталката и Сенаторът - част 10

Ливия премина по тесен и къс коридор, който я отведе до стаята, която беше видяла отвън. Налягалите гости се бяха разгорещили. Две жени доставяха едновременно наслада на мъж с маска на птица. Друг мъж проникваше в гост, от същия пол с отпуснато тяло и посребрено окосмение, който се гънеше от удоволствие, болка или и двете. Една жена беше свалила маската си и похапваше грозде, чиито зърна първо потапяше в слабините на друга жена с бяла, широко ухилена комична маска. Взря се малко по-внимателно в лицето на жената без маската и припозна в нея една от придружителките на Луций, които беше видяла предния път. В левия ъгъл друга жена бичуваше с дебел камшик мъж, който се беше проснал в краката й и молеше за още и още. Ливия леко потръпна. Това ли искаше, това ли беше копняла да види, да усети? Мястото й ни най-малко не беше тук. Та това беше толкова по-различно от нещата, които беше опознала с Апий. Защо беше дошла изобщо? И докато размишляваше над това, към нея се приближи атлетичен мъж, с бяла препаска през кръста, също с трагична маска.
- Опасявах се, че ще дойдеш. - Тя позна този глас, това тяло. Говореше й Апий - още когато осъзнах, че съм ти казал за това събиране. Разбрах, че все ще разбереш как да стигнеш, без значение, че не знаеш кой точно е Луций и коя е къщата му. Казах ти твърде много...
Ливия не отговори нищо, а само леко се усмихна изпод маската. Радваше се, че го вижда, че пак са заедно и то на място различно от това на обичайните им срещи, някъде другаде. Той й липсваше, липсваше й във всяка секунда, в която бяха разделени. Обичаше го, с цялата безнадеждност на света.
Докосна го през препаската и пъхна нежната топла ръка под нея. Огледа се, дали някой не ги наблюдава, но всеки изглеждаше обгърнат от собствения си акт. Прошепна тихо на ухото му:
- След като и двамата сме тук, защо не проникнеш в мен, пред всички тях. Би било толкова вълнуващо, те да ни гледат, но да не знаят кои сме. Само мисълта за това ме кара да потръпвам отвътре.
- Не. Това е лудост и ти го знаеш. - каза й строго той, но нещо в ръцете й беше започнало вече да се втвърдява.
- Моля те, за малко... - тя го погледна изпод маската и очите им се срещнаха за миг...
Апий вече беше доста възбуден, а и тя го докосваше винаги толкова добре. Прииска му се да проникне в топлите й дълбини, да усети сластната й влага... Докато усети какво се случва вече беше започнал да я чука сред множеството. Тя беше застанала права и леко наведена с гръб към него, а той прониквашев нея бавно, после по-бързо, а после пак бавно... В следващия момент се чу оглушителен трясък. Неочаквано маската на лицето на Ливия се сгромоляса на черния мраморен под и се пръсна на парчета. Всички присъстващи прекъснаха игрите си и обърнаха лицата си към нея. Първа една леко пълничка дама, която до преди малко се превиваше в оргазмени конвулсии под двама мъже я позна и се провикна:
- Та това не е ли Ливия? Весталката?
След минута тишина всички започнаха да викат. Да крещят, как тя е мръсница, как трябва да умре, както и този, който я е обезчестил, че боговете ще накажат всички тази вечер заради наглостта й.
- Бягай, бягай – призова я Апий.
- Не мога. Не мога да те оставя. Не мога да живея без теб.
- Не, ти не можеш да живееш с мен. Бягай.
Ливия го целуна за последно, залепи влажните си, топли устни върху маската му. Погледна го отново и без да губи много време побягна гола навън. Забрави робата си там, където я беше оставила, до колоната на входа, нямаше време да се сети за нея, дори забрави факта, че беше гола.
- Юпитер, нека поне единият от нас оцелее, нека Тя живее – тихо прошепна Апий, след което на свой ред свали маската си.

Весталката и Сенаторът - част 9

Нощта беше топла и ласкава и лекият летен вятър безсрамно проникваше под дрехите й и я докосваше навсякъде. Тя тръгна по пътя. Беше толкова тъмно, че не виждаше почти нищо пред себе си. Как можеше да си помисли, че ще забележи следите от въглена, които имаха същия цвят като нощта? За неин късмет, сякаш краката й отново сами я водеха, тя не се подвоуми дори и за миг по коя уличка да свие или на коя страна да тръгне, а знаеше точно на къде се беше насочила – към къщата на сенатор Луций, която чрез странно стечение на обстоятелствата беше разбрала къде се намира преди няколко дни.
Ливия вървеше уверено и спокойно, откакто беше срещнала Апий, нощта се беше превърнала в нейна сестра, която я загръщаше нежно с черното си покривало, обсипано с безброй мъждукащи звезди. Тя не се страхуваше от нея, защото само докато нощта властваше Ливия можеше да бъде такава, каквато е наистина, да избяга от предразсъдъците на деня и ярката слънчева светлина. Но ето, че както си вървеше, а улиците уж бяха празни, пред нея се появи мъжка фигура. Субектът изглежше едър, опърпан и доста недружалюбен.
- Какво прави хубаво и само момиче като теб само в нощта – попита я той, приближавайки се още повече. Едва ли го казваше от любопитство.
- Я какви хубави обици, дали ще ми ги дадеш да ги понося малко? - продължи, приближавайки се към нея все по-заплашително.
Ливия беше прекарала целия си живот в Рим, но това не беше Рим, който тя познаваше с ритуалните церемонии, блясъка, лукса и фалшивите усмивки. Това беше Рим на улицата - тъмен, озъбен, гладен, свиреп и безпощаден. И тя нямаше място там. Осъзнавайки това за частици от секундата Ливия побягна, бягаше без да се обръща назад,макар и да знаеше, че той тича след нея. Бягаше колкото се може по-бързо, а кръвта се блъскаше в слепоочията й, докато нещо в стомаха й се беше свило на топка. Май това нещо се наричаше страх и тя го усещаше за първи път. Продължаваше да бяга, интуитивно спазвайки посоката, влагайки цялата си сила и енергия. Отново беше дивото животно, плячката, но този път не можеше да си позволи да се отдаде. Продължи да бяга известно време, след което спря, огледа се и осъзна, че никой не я следи. Въздъхна и седна за малко на един мраморен праг. Странно, макар и да не беше бягала в някаква конкретна и умишлено избрана посока, установи, че всъщност срещу нея се намираше онова пазарче, което не беше никак далеч от къщата на Луций. Още няколко преки и щеше да бъде там. Прие го като добро знамение и дори благодари на богинята. Но младата жрица не знаеше, че знаменията не винаги биваха пращани от боговете... Повървя още малко и стигна до пищната къща на сенатора. Отпред нямаше охрана и Ливия реши да се приближи Ослуша се за издаващи звуци, покрай къщата, но не чу нищо. Все пак вътре беше светло, макар и тежки завеси да бяха спуснати по прозорците. Реши да обиколи къщата, все някъде щеше да има пролука, през която да хвърли един поглед, да види какво се случва. Все още съществуваше възможността Апий да беше блъфирал, нарочно да й беше казал друго име или друг ден, можеше и тя да беше объркала къщата. Вероятността да е улучила всъщност не беше никак голяма, но някои неща просто бяха предвещани да се случат. Ето, че на дясната стена на къщата, намери едно място, където завесата се беше отместила. Приближи се внимателно и погледна вътре. Пред очите й се разкри пищен хол с голяма маса в средата, отрупана с разнообразни ястия . Около нея бяха налягали мъже и жени, някои с маски, други не, които се хранеха, говореха, докосваха се, проникваха един в друг, сменяха ролите си. Да, явно беше попаднала на точното място. Гледката я възбуди, накара слабините й да се навлажнят, а страните й да порозовеят. Реши, че робата й е твърде невзрачна и обикновена и няма да я пуснат вътре така, затова реши да я съблече и да я остави до една колона. Сложи маската на главата си и я закрепи добре. Тя беше една блудница в тяло на светица, безсрамно гола, скрила душата си под маската и оставила само тръпнещото си тяло на показ. Почука. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Никакъв отговор. Започна да се чувства неловко, представяше си каква гледка би била отстрани и се засмя сконфузно. Тъкмо мислеше да се откаже и да си тръгне и вратата се отвори. Отвори й жена, облечена в прозрачна червена роба с пищна сребърна огърлица и маска, инкрустирана с камъни. Смяташе, че ще я попита какво прави там чисто гола, ще я изгони или ще реагира по някакъв начин. Но тя просто я погледа, изпод маската си, след което се отмести, лежерно показвайки й с ръката си пътя, който трябваше да следва...