“Ever
since I've
been
Ridin', right on the
Subway Train
You can hear the whistle blowin'
You might think I'm insane”
Ridin', right on the
Subway Train
You can hear the whistle blowin'
You might think I'm insane”
4:30 AM.
Неделя. Някои хора се
събуждаха за да отидат на работа, други
се опитваха да разберат къде се намират
и къде са всичките им пари, излизайки
от клуба и отправяйки се към следващото
приключение – линия – приключение.
Спирката на Delancey и
Essex. Влакът с буквичката
F. F като
Fuck. Окей, признавам - Forest
беше първата ми асоциация,
но после го смених за да е в унисон със
заглавието.
Дестинация
– Бед-Стай. Мислех да взема такси, защото:
А: щеше ми излезе
около 12 долара, което за тукашните
стандарти е нищо.
Б: щеше ме заведе
до нас за 5 минути.
Но пък от друга
страна:
А: Никога не
знаеш, какво приключение може да ти се
случи в метрото рано сутринта.
Б: И ако хванеш
такси до вас, вероятно няма и да разбереш.
Окончателното
ми решение беше да се метна на метрото.
Плъзнах картата
през тесния отвор, чух познатото бипване,
бутнах металната решетка. Придвижих се
до дървените пейки, гледащи към линиите
и с нескрито задоволство положих задните
си части отгоре. Ех, ама много е хубаво
да поседне човек, особено след като е
прекарал последните десет часа зад
бара.
В слушалките
ми забуча „Bossanova” на
Pixies и твърде
уморена да чета, реших да разцъкам едно
пасиансче на телефона. Това е едиственото,
което бях качила. Игрите никога не са
ми се отдавали особено, така или иначе.
Млад мъж с
бейзболна шапка, седнал на дясната
седалка до мен ме побутна. Измъкнах
едната слушалка от ухото си и се обърнах
към него. Той каза нещо, което не разбрах.
Погледнах леко надолу. Беше сложил жълт,
гумен пистолет върху раницата ми и ме
наблюдаваше. Ситуация от типа „what
the fuck”. Твърде уморена и
отегчена бях за да се шокирам, да стана
и да се разпищя, а и с този искрящ цвят
трудно бих го взела за истински.Първата
ми реакция беше да измъкна чантата си
изпод гумения патлак. За мой късмет,
вдигайки я нищо не гръмна, но странно -
за гумен го усещах доста тежък.
- What is that? -
казах с изненадан глас
и се преместих да седна някъде другаде.
Какво друго можех да направя в крайна
сметка. Да викна полицията?
Гледах да не се обръщам
назад. В този град беше пълно с психопати.
За минута се паникьосах, че може би съм
оставила отпечатъците си върху пистолета,
но реших, че това са глупости и е по-добре
въобще да не го мисля.
Влакът дойде
съвсем скоро. Седнах до млада жена,
подремваща с размазан грим. Сигурно се
връщаше от някой клуб. Е, поне можеше да
заспи, а и в малката вечерна чантичка
която носеше не изглеждаше да има място
за пистолет. Въздъхнах облекчено и на
свой ред затворих очи.
York
Street. Jay Street – Metrotech. Bergen street. Може
и да изпускам някоя, но когато MTA
работничката обяви
Carroll street бях
правa, с
готовност да се измъкна възможно
най-бързо навън и да премина от другата
страна на спирката, където да хвана
буквичката G. G като...
Gangsta. Какво
си помислихте?
На другата
страна на платформата бяхме само аз и
мургаво момиче с дълга къдрава коса и
черни обувки на висока платформа.
Обувките не бяха никак лоши между
другото, може би и аз трябваше да си
взема нещо такова. Или да я удуша, да ги
открадна, да я хвърля на релсите и да
избягам. Излизайки навън и вече на
безопасна дистанция, да открия че не са
моя номер...
Усмихнах се
на мислите, минаващи транзитно през
мозъка ми в този ранен час. Сигурно е
вярно, че всички луди и опасни излизат
през нощта. Мина влакът F
обратно към Манхатън.
Значи G
трябваше да дойде скоро. Продължавах
да слушам „Bossanova”, след
известно време обаче ми писна и смених
с „Farm” на
Dinosaur Jr. Момичето,
което спеше в метрото се появяви и седна
отново до мен. Мина още един F
и тя се качи на него. Не знам защо искаше
да се качи на същия влак отново и да се
върне в обратната посока.
А: Може да се е
объркала.
Б: Може да е дошла
до тук само за да си купи наркотици и да
се върне да трещи още.
В: Може хобито
й да е да подремва в метрото..
Г: Не е моя работа.
Важният
въпрос в случая беше къде е моят влак?!
Два F-а в
една и съща посока, един след друг, това
изглеждаше съмнително... На спирката
бяхме само аз и момичето с обувките.
Станах и реших
да разгледам налепените листовки за
промяна в движението на влаковете. Те
обикновено бяха с малки букви и никой
не им обръщаше внимание или поне не и
аз.
Ето го и
отговора. Днес и утре през нощта G
нямало да минава въобще
от тук... Защо ли не го хванах това такси
и вече да си бях на мекичко и топличко
в леглото. Започнах да псувам и себе си
и МТА наум. Ето ме сега: 5:30 сутринта,
заклещена в Carroll Gardens,
където никога не съм била.
Май и момичето с обувките чакаше същия
влак. Може би пък е в моята посока и ще
можем да си разделим таксито. Приближих
се до нея и я попитах
- Hey, are you waiting
for the G train
- Yes... -
момичето с обувките ме погледна с
недоверие.
Споко, мацка, няма да те убивам.
Най-вероятно...
- Well, there is no G
train here tonight, I just saw this sign
- Oh...
- Yes... fucking
MTA, I guess they can't make thеsе
signs smaller...
Всъщност те си
бяха с реален размер, ама нали трябваше
да кажа нещо. Момичето с обувките мълчеше.
- Well... I'm going to
Bed-Stuy if you're going in that direction we can split a cab..
- Oh, no I'm OK.
Сигурно беше усетила мислите
ми от преди малко... Как да й обясня по
мисловен път, че се шегувах?!
- Where are you going?
- Emm...To the
Bedford-Nostrand stop.
-Well this is couple
blocks from me, let's go.
- I have only 3
bucks...
- No worries, I'll pay
the cab.
- - Are you sure?
- - Yes, sure. Let's go.
Тя
се усмихна и тръгна с мен, явно майка й
не я беше научила да не тръгва с непознати,
особено такива, които й предлагат нещо
безплатно... Безплатно е само сиренцето
в капана на мишката - мен така ме бяха
учили.