вторник, 30 октомври 2012 г.

Dirty New York Legends: Minaj? (part 1)



Ever since I've been
Ridin', right on the
Subway Train
You can hear the whistle blowin'
You
might think I'm insane”

    4:30 AM. Неделя. Някои хора се събуждаха за да отидат на работа, други се опитваха да разберат къде се намират и къде са всичките им пари, излизайки от клуба и отправяйки се към следващото приключение – линия – приключение. Спирката на Delancey и Essex. Влакът с буквичката F. F като Fuck. Окей, признавам - Forest беше първата ми асоциация, но после го смених за да е в унисон със заглавието.
Дестинация – Бед-Стай. Мислех да взема такси, защото:
А: щеше ми излезе около 12 долара, което за тукашните стандарти е нищо.
Б: щеше ме заведе до нас за 5 минути.

Но пък от друга страна:
А: Никога не знаеш, какво приключение може да ти се случи в метрото рано сутринта.
Б: И ако хванеш такси до вас, вероятно няма и да разбереш.

Окончателното ми решение беше да се метна на метрото.
Плъзнах картата през тесния отвор, чух познатото бипване, бутнах металната решетка. Придвижих се до дървените пейки, гледащи към линиите и с нескрито задоволство положих задните си части отгоре. Ех, ама много е хубаво да поседне човек, особено след като е прекарал последните десет часа зад бара.
В слушалките ми забуча „Bossanova” на Pixies и твърде уморена да чета, реших да разцъкам едно пасиансче на телефона. Това е едиственото, което бях качила. Игрите никога не са ми се отдавали особено, така или иначе.
Млад мъж с бейзболна шапка, седнал на дясната седалка до мен ме побутна. Измъкнах едната слушалка от ухото си и се обърнах към него. Той каза нещо, което не разбрах. Погледнах леко надолу. Беше сложил жълт, гумен пистолет върху раницата ми и ме наблюдаваше. Ситуация от типа „what the fuck”. Твърде уморена и отегчена бях за да се шокирам, да стана и да се разпищя, а и с този искрящ цвят трудно бих го взела за истински.Първата ми реакция беше да измъкна чантата си изпод гумения патлак. За мой късмет, вдигайки я нищо не гръмна, но странно - за гумен го усещах доста тежък.

- What is that? - казах с изненадан глас и се преместих да седна някъде другаде. Какво друго можех да направя в крайна сметка. Да викна полицията?
      Гледах да не се обръщам назад. В този град беше пълно с психопати. За минута се паникьосах, че може би съм оставила отпечатъците си върху пистолета, но реших, че това са глупости и е по-добре въобще да не го мисля.
Влакът дойде съвсем скоро. Седнах до млада жена, подремваща с размазан грим. Сигурно се връщаше от някой клуб. Е, поне можеше да заспи, а и в малката вечерна чантичка която носеше не изглеждаше да има място за пистолет. Въздъхнах облекчено и на свой ред затворих очи.
York Street. Jay Street – Metrotech. Bergen street. Може и да изпускам някоя, но когато MTA работничката обяви Carroll street бях правa, с готовност да се измъкна възможно най-бързо навън и да премина от другата страна на спирката, където да хвана буквичката G. G като... Gangsta. Какво си помислихте?
На другата страна на платформата бяхме само аз и мургаво момиче с дълга къдрава коса и черни обувки на висока платформа. Обувките не бяха никак лоши между другото, може би и аз трябваше да си взема нещо такова. Или да я удуша, да ги открадна, да я хвърля на релсите и да избягам. Излизайки навън и вече на безопасна дистанция, да открия че не са моя номер...
Усмихнах се на мислите, минаващи транзитно през мозъка ми в този ранен час. Сигурно е вярно, че всички луди и опасни излизат през нощта. Мина влакът F обратно към Манхатън. Значи G трябваше да дойде скоро. Продължавах да слушам „Bossanova”, след известно време обаче ми писна и смених с „Farm” на Dinosaur Jr. Момичето, което спеше в метрото се появяви и седна отново до мен. Мина още един F и тя се качи на него. Не знам защо искаше да се качи на същия влак отново и да се върне в обратната посока.
А: Може да се е объркала.
Б: Може да е дошла до тук само за да си купи наркотици и да се върне да трещи още.
В: Може хобито й да е да подремва в метрото..
Г: Не е моя работа.
Важният въпрос в случая беше къде е моят влак?! Два F-а в една и съща посока, един след друг, това изглеждаше съмнително... На спирката бяхме само аз и момичето с обувките.
Станах и реших да разгледам налепените листовки за промяна в движението на влаковете. Те обикновено бяха с малки букви и никой не им обръщаше внимание или поне не и аз.
Ето го и отговора. Днес и утре през нощта G нямало да минава въобще от тук... Защо ли не го хванах това такси и вече да си бях на мекичко и топличко в леглото. Започнах да псувам и себе си и МТА наум. Ето ме сега: 5:30 сутринта, заклещена в Carroll Gardens, където никога не съм била. Май и момичето с обувките чакаше същия влак. Може би пък е в моята посока и ще можем да си разделим таксито. Приближих се до нея и я попитах

  - Hey, are you waiting for the G train
  - Yes... - момичето с обувките ме погледна с недоверие.
      Споко, мацка, няма да те убивам. Най-вероятно...

        - Well, there is no G train here tonight, I just saw this sign
        - Oh...
        - Yes... fucking MTA, I guess they can't make thеsе signs smaller...
Всъщност те си бяха с реален размер, ама нали трябваше да кажа нещо. Момичето с обувките мълчеше.
  - Well... I'm going to Bed-Stuy if you're going in that direction we can split a cab..
  - Oh, no I'm OK.
      Сигурно беше усетила мислите ми от преди малко... Как да й обясня по мисловен път, че се шегувах?!

        - Where are you going?
        - Emm...To the Bedford-Nostrand stop.
        -Well this is couple blocks from me, let's go.
        - I have only 3 bucks...
        - No worries, I'll pay the cab. 
-       - Are you sure?
-       - Yes, sure. Let's go.

     Тя се усмихна и тръгна с мен, явно майка й не я беше научила да не тръгва с непознати, особено такива, които й предлагат нещо безплатно... Безплатно е само сиренцето в капана на мишката - мен така ме бяха учили.



сряда, 3 октомври 2012 г.

Интервю с Даниел Иванов - Heptagram


Тази седмица се срещнах с един стар мой приятел – Даниел Иванов, известен повече с името на едноличния си прогресив/експерименталния си проект Heptagram. След като цяло лято работеше в курортното градче до Lake George, New York, благодарение на което си купи 3 китари, MacBook и се наслади на самотата, Даниел дойде до Ню Йорк за да си почине, да ми подари новия си диск и да ми разкаже малко за него.



Как се роди този албум? Какво беше вдъхновението зад него? Lucidity е плод на дългогодишния ми труд и съдържа може би най-добрите ми идеи за последните 5-6 години. Издадох го през май и това е вторият ми албум. Вдъхновен съм от природата и сънищата. Особено онези сънища, в които можеш да се събудиш. Всяко едно парче е стъпало към края на албума и не случайно последното се казва Lucidityто е крайната дестинация на цялото пътешествие. Имал съм сънища, в които виждам от птичи поглед подобни картини като тази на обложката, оттам идва и тя.

Как би определил стила си? Прогресивна музика с китарна насоченост и много атмосфера. В новия албум вокалите излизат повече на преден план, но съм търсел баланс върху вокали и инструментали.

Разкажи ми малко за дизайна на албума? Дизайнът е повлиян от фотографа Александър Иванов, който е българин, занимаващ се с въздушна фотография. Иначе рисунките са на Димитър Бочуков – Бочо, пловдивски художник, той се занимава и с дизайн на комикси, билбордове... какво ли не. Негов беше и дизайнът на първия ми албум и бях много доволен.

Кога да очакваме новия ти албум? След три години. :)

Какво е мнението ти за Ню Йорк? За първи път ли си тук? Да, за първи път съм тук. Доста е впечатляващо – виждаш хора от всякакви националности и култури в радиус от десет метра. Като цяло – бих се слял с обстановката - не ми се вижда страшно или лошо, нищо че е такава джунгла.

Вдъхновиха ли те Щатите по някакъв начин? По-скоро имах много време да се насладя на самотата си – да си отделя време на инструментите, на гласа си, но като цяло не съм особено вдъхновен.

Какво мислиш за българския фолклор? Ето виж, българският фолклор винаги е бил голямо вдъхновение за мен. Богатата ритмика е нещо към което винаги съм се стремял - целият букет емоции, който фолклорната музика предлага. Последното парче Lucidity, например, включва кавал, изпълнен от Християн от Оратница.

Ти използваш много неравноделни ритми, как дойде любовта ти към тях? От една страна именно от българската фолклорна музика и танци. Ние имаме такива времена на които биха завидяли и най-смелите прогресив маниаци. Намирам доста място и пространство за креативност и игра с тях. Също така съм вдъхновен от банди като Tool, Deftones и A Perfect Circle.

Мислиш ли, че българският пазар е достатъчно отворен за алтернативни проекти като твоя? Не. Просто сме малка държава, а това е доста бутикова музика. Но аз в крайна сметка го правя за удоволствие - това е музиката, която винаги съм искал да чуя, а не съм можел и като правя моята музика запълвам тази празнота вътре в мен.

Би ли емигрирал ако получиш договор от голям лейбъл например? Аз бих напуснал България и без договори – просто за да пътувам и да видя какво е по другите държави. Но от друга страна България винаги ще е дестинация, в която да се върна.

Какво ти предстои като се върнеш в България? Предстоят ми две кратки участия – едното е на 12 октомври в Mixtape в София и на 13ти в Петното в Пловдив. Постоянно пиша нов материал и си играя с вариации на някакви идеи, винаги съм в процес на писане на нова музика.

Имаш ли странични проекти? Занимавам се с видеа, основно с монтаж. Излезе новото видео на Smallman [link], този месец излиза и новото на Balkansky – монтажист съм и на двете. Мечтата ми е да слея музиката и видеото в едно и да съм на такова равнище, че да мога да си играя свободно и с двете.

Кой е твоят бунт? Моят бунт са неравноделните размери.


Албумът на Heptagram може да свалите и слушате безплатно онлайн на www.heptagram.bandcamp.com или да го си го купите. :)