Decadence

“He walks away,
The sun goes down,
He takes the day but I'm grown…”

… Няма да ти кажа, че си красив като онази стриптизьорка от острова, за която ми разказваше през онази бяла нощ. Красотата е толкова относително понятие и е навсякъде. В момента я виждам в слънцето, което се скрива облечено в синьо-розова рокля в дълбокото деколте на хълмовете, а трамвая преминава и го целува за довиждане. Ти също ме целуваш всеки път нежно по устните и ми казваш тихо и просто „Чао.” с плътния си мъжки глас. Това обаче е по изгрев. Прибирам се, залитам по улиците, токчетата ми тракат по паважа, пътувам със същия този трамвай или с някой от братята му близнаци. Лягам си и заспивам с ръка между краката, докато мисля за теб. Или за нищо конкретно. Казвам го само от куртоазия, но звучи красиво, нали? Дали приятелката ти ще прочете това? Дали ще те види между редовете? Най-вероятно не. Знаеш, че няма да те издам, затова ми даваш да те снимам с мобилния си телефон, докато си застанал на колене на мръсния под. Гол. Само по кубинки. И ме молиш за милост, с което ме караш да те унижавам още повече. Но това е целта ти. Харесва ти, защото си извратено копеле. И аз затова те харесвам - декаденсът привлича. Слънцето се скрива, пуретата ми гори и изпуска отровната си сива омая. Ще ида да си сипя още от уискито, което ти ми даде. Остана от последната ни нощ заедно, същата с трамвая. Докато го пия пиша за теб. Животът е прекрасен именно заради тези моменти. Заради преживяванията, които захвърляме след себе си, като чорапогащи с бримки от сласт и страст по тях. Животът е красив. Красив в простата електрическа илюзия на фаровете на колите, които преминават, които никога повече няма да видим, а и да видим няма да познаем. Някой ден ще умрем, ще изчезнем от този свят, а костите ни ще помнят някъде дълбоко в сложната си и вече нефункционираща същност тези мигове. Ще бъдем две изгубени, тъмни души, заслепени от светлината в края на тунела.


Наслаждавам ти се, защото винаги си почти мой, дори когато ми се отдаваш изцяло. Открадвам си по някой и друг момент с теб, а после го слагам внимателно в папката. Ти си част от колекция, както Воев би се изразил. Скоро ще бъдеш просто трофей, който виси закачен на стената ми и гледа с празни, мъртви вече за мен очи. Дебна те, като внимавам да не направя грешно движение и да не те изплаша. Премислям по девет пъти ходовете си и чак тогава натискам спусъка. Прекарвам твърде много време, в стремежа си да уцеля момента. Пиша клишета, които идват неканени в главата ми, а после ги трия и пия, защото ми се виждат глупави. Наблюдавам те през моя виртуален gloryhole. Докато те чакам през него виждам цици и къдрици. Когато най-сетне се появяваш се опитвам да пъхна в дупката това, което искаш да видиш в мен, а да скрия останалото. Него ще си го пазя за по-късно. Когато ще се прибера, залитайки по улиците, тропайки с токчета по паважа, със синини от твърде дългото стоене на колене на мръсния под. Пак ще сме сменили ролите си. И пак ще заспя с ръка между краката...

Декаденсът привлича.