Извънземно отвличане?

„Окъпахме се заедно в хладката вода от делвите, целувахме се, плакахме и пак ни се искаше да умрем, но този път от безутешна наслада. И после му казах. Казах му да не съжалява за нищо, припомних му как беше заявил , че съм щяла да замина от всякъде, че не съм можела да определям поведението си...”
Маргьорит Дюрас „Любовникът”

Ти си моето захарче в кафето. Бях прочела този надпис на един билборд и дълго се чудех дали това е реклама, или тийзър към реклама, и точно какво рекламира – кафе или захар, докато не разбрах, че това е новият модерен и доста скъп начин да афишираш любовта си, че по този начин докато половинката ти пътува в колата си по рутинния път към офиса, в понеделнишката сутрин, ще го прочете и той ще се зачуди, а вечерта като се прибере ще ти сподели и ще те попита „Това реклама ли е, или тийзър към реклама и точно какво рекламира – кафе или захар” и ти ще му признаеш, че си го поръчал за него, че рекламира него и теб и връзката ви, но по начин, който никой друг не бива да разбере. Дори ще му покажеш квитанциите и касовите бележки, за да му го докажеш, а ако искаш да си още по красноречив може да напишеш отпред, на билборда, името му - „Дани, ти си моето захарче в кафето”, тогава той ще се зачуди защо и имената съвпадат.

Значи така се обичат съвременните хора. Чрез реклама и чрез Фейсбук, обвързат се, превръщат връзката си в пиксели и битове, в цветове, в LCD дисплеи и виртуални букви. Значи това е любовта днес, в надвечерието на 2012, на поредния „край на света”, на идването на следващия фалшив месия, който ще ни спаси от сивотата, от презадоволеността, от всичката тази технология и всички тези неща, които можем да купим с пари, но които никога няма да нахранят душите ни.

Често се питам какво е любовта, тази съвременната. Къде точно изпускам нишката, къде точно бъркам, кога точно изпускам душите им, сърцата им, вниманието им и ги превръщам в ледени висулки мълчание. Явно не е като тази в романите – твърде старомодна е там, не е като тази по картините – твърде абстрактна, не е като тази в рекламите – твърде изкуствена и продажна. Опитах се да я търся в секса, във филми като „Сексът и градът”, „Сексът е нула”, „Сексът и Лучия”, даже и в порно филмите, но установих, че там изобщо няма любов. Огледах се в очите на децата, които търсят с поглед майките си, в тези на кученцата, които чакат стопаните да им хвърлят пръчката, дори се опитах да попитам заека си, но той нищо не ми отговори, явно не го интересуваше изобщо, макар и егоцентрично да твърдях, че ме ОБИЧА. Опитах и по класическия начин да се срещам с мъже, с различни мъже, да спя с тях на първата среща, да не спя с тях на първата среща, да ги наричам „бебе”, „мило”, „скъпи”, да не ги наричам „бебе”, „мило”, „скъпи”. Да им готвя, да не им готвя, да им се обаждам и да чакам те да ми се обадят, да ги разпитвам за миналите им връзки и да не го правя. Пробвах и с жени. Не беше същото, липсваше нещо много важно и вие много добре се сещате какво....

По мое мнение опитах всички възможни варианти, но някъде около първата критична точка, около втория месец, нещата просто се изплъзваха от ръцете ми и мъжете отлитаха като пчели, които са пили от нектара на цветето ми, но са му се наситили и отлитат към следващото цвете, което незнайно защо обаче успяваше да ги задържи. Казваха ми, че съм забавна, че правя страхотен секс, че имам хубаво дупе, цици и очи, както и, че съм умна, понякога, но това явно не беше достатъчно, защото въпреки всичките комплименти никога не получавах отговор на ключовия въпрос „Защо точно късаме? И къде точно е проблемът?” Очевиден проблем или нямаше или беше твърде очевиден да го забележа, а ние дори не късахме, те, мъжете, просто изчезваха. Мислех си, че са ги отвлекли извънземни, но скоро ги виждах с друга и осъзнавах, че извънземните са всъщност доста земни.

Не обичах да командоря хората, нито да „играя игрички”, да се гоним, сякаш играем на „Сляпа баба”, а той да няма превръзка на очите, но да се прави нарочно, че има. Може би там беше проблемът.

Просто мразех, когато си тръгваха, особено когато го правеха без обяснение. Първоначално го замествах със солидни количества алкохол, които след това повръщах, олицетворявайки изхвърлянето на дадения мъж от живота си. След това преминах на преодоляване, чрез други мъже, което обаче остави още повече празнота у мен от изпразнения ми от сокове и пълнеж стомах, защото опустоши душата ми. Накрая у мен остана единствено апатията, самоиронията и твърде многото въпроси, на които започнах да измислям разнообразни хипотези. Все пак хората трябва да се забавляваме, нали, а какво по-забавно начинание от това да си правим майтап с и без това краткото си и обективно погледнато жалко битие? Започнах да се развличам измисляйки интергалактически имена на бившите си като Марианеца Куейк или Нашественика Зид „идвам-с-мир-и-друго-с-три-букви”, един дори го кръстих на баркода на първото нещо, което ми подари – шоколад Милка с лешници и стафиди и тъй като ми беше трудно да запомня всичките 13 цифри 380005103044, макар и да пазех опаковката, го наричах просто триста и осемдесет нула-нула. Не си мислете, че го правех пред тях или пред приятелите им. Беше си лично и тайно удоволствие, все пак по-добро от това да говоря гадости зад гърбовете им.

И все пак един ден се появи едно сладко момче, твърде сладко за да си тръгне. Kawaii. Ние сме все още заедно. В стаята ми, а аз пиша тази история с кръвта му по чаршафите. Винаги си бях мислела, че толкова сладките момчета трябва да имат малинов сироп вместо кръв, но тази тук си изглежда съвсем обикновена... Дали е жив още, дали? Дали някъде там, из града или страната или планетата, не стои в момента едно момиче, което си мисли, дали не са го отвлекли извънземните? И кой кого всъщност отвлича, завлича, отрязва, зарязва, прерязва, разрязва, нарязва...