Весталката и Сенаторът - част 7

Денят беше топъл, но сив. Плътни облаци, бяха обгърнали слънцето и не му даваха да подари лъчите си на хората. Въпреки това те не можеха да откраднат топлината му и то я сипеше с шепи върху римските граждани, Ливия тръгна по калдаръмените улици. Навсякъде се чуваше радостна глъчка, патриции се разминаваха с плебеи, бедни жени гледаха с възхищение и завист пищните роби и бижута на знатните благороднички, просяци излагаха на показ недъгавите си крайници и протягаха ръцете си за милостиня. Ливия пусна един триенс в ръката на един от просяците, след което веднага обърна главата си на другата страна. За първи път се разхождаше съвсем сама по Римските улици, обикновено беше придружена от някоя друга весталка или превозвана с колесница до официалните места. Отгледана и обучена в златен затвор, тя знаеше малко за живота на обикновените римски жители, на смуглите роби, които издържаха държавата, които плащаха с живота си за лукса, в която тя и другите весталки живееха. По пътя си видя осъден на смърт престъпник, когото римските войници водеха на вериги към мястото на екзекуцията му. Когато я видяха войниците спряха. По Римските закони, ако весталка срещнеше осъден на смърт, екзекуцията се отменяше. Но все пак тя, имаше решаващата дума, в ръцете й в момента беше животът на този окаян човек.
- Какво е направил? - попита Ливия войниците.
- Ваше благородие, откраднал е златна огърлица и освен това по думите на Народа на Рим е разказвал неприлични шеги и хули за Императора.
- И за това е осъден на смърт?
- Да, водим да го разпънем на кръст на хълмът Есквилин, но както знаете вие можете да го помилвате.
Ливия погледна в очите на клетника. Те бяха големи, тъмни и влажни, пълни със сълзи, с молба, с възхита. Тя беше тази, която можеше да промени съдбата му, да го спаси, да му позволи да се върне при жена си и трите си деца, които страдаха и вероятно щяха да умрат от глад без него. „Може би е искал да зарадва съпругата си с тази огърлица или да я продаде за да купи храна на семейството си, а думите срещу Императора никой всъщност не може да докаже. А и ако Императора говори или се подиграва с него никой няма да го забележи, нали?“ , помисли си младата весталка, след което отсече:
- Да живее.
Влажните очи на помилвания престъпник, пуснаха на свобода сълзите от радост, докато войниците махаха веригите му.
- Благодаря ви, благодаря ви, красива и благородна жено. Само мисълта, че благодарение на вас, ще мога да видя отново прекрасното лице на жена си и усмивките по лицата на децата си, ме изпълва с умиление и безгранично щастие. Вие накарахте слънцето да изгрее отново над едни обикновени римски граждани. Някой ден, ще бъдете възнаградени за благородството си и боговете ще се смилят над вас и ще ви помогнат, когато съгрешите и сте изпаднали в беда.
- Как смееш да говориш така на една Весталка, та тя е безгрешна и непорочна. - възмутиха да войниците. - я се пръждосвай бързо оттук, преди да е променила решението си, каква наглост!
Помилваният не изчака повторна подкана и бързо се шмугна в тълпата. Ливия само се усмихна и леко се поклони на войниците. И все пак тръпки побиха тялото й от думите му.
Вървейки надолу по улиците, тя случайно чу отнякъде думите.
- Направете път на Сенатор Луций.
Обърна погледа си към мястото, от където идваше гласът и видя как римски войници грубо блъснаха насъбралото се множество, като дори раниха с копията си някои от тези, които застанаха на пътя им.
„Колко жестоко“ - помисли си тя и все пак нямаше как да не се приближи към въпросното място.
Сенатор Луций... може би беше именно този, когото търсеше, това беше нейният шанс да го проследи, може би отиваше към дома си, към мястото където щеше да се проведе жадуваната от нея оргия. Може би молитвата й беше дала резултат. Приближавайки се тя забеляза, средно висок мъж облечен в бяла сенаторска роба, хванал под ръка две изящни и оскъдно облечени, но отрупани в злато и скъпоценни камъни, жени. Те се гледаха страстно и едната дори прокара ръка по тялото на другата, но когато понечи да я пъхне под робата й, сенаторът строго и властно каза „Не тук, Цецилия, не тук“. Да, в такава компания, нямаше кой друг да бъде. Ливия се приближи достатъчно близо за да види лицето му. Луций беше около 30те, с бледа кожа, тъмна чуплива късо подстригана коса, плътни устни и пронизващи зелени очи. Имаше нещо лукаво, нещо много тъмно и жестоко в изражението, нещо, от което я побиваха тръпки. Все пак реши да продължи да го следва, да доведе мисията си до край, а сякаш не тя се движеше, а краката й сами я водеха напред, докато не особено божествени сили бродеха невидимо около нея.
Продължи да върви след сенатора, двете му придружителки и охраната им. Вървя след тях десетина минути, минавайки покрай Форума и едно малко пазарче и след като преминаха по една калдаръмена и не много широка пътека, сенаторът и свитата му спряха пред една пищна голяма къща. Луций освободи войниците и влезе вътре с двете жени, а Ливия побърза да се скрие зад една колона, за да не я видят.
Връщайки се обратно по пътя, тя маркира с един въглен, който случайно намери на улицата, някои от колоните и местата по които минаваше. Надяваше се да запомни местоположението на къщата, а и можеше и да завали дъжд, който да отмие следите, които оставяше, но за всеки случай го направи.
Прибра се безпроблемно, както обикновено, а когато весталките я попитаха защо се е забавила толкова, тя им каза, че е искала да се поразходи по улиците на Рим и да се наслади на хубавото време.
- Но какво хубаво време, та днес дори няма слънце - учудиха се те, а Ливия спокойно им отвърна.
- Понякога мракът е по-приятен от слънцето – след което леко се усмихна и се прибра в стаята си.