Остава ли някой под латексовата обвивка или се губи под илюзията за real-touch cyber skin, която изплиташе като фина паяжина с душата си?
Чувстваше ли или се преструваше, че чувства за да запълни дупката, която сама беше отворила? Или се залъгваше и задоволяваше с евтини удоволствия, докато тя самата не се превърнеше в дебела черупка евтино удоволствие?
Романтичните крайове не съществуваха. Трябваше да го разбере много отдавна. Това не беше Холивуд и тя не беше актриса, макар и да участваше във филм. Сценарий нямаше, сценарият беше проекция на съзнанието й и нищо друго. Една илюзия, която подхранваше, в идеята за една фантазия, която никога не е било писано да се случи. Трябваше да обърне повече внимание на знаците, които съдбата изписваше пред нея, а тя умишлено се опитваше да измие и да нарисува отново, така както си ги представяше. Но контурите им бяха разкривени, защото ръката й се движеше неуверено, осъзнавайки невъзможността на творението си. То не можеше никога да съществува в реалността, но отвъд нея щеше да живее завинаги. Продължаваше да рисува по пясъка, който вълните отмиваха, по асфалта, през който преминаваха колите и размазваха уличните кучета, от които никой не се интересуваше. Chien ecrasé. Върху облаците, които след минути вече не бяха същите. Рисуваше, докато не запълни картината. Погледна я за миг в абсолютната й цялост. И след това я унищожи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар