Как се чувстваш, когато краят е близко? Когато се намираш на онази специфична точка на насищане, когато илюзиите ти се разбиват на малки, лъскави, режещи парченца пред теб, знаейки, че други са в период на зараждане, за да последват същата съдба или напротив, този път, накрая да бъде различно? Какво е усещането да знаеш, че ще оставиш всичко зад гърба си, но и да предвкусваш, че е възможно да се случи онова, което винаги си искал, но никога не си си признавал? Поне не открито. И дори и да си го признавал никой не ти е вярвал. Skype mype, празни разговори, с разни хора, поглъщащи времето като безжалостни лами. Ограничения, които сам си си поставил, за да разбиеш в един момент, както си ги разбивал винаги до сега, но този път без да чувстваш угризения. Да се осмелиш да избягаш от твърдата лъскава, татуирана, гланцирана, полирана до съвършенство черупка, пропита с миризмата на сперма, алкохол и съвсем умишлени хиперболи, да я лъснеш до толкова, че да изгори очните ти ябълки и да се видиш в огледалото на следващия ден като някой друг. Да видиш всички клишета, всички изначални позиции, заложени инстинкти, да спреш да се бориш срещу тях и да се биеш в гърдите колко си различен, а просто да ги приемеш като аксиоми, да се съобразиш и да минеш напред. Да направиш нещо или да не правиш нищо. Тик-тaк, тик-тaк, тик-тaк, времето тече... Тик-тaк, тик-тaк, може би ще видиш всички грешки, които си направил, както смъртниците виждат най-ключовите моменти в живота си, преди да затворят очите си завинаги. Да не звучиш като Кари Брадшоу и Албена Вулева едновременно. По-скоро като Стивън Кинг и Хауърд Стърн. Жени срещу мъже. 8ми март срещу 10 ноември. Да се бориш за думите, да ги грабнеш и да ги развееш пред себе си, като гоблен везан с години. Да счупиш клишетата. Да ги счупиш завинаги, знаейки, че парчетата няма да те нарежат, ако самия ти не се буташ в тях... Да бъдеш свободен. Наистина свободен. Но не тук. Това тук вече няма значение, освен да го използваш като катарзис, в който да освободиш душата си. Да махнеш оковите, камшиците, веригите. Да не ти бъдат нужни вече...и все пак да ги използваш като забавление понякога.
Да отвориш клетката и да литнеш. Крилата ти не са закърнели, не се притеснявай, просто ги разпери. И скочи. Другото са инстинкти. Те са ни заложени. Не се бори с тях. Подчини себе си. Conceive yourself, embrace excess.
Няма коментари:
Публикуване на коментар