Целувка по бузата за добрата стара Смърт

Силвия съблича топлия халат, излиза на терасата и както е само по бикини сяда на парапета. Не е нито топло, нито студено – температурата навън е някъде около 15 градуса по Целзий. Тя може да усети тръпките по кожата си, без да умира от студ - усещане, на границата между приятното и некомфортното.

Силвия седи провесила крака през ръба на деветия етаж и просто размишлява за света, който я обгражда, който я задушава, от който е част, но който сякаш не е част от нея. Колко странно изглежда всичко, ако се опиташ да се отчупиш от рамката, от нещата, които са те учили, че са така. Милиони странни същества, наречени хора, обсебват планетата. Раждат се, циркулират из нея, влюбват се, плачат, използват изобретени от тях приспособления, които им помагат и пречат едновременно, пушат и пият, срещат се и се разделят, умират и биват забравени. Вървят под небе, което не разбират и към което рядко поглеждат, крачат по земя, която им дава живот, а на която се отблагодаряват само с отпадъци, с огризки от битието. Животът е една луда игра, която си длъжен да играеш и на която разбираш смисъла, чак когато вече е приключила, мисли си тя. Това е парадоксално. Всъщност ние сме обградени от парадокси. От хора, които парадират с това, че не парадират, от хора, които обичат само за да наранят, от хора, които искат да бъдат различни, а когато се сблъскат с различното бягат от него. Едва ли има по-парадоксално общество. Защо трябва да съм част от него изобщо. Не може ли просто да плъзна краката си надолу, да се понеса към земята, от която съм дошла със силата на прочутата гравитация и да прекратя целия този фарс? Да избера чистата и вечна празнота, пред тази, обградена от крехка, фалшива черупка смисъл.

Вместо да скочи, обаче Силвия прехвърля обратно краката си на обляната в светлина тераса. Сяда на пода й полугола, леко трепереща. Сърцето й бие с няколко удара в минута по-бързо от обичайното. Силвия навлажнява леко показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги прокарва по влажната си вагина. Умът и фатализмът винаги я възбуждат. Когато свършва облича топлия халат и влиза вътре. Земята продължава да се върти, хората продължават да си мислят, че я владеят, а удоволствието след оргазма, продължава да е все така хубаво. Струва си да живееш. Засега. Но и да флиртуваш деликатно със смъртта. Да я поканиш на танц, да я целунеш леко по бузата, а след това да се разделите, за да се срещнете отново по-късно, неясно точно кога. Но да знаете, че със сигурност ще срещнете отново и тогава ще се отдадете една на друга изцяло.