February, mad february....

Обявявам, че са пуснали нещо във въздуха през февруари. Нещо, което кара хората да изтрещяват. Под хората, естествено, с присъщия ми егоцентризъм, визирам себе си.

Родена съм през този месец. На 24 февруари, точно пред 20 години на този свят се е появило човешко същество, около 4 килограма и половина жива плът, от женско пол, с тъмна коса и голяма глава. Кръстили го Мартина, на синът на една приятелка на баба ми, който в момента е поет в Париж. Така и не съм го срещала никога, но би ми било приятно да си побъбрим.

Ето, минали са 20 години от тогава. Както моято любим Brian Molco е възкликнал:

"There are twenty years to go
the faithful and the low
the best of starts
the broken heart,the stone

There are twenty years to go
the punch drunk and the blow
the worst of starts
the mercy part,the phone"

Има едни моменти... малко са особени. Всичко ти е наред, всичко е супер погледнато и отпред, и отгоре, и отляво, и отдясно. Но вътре нещо те разяжда и не е OK. Което води до въпроси, отговори, грешни постъпки, съжаляване, алкохол, наркотици, повръщане и главоболие. Но какво би било прераждането без смъртта? Дали някои неща не се случват заради "онази по-висша сила", която подръпва лекичко струните на съзнанието ти и те мърда из сцената на собствения ти живот? Или просто трябва да смениш дилъра...

Честно казано тотално откачих покрай собствения си рожден ден. Държах се като предрусала невротична кучка, без обаче да съм предрусала - хвърлих немалко пари на вятъра, ускорих ударите на сърцето си и намалих значително броя на нервните си клетки. Но осъзнах, че имам нужда от промяна. И то такава, която да се случи вътре в мен и след това да се материализира в реалността в образа на една по-добра Мартинка, която да пише повече и да обича повече.

Честит рожден ден на мен. 4 дни по-късно. Вече съм способна да се усмихна и да си купя нов чифт обувки. На токчета.



You're the truth not I