Весталката и Сенаторът - част 10

Ливия премина по тесен и къс коридор, който я отведе до стаята, която беше видяла отвън. Налягалите гости се бяха разгорещили. Две жени доставяха едновременно наслада на мъж с маска на птица. Друг мъж проникваше в гост, от същия пол с отпуснато тяло и посребрено окосмение, който се гънеше от удоволствие, болка или и двете. Една жена беше свалила маската си и похапваше грозде, чиито зърна първо потапяше в слабините на друга жена с бяла, широко ухилена комична маска. Взря се малко по-внимателно в лицето на жената без маската и припозна в нея една от придружителките на Луций, които беше видяла предния път. В левия ъгъл друга жена бичуваше с дебел камшик мъж, който се беше проснал в краката й и молеше за още и още. Ливия леко потръпна. Това ли искаше, това ли беше копняла да види, да усети? Мястото й ни най-малко не беше тук. Та това беше толкова по-различно от нещата, които беше опознала с Апий. Защо беше дошла изобщо? И докато размишляваше над това, към нея се приближи атлетичен мъж, с бяла препаска през кръста, също с трагична маска.
- Опасявах се, че ще дойдеш. - Тя позна този глас, това тяло. Говореше й Апий - още когато осъзнах, че съм ти казал за това събиране. Разбрах, че все ще разбереш как да стигнеш, без значение, че не знаеш кой точно е Луций и коя е къщата му. Казах ти твърде много...
Ливия не отговори нищо, а само леко се усмихна изпод маската. Радваше се, че го вижда, че пак са заедно и то на място различно от това на обичайните им срещи, някъде другаде. Той й липсваше, липсваше й във всяка секунда, в която бяха разделени. Обичаше го, с цялата безнадеждност на света.
Докосна го през препаската и пъхна нежната топла ръка под нея. Огледа се, дали някой не ги наблюдава, но всеки изглеждаше обгърнат от собствения си акт. Прошепна тихо на ухото му:
- След като и двамата сме тук, защо не проникнеш в мен, пред всички тях. Би било толкова вълнуващо, те да ни гледат, но да не знаят кои сме. Само мисълта за това ме кара да потръпвам отвътре.
- Не. Това е лудост и ти го знаеш. - каза й строго той, но нещо в ръцете й беше започнало вече да се втвърдява.
- Моля те, за малко... - тя го погледна изпод маската и очите им се срещнаха за миг...
Апий вече беше доста възбуден, а и тя го докосваше винаги толкова добре. Прииска му се да проникне в топлите й дълбини, да усети сластната й влага... Докато усети какво се случва вече беше започнал да я чука сред множеството. Тя беше застанала права и леко наведена с гръб към него, а той прониквашев нея бавно, после по-бързо, а после пак бавно... В следващия момент се чу оглушителен трясък. Неочаквано маската на лицето на Ливия се сгромоляса на черния мраморен под и се пръсна на парчета. Всички присъстващи прекъснаха игрите си и обърнаха лицата си към нея. Първа една леко пълничка дама, която до преди малко се превиваше в оргазмени конвулсии под двама мъже я позна и се провикна:
- Та това не е ли Ливия? Весталката?
След минута тишина всички започнаха да викат. Да крещят, как тя е мръсница, как трябва да умре, както и този, който я е обезчестил, че боговете ще накажат всички тази вечер заради наглостта й.
- Бягай, бягай – призова я Апий.
- Не мога. Не мога да те оставя. Не мога да живея без теб.
- Не, ти не можеш да живееш с мен. Бягай.
Ливия го целуна за последно, залепи влажните си, топли устни върху маската му. Погледна го отново и без да губи много време побягна гола навън. Забрави робата си там, където я беше оставила, до колоната на входа, нямаше време да се сети за нея, дори забрави факта, че беше гола.
- Юпитер, нека поне единият от нас оцелее, нека Тя живее – тихо прошепна Апий, след което на свой ред свали маската си.