Весталката и Сенаторът - част 11

Ливия тичаше без да вижда посока, искаше да изтрие всичко. Знаеше, че ако я хванеха щеше да бъде заровена жива в земята. Дори и да успееше да избяга нямаше да го види никога отново. Беше станала алчна, беше поискала твърде много и за това беше наказана. Бягаше. Секундите се вливаха в минути, които оформяха часове, не искаше да вижда нищо, не искаше да усеща нищо, искаше само да бяга, да бяга, да бяга. Без посока, без цел. На далеч, на много далеч, където би могла да остави старата си кожа, да изгори паметта си, да се превърне в някой друг. Това беше и единствената възможна алтернатива за нея, освен смъртта.
Всяко удоволствие има своята цена, а за големите, онези забранените, тя често бива твърде голяма. В този случай Апий я заплати. След честен съдебен процес и след като месец Ливия не беше открита, той беше осъден да бъде разкъсан на четири от разярена фанатична тълпа, не далеч от мястото на Форума, където я видя за първи път. Жена му дори не отиде да гледа, но може би така беше по-добре, гледката нямаше да й понесе, нито срамът, че е била съпруга на мъж, осмелил се да наруши повелята на боговете. Ливия се скри в горите, недалеч от Рим и реши, да умре там от мъка. Не можеше да живее без него, болката беше твърде голяма, за да я издържи, а срама твърде силен, за да го превъзмогне. Легна гола на опадалите по земята листа, поеше ги със сълзите си, докато не се умори и не зачака примирено смъртта. Дните се сменяха с нощи, а слънцето с други звезди, все по-далечни и студени. Една нощ, когато беше вече на предела на силите си, дочу мъжки глас. Сякаш някой беше до нея и й говореше, но тя нямаше силата да отвори очите си и да види кой е. Когато все пак ги отвори забеляза, че е на легло, чуждо легло, което не беше виждала до сега. Огледа се, стаята беше скромно обзаведена и също не й беше позната. След малко вратата се отвори и при нея влезе млад мъж.
- Здравей, сигурно се чудиш защо си тук.
- Ами всъщност, да – отговори му Ливия – и кой си ти, къде съм?
- Казвам се Юлий. Снощи, когато реших да изляза в гората, да се поразходя, видях те легнала на земята, съвсем гола, на ръба на силите си. Не знам какво ти се е случило, но не бих могъл да да те оставя в такова положение.
- Трябваше да ме оставиш да умра, аз го заслужавам.
- Никой не заслужава да умре и все пак часът настъпва за всички ни, но не би трябвало ние да го избираме.
Устните на Ливия се прегънаха леко в усмивка. Този мъж беше толкова добър с нея, може би това също беше знак от съдбата, може би с него можеше да започне ново начало. Юлий също я погледна, учудваща беше способността на човешката плът да се възстановява, малко сън и тя изглеждаше доста добре. Забеляза, че всъщност беше ужасно красива, въпреки тъмните кръгове под очите си, сплетените коси и изражението на лицето, криещо толкова много болка и тъга под себе си.
- Ще ти донеса малко хляб, месо и плодове, трябва да се храниш за да се възстановиш по-бързо и да се върнеш у дома си.
- Аз нямам дом вече – отвърна му Ливия.
- Тогава остани при мен, докато решиш.
И Ливия остана и заживя заедно с младия Юлий, който така и никога не разбра за миналото й, а и не посмя да я попита. Привидно си живееха добре, бяха щастливи, макар и Ливия никога да не го заобича истински и понякога да изчезваше мистериозно за по няколко дни, през които се отдаваше на различни мъже и жени, след това се връщаше уморена и спеше дълго и непробудно. Юлий не я попита и за това, прие го смирено и макар и понякога да му ставаше мъчно никога не я укори. Роди им се син, който Ливия настоя да кръстят Апий, дори си наложи да повярва в илюзията, че е заченат през онази фатална нощ с маските, онази нощ, когато всичко между нея и Сенатора се счупи на парченца. Мислено се връщаше понякога назад във времето и разиграваше в съзнанието си различни сцени - как би могла да се развие ситуацията, ако беше паднала и маската й се беше счупила, когато крадецът я подгони, ако се успеше, ако объркаше къщата, ако не й отвореха. Но как можеше да се развие, всъщност? Можеха да си откраднат още няколко мига. Само това. И все пак би дала всичко, което имаше, за още няколко мига, там с него, в Рим, на хълма Палатин. Тя никога не го забрави, нито научи какво се е случило с него, но вярваше , че каквото и да беше станало след онази нощ, някой ден, когато умре, пак ще се озоват заедно на онзи хълм, в момента, в който бяха само двамата и нито дума не им беше нужна.

The end.