Весталката и Сенаторът - част 9

Нощта беше топла и ласкава и лекият летен вятър безсрамно проникваше под дрехите й и я докосваше навсякъде. Тя тръгна по пътя. Беше толкова тъмно, че не виждаше почти нищо пред себе си. Как можеше да си помисли, че ще забележи следите от въглена, които имаха същия цвят като нощта? За неин късмет, сякаш краката й отново сами я водеха, тя не се подвоуми дори и за миг по коя уличка да свие или на коя страна да тръгне, а знаеше точно на къде се беше насочила – към къщата на сенатор Луций, която чрез странно стечение на обстоятелствата беше разбрала къде се намира преди няколко дни.
Ливия вървеше уверено и спокойно, откакто беше срещнала Апий, нощта се беше превърнала в нейна сестра, която я загръщаше нежно с черното си покривало, обсипано с безброй мъждукащи звезди. Тя не се страхуваше от нея, защото само докато нощта властваше Ливия можеше да бъде такава, каквато е наистина, да избяга от предразсъдъците на деня и ярката слънчева светлина. Но ето, че както си вървеше, а улиците уж бяха празни, пред нея се появи мъжка фигура. Субектът изглежше едър, опърпан и доста недружалюбен.
- Какво прави хубаво и само момиче като теб само в нощта – попита я той, приближавайки се още повече. Едва ли го казваше от любопитство.
- Я какви хубави обици, дали ще ми ги дадеш да ги понося малко? - продължи, приближавайки се към нея все по-заплашително.
Ливия беше прекарала целия си живот в Рим, но това не беше Рим, който тя познаваше с ритуалните церемонии, блясъка, лукса и фалшивите усмивки. Това беше Рим на улицата - тъмен, озъбен, гладен, свиреп и безпощаден. И тя нямаше място там. Осъзнавайки това за частици от секундата Ливия побягна, бягаше без да се обръща назад,макар и да знаеше, че той тича след нея. Бягаше колкото се може по-бързо, а кръвта се блъскаше в слепоочията й, докато нещо в стомаха й се беше свило на топка. Май това нещо се наричаше страх и тя го усещаше за първи път. Продължаваше да бяга, интуитивно спазвайки посоката, влагайки цялата си сила и енергия. Отново беше дивото животно, плячката, но този път не можеше да си позволи да се отдаде. Продължи да бяга известно време, след което спря, огледа се и осъзна, че никой не я следи. Въздъхна и седна за малко на един мраморен праг. Странно, макар и да не беше бягала в някаква конкретна и умишлено избрана посока, установи, че всъщност срещу нея се намираше онова пазарче, което не беше никак далеч от къщата на Луций. Още няколко преки и щеше да бъде там. Прие го като добро знамение и дори благодари на богинята. Но младата жрица не знаеше, че знаменията не винаги биваха пращани от боговете... Повървя още малко и стигна до пищната къща на сенатора. Отпред нямаше охрана и Ливия реши да се приближи Ослуша се за издаващи звуци, покрай къщата, но не чу нищо. Все пак вътре беше светло, макар и тежки завеси да бяха спуснати по прозорците. Реши да обиколи къщата, все някъде щеше да има пролука, през която да хвърли един поглед, да види какво се случва. Все още съществуваше възможността Апий да беше блъфирал, нарочно да й беше казал друго име или друг ден, можеше и тя да беше объркала къщата. Вероятността да е улучила всъщност не беше никак голяма, но някои неща просто бяха предвещани да се случат. Ето, че на дясната стена на къщата, намери едно място, където завесата се беше отместила. Приближи се внимателно и погледна вътре. Пред очите й се разкри пищен хол с голяма маса в средата, отрупана с разнообразни ястия . Около нея бяха налягали мъже и жени, някои с маски, други не, които се хранеха, говореха, докосваха се, проникваха един в друг, сменяха ролите си. Да, явно беше попаднала на точното място. Гледката я възбуди, накара слабините й да се навлажнят, а страните й да порозовеят. Реши, че робата й е твърде невзрачна и обикновена и няма да я пуснат вътре така, затова реши да я съблече и да я остави до една колона. Сложи маската на главата си и я закрепи добре. Тя беше една блудница в тяло на светица, безсрамно гола, скрила душата си под маската и оставила само тръпнещото си тяло на показ. Почука. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Никакъв отговор. Започна да се чувства неловко, представяше си каква гледка би била отстрани и се засмя сконфузно. Тъкмо мислеше да се откаже и да си тръгне и вратата се отвори. Отвори й жена, облечена в прозрачна червена роба с пищна сребърна огърлица и маска, инкрустирана с камъни. Смяташе, че ще я попита какво прави там чисто гола, ще я изгони или ще реагира по някакъв начин. Но тя просто я погледа, изпод маската си, след което се отмести, лежерно показвайки й с ръката си пътя, който трябваше да следва...