Oh, Amy...

Вчера почина Ейми Уайнхаус. Тъжно ми е. Тъжно ми е, защото тя ме разбираше, защото когато си пуснех нейните песни, знаех, че не съм сама, намирах частица от себе си вътре и те бяха огледало на емоциите ми, мое вдъхновение, фон на дните и нощите ми. Тъжно ми е, защото толкова добър, откровен и непретенциозен джаз/соул албум като "Back to Black" не е записван в последните 10 години и надали ще бъде записан в следващите. Защото тя разбираше декаденса, но отиде твърде дълбоко в него... Снощи пусках албума й в бара, където работя, дори повече от обикновено, пих едно уиски в нейна памет и се прибрах после с метрото с лек привкус на тъга в устата. Днес като се събудих и отворих Фейсбук ми стана още по-тъжно след като прочетох десетки постове как можело хората да скърбят за Ейми Уайнхаус, като в същия ден атентата в Норвегия взе 93 жертви, от които 70% деца, и как едва ли не не я било срам да умре в този ден и да обере ларвите и как не ни било срам да скърбим за някаква "лайняна наркоманка". На хора, които дори могат да си помислят това, искам да им кажа, че човек не си избира кога да умре (освен в особени случаи) и, че дори и да нямат добър музикален вкус е добре поне да имат малко уважение към мъртвите. Ейми, ти ще останеш легенда и съм сигурна, че песните ти (дори и толкова малко на брой) ще се слушат и след 20 и след 30 и след 50 години, а не е ли това най-важното за един творец всъщност? Почивай в мир.