Dirty New York Legends: Boys in the band (part 3)

Вече бях вкарала няколко уискита и съвсем удобно застанах до него и го заговорих:
- Здравей...
- Здрасти...
Така, тривиално започна всичко. Определено беше по-възрастен от мен, а аз точно такива ги харесвах. У него, обаче имаше и нещо момчешко, непорастнало, нещо все още ненаситено, неизживяно. Обсъждахме разпалено различни теми, танцувахме, смеехме се, ръката му се спускаше по извивките на тялото ми, изследвайки ги, а аз небрежно прехапвах устните си, опитвайки се да си представя кура му. Дали беше голям, плътен и твърд... надявах се. Тогава, отникъде той каза фразата, която се запечата завинаги в съзнанието ми, емблематична за връзката ни. Прошепна ми с трептящия си, почти мъркащ глас...
- Искам да те вържа...
Това накара слабините ми да се навлажнят, а фантазията ми да се развихри, Почерпи ме питие и по-късно, в същия мой апартамент, на същото това легло, тялото му притискаше моето, докато той проникваше надълбоко в мен отново и отново, първо бавно, а после все по-бързо, после бавно... отново и отново... След като приключихме с мократа си игра и лежахме tete-a-tete задъхани, открити и опиянени, той все така небрежно ми каза, че е женен и има деца, както и че свири в банда. Запитах го за името й (на бандата му, не на жена му!!!), а след като ми го каза, а по-късно я проверих в добрият стар Мyspace се оказа, че с I. всъщност са в една и съща банда. Без майтап! На следващия ден получих SMS от него, после още един и още един и още един... Започнахме да си пишем и понякога да идва в апартамента ми, за да накаже малката си кучка, след което си тръгваше, вероятно взимаше душ и лягаше до жена си, докато децата му спяха спокойно в другата стая. В този случай нещата си бяха съвсем откровено обречени и невъзможни, но това не ми попречи отново да хлътна.
Обичах куровете до безумие и ми беше трудно да се контролирам. Tе бяха голямата ми слабост, моят пиадестал, моята лудост, моята пещ. Двамата не разбраха един за друг дълго време, а когато след близо година това се случи, поискаха да направим тройка. Нещо за което фантазирах, за което пишех, което си представях с всеки малък детайл отново и отново, но нещо което така и не се случи. И слава богу. Доста често реалността е най-лошото, което може да се случи на страстта. Една от причините, заради които бях щастлива, че се махам от България беше, че щях да бъда далеч и от двамата.
Бях изпаднала в онова особено състояние на лудост. Правех едни и същи грешки отново и отново, просто защото не можех да се контролирам, защото ги исках целите веднага. Всичко на секундата или никога нищо. Всичко беше един огромен космос и нямаше средно положение, а нали според Буда именно там беше щастието. За мен то се движеше по ръба на бръснача и все ми се изплъзваше. Кръжах все в една и съща орбита, без да мога да достигна никоя планета. Виждах ги от далече, понякога се приближавах достатъчно близо, да мога да им се полюбувам за кратко, механичните ми лостове, служещи за крака, почти достигаха повърността, но тъкмо да кацна и осъзнавах, че всичко това е мираж, а аз се отдалечавам все повече и повече с всяко усилие, гледайки ги как се стопяват в далечината. Ах, тези музиканти, тези шибани копелета, които толкова мразех и обичах едновременно...