Малката джули чуваше стонът на капките падащи от тавана. Таванът наречен небе. Те падаха меко върху лицето и и се стичаха по очите и смесвайки се със сълзите и. Искаше и се да умре. Да изчезне от студения, безмълвен негостоприемен свят...
Големия хенрих усети горчивата смес обливаща гърлото му. Не трябваше да я плюе. Чуваше електронния звук изпълващ задимената зала. Вълната енергия, макар и фалшива, дойде само след минута. Тялото му започна да трепти под синтезираните, а защо не и синтетични звуци, каращи да трептят и телата на обкръжаващите го същества. Хора без очи, с бързо движещи се ръце изписващи тайни знаци в електронната вселена. Вече беше част от нея, от тях. От музиката, от хората... they’ll always be together, forever in electric dreams…
Джули се усмихна на пълната луна. Вече само тя я разбираше. Тя щеше да бъде нейна спътница из самотните шосета, нейна лампа под която да заспи, последният свидетел на края на жалкия и живот. Щеше да го постави на изгрев слънце. Когато деня се раждаше отново, тя щеше да загине. Но до тогава имаше поне 6 часа. 6 часа бяха много и малко, в тях тя трябваше да е щастлива. За първи път в живота си. Дори само защото тези 360 минути щяха да бъдат последните и. Искаше за последен път да усети някое мъжко, а защо не и женско тяло непосредствено до себе си, да вдиша дъха му, да погледне дълбоко в очите му, докато то свършва за да изсмуче този екстаз и да го пренесе в отвъдното...
Поета меко от кръговрата на мислите си, тя не знаеше къде беше отишла. Изведнъж пред нея изплува продълговата сива сграда, от която идваше силна, бърза и ритмична, макар и еднотипна музика. Глъчта на хората пред зданието се смесваше с нея и образуваше весел, забавен меланж. Реши да се смеси с тълпата. Нямаше какво да губи.
Навлизайки в купчината хора тя започна да се вглежда в лицата и телата им. Виждаше шарени хора с усмихнати лица и големи, наистина големи очи. Изглежда те бяха намерили това, което тя търсеше цял живот и което така и не успя да намери. Щастието.
Единствения начин да отключи раклата, за която не беше намерила ключа, да разбере тайната на онова, което хората търсеха от началото на съществуването си, да се увери, че То, Щастието наистина съществува беше да влезе вътре. В сивата музикална кутия. Господи, усмивките на лицата им бяха толкова искрени... те несъмнено имаха по копие от ключа и тя непременно трябваше да се сдобие с едно... джули бръкна в малкото джобче на джинсите си, там би трябвало да има някакви пари... извади измачкана хартийка с лика на Петър Берон на която с зелени, зелени букви в десния долен край беше изписано числото 10. „Надявам се, че ще стигнат...” помисли си джули. Малкото момиче се приближи до квадратния човек служещ за охрана и face control едновременно и попита с тънкото си гласче „Извинете, колко е входа?”. „9,99 лв” – отговори грубо и монотонно той. Джули подаде 10те лева и опита нетърпеливо да влезе навътре. „Изчакайте рестото” грубо се провикна guardероба и натика в ръката и малка жълта стотинка. Тя небрежно я пъхна в джоба си и монетата се спусна самотно до дъното му.
Грубите метални звуци я блъснаха в главата още с първата крачка, която направи в сградата. Пред нея се разкри голяма, семпла зала пълна с много, наистина много хора, клатещи се под ритъма на музиката. Но странно – те не се усмихваха. Зъбите им бяха притиснати в силна хватка, на очите на повечето цветни същества имаше големи очила. Все пак някои от тях бяха без, и тя поглеждаше жадно в очите им търсейки там ключа. И техните очи бяха големи, погледа им беше празен, зареян в нищото. Те гледаха, но сякаш не виждаха... купища роботи обгърнати в цвят, дишащи чрез музиката... „По дяволите, къде се озовах” – извика без да иска тя, но усещайки укоряващите погледи на две - три роботчета, които я бяха чули тя побърза да си запуши устата с малките си ръчички. И все пак тя предпочете да прекара последните си 6 часа с тези същества отколкото да бъде обкръжена единствено от сивите пътища и величествената луна. „Хайде парам парам парам туф-туф-туф” дръпна я едно роботче от мъжки пол, но механичните звуци бяха по-силно от гласа му и тя не успя да разбере нищо. „Извинявай не те чух” – извика джули в ухото му. „Хайде да танцуваме” – направи същото на свой ред той. Той я завъртя на 360 градуса, така както правеха като деца. Тя усещаше сърцето си пулсиращо в ушите си, усещаше дори и ударите на неговото, малко по-бързи от обичайното... Беше висок, слаб, дори малко кльощав, с изписани пъстри котешки очи с дълги мигли и странна розова коса... приличаше на забавна клатеща се симбиоза между човек и Пинко Розовата Пантера. Тази мисъл я накара да се усмихне, и за първи път погледите им се срещнаха. И той се усмихна. „Искаш ли бонбон?” – беше коректния въпрос за хората от неговия свят, който той зададе на полу-детето .... „Бонбон? Жилибон? Тик-так ?” Това накара него да се засмее този път... „Малка е – помисли си той – но алфа метил бензен етан амин-а в кръвта му шепнеше, и шепнеше – хайде бе няма да и стане нищо... каза си той и сложи малката щампирана таблетка в устата и ... yep, and he said take this pill…
…and she did…
And then she said:
-What did you just gave me?
-Extasy!!! …
Малкото момиче отпи от минералната вода, която едно роботче и подаде вече с усмивка на уста...
And then… шшт! Басс...
Оттук нататък тя не помнеше нищо до момента, когато се събуди на едно от възвишенията на сивия град. Гола. До нея също гол спеше и Хенрих. Единствената част на телата им, която се докосваше бяха краката им... Те бяха вкопчени един в друг, образуваха плетка... плетката на желанието...
Джули не знаеше колко е часа, къде е или защо е тук... но това нямаше значение... явно беше изпълнила мисията си... Погледна към пламтящия изгрев с невинните си детски очи... „Време е” – шепнеше и слънцето... една сълза се спусна леко по бузата и, последната сълза... последния изгрев... първата капка кръв...
Бръкна в джобчето на джинсите си, където в едното джобче намери самотна стотинка и ножчето victorinox, което беше подарък от чичо и заедно с ненужна сим-карта... за какво и беше тази карта, по дяволите, като никога не е имала gsm…
Развърза връзките на кецовете си и бързо ги изниза. С двете връзки в ръце тя завърза тънките си бели глезени един за друг...
„Преди церемонията те завързват краката си в областта на глезените - от естетическа гледна точка - при смъртта краката на тялото да са прибрани и трупа да е красив.”
Застанала на това възвишение със смирено вързани крака, с очи обляти в сълзи, но широко отворени и поглъщащи жадно последните кървави лъчи на слънцето Джули взе сгъваемото ножче в ръце и избра най-острото малко ножче от възможните...
Обърна се към Хенрих и една сълза падна върху сухата почва... „Аригато... – прошепна тя – Сайонара ... трябва да вървя”... и остави стотинката точно до него... единственото нещо, което и принадлежеше...
С широко отворени очи тя приближи ножа до дясната страна на тънкото си вратле... Разрез... първия и последен разрез... направи го достатъчно точно и дълбоко, за да улучи сънната си артерия...
Първата капка кръв се настани меко точно до сълзичката, предназначена за Хенрих... Джули издаде тих стон, не искаше да го събуди... вече беше щастлива в безумието си, свободна в любовта си към него... да, Джули щеше да го обича завинаги... във вечността...
