Проникване

На едно момче

Срещаме се по средата на мъгливото шосе.
Аз нося дълго кашмирено палто и кожени ботуши на висок ток.
Ти си сложил черните си кубинки и сивия вехт балтон.
Но обвивките нямат никакво значение.
Вече.
Обвивките на обвивките още по-малко.
Крачим мълчаливо по осевата линия.
И двамата сме вперили погледи напред и дишаме учестено, съсредоточени в облачетата пара, образуващи се от дъха ни.
Вървим 5 или 10 минути, час или два.
Времето няма никакво значение.
То е просто условност, скъпи.
Шосето свършва внезапно.
Точно както сме си го представяли.
Продължаваме да вървим, сякаш нищо не се е променило.
Когато стигаме ръба поемаме дълбоко дъх.
Хващаме се за ръце.
Преплитаме пръсти.
За последно.
Ненужните ни кожи, мускули и кости, и всички останали телесни принадлежности започват да се изпаряват.
Вливат се в мъглата.
Захвърляме изхабената си плът, за да оголим душите си и да изчезнем в тях.
Хубаво е.

Where is the love?

Около мен всички са влюбени. Обичат си "бебетата", "слънчицата", "меченцата", не пропускат да обявят на всеослушание в Интернет (и не само) колко са щастливи и доволни от статуса си на "обвързани". А аз отново съм single. Не, че не се влюбвам. Влюбвам се средно 2-3 пъти годишно - неуспешно, за кратко и във възможно най-неподходящия човек.

Като се замисля досега съм имала само две по-сериозни връзки - едната 11 месеца, другата - 9, но и двете бяха доста отдавна.

Първата беше в периода 2005-2006, когато бях все още на крехката 15-16 годишна възраст. Ходех 11 месеца с един 24 годишен "батко" с доста големи... хм... възможности. Но хубавото свършва до тук. Макар да бяхме "гаджета", той не пропускаше да спомене колко зле ми седи новия цвят на косата, новата растичка или поредната ми екстравагантна teen приумица. На мен ми се трещеше, на него му се бичеше айляк. Разликата между поколенията е непреодолима. Заряза ме след като му духах у тях. Каза ми, че иска да излиза с една негова колежка, а аз плаках през целия път с рейса до даскало.

Втората продължи 9 месеца и може би е единствената ми щастлива връзка с мъж. Да, наистина ми беше адски яко. Подхождахме си идеално, разбирахме се, не си спомням да сме се карали, пушехме масури, ходехме по партита, чукахме се бясно на psychedellic, спях у тях, а нашите ми се караха. Това беше 1 година по-късно - на 16-17. Спомням си, преди Invader-a на 30.12.06 г., бяхме у един негов приятел да пием и по едно време, както се бяхме уговорили, отидохме в другата стая и той ме пострига нула номер от едната страна.

Това се нарича любов.
След това, поради стечение на обстоятелствата се разделихме и той вече втора година има връзка с една русокоса мадама. Да са живи и здрави!

След тези два случая връзка, по-дълга от 3 месеца не съм имала. Даже тези с дължина над месец, сигурно се броят на пръстите на едната ми ръка. Не, че не искам да имам. Напротив. Усещам у себе си голяма нужда да обичам някого. А, ако може и той да ме обича би било идеално. Просто искам да обменяме енергия, да се събуждам до него и да го гледам как спи, да правим откачени работи, да лежим на тревата (и да я пушим), а понякога небрежно да ме хваща за ръка, докато вървим по улицата... Но не виждам себе си в концепцията за класическа връзка.

Виждането на Март за класическа връзка:

Момче и момиче се запознават. Зарибяват се известно време, след това момчето целува момичето. Започват да ходят по кафета, да се държат за ръка, да се гледат глуповато a.k.a. влюбено. На втората или третата седмица започват да се чукат. Момичето помни датата, на която са се целунали за първи път и държи да празнуват първия, втория, петия месец от връзката им, като подарява на момчето сантиментални подаръчета, а след това правят секс. В един момент момичето започва да ревнува, да ограничава свободата на момчето. Възможен е и обратния вариант.
Но моногамни хора няма. Ще цитирам моята колежка и role-model Еscarinna - има само много влюбени, много мързеливи и много страхливи. Та в един момент на момчето му се приисква нещо чуждо. Изневерява на приятелката си с някое "момиче като мен", например. Имат кратка авантюра, която обаче грижливо крие от гаджето си. В един момент на "момичето като мен" не му издържат нервите или му писва или му омръзва или си намира друг(и) и спира контактите с обвързаното момче. Той се отдава изцяло на своята приятелка отново. Връзката им вече е над година. Всеки си има своите малки тайни и прегрешения, но те са без значение. Защото се обичат. Или просто прекалено са свикнали един с друг. Въпрос на гледна точка.

Една друга откачена мацка - Надя, преди година ми каза следното: "Март, момичетата като нас просто не стават за приятелки. Мъжете виждат погледите на другите мъже вперени в нас и знаят, че ако се появи нещо по-добро ще ги зарежем. Не се чувстват сигурни. Затова ни взимат за любовници, а в тях ги чака едно мило, безлично момиче, което никога няма да им изневери." С времето се убеждавам колко е права.
Но нима, някъде там, не се крие мъжът за мен и съдбата просто чака подходящия момент за да ни събере?
Представяте ли си колко е тъпо да срещнеш "голямата любов" на 16? Почти толкова, колкото да я срещнеш на 60...
Едно е сигурно, ако имам гадже няма да искам от него да е моногамен. Няма да искам да броим месеците, в които сме заедно, защото ще летим по-високо от времето. Ще се опитам да го обичам, без да го притискам. И без да искам нищо в замяна.

А възможен е и варианта просто да не съм "жена за един мъж". Колко хубаво би било да ходя с двама пича и да се забавляваме зверски тримата. My boyfriend's boyfriend... ммм...

Възниква въпросът от заглавието.
Where is the love?
Ето го и отговора.
Крие се, мамицата й. И ще излезе точно, когато най-малко я очаквам.
Ще се появи като блудница на входната врата, за да ми припомни, че съществува.

- Knock, knock.
- Who's there?
- It's love.
- Love who?
- Love that totally fucks you up.



Обичайте се. А ако нямате кого да обичате - обичайте себе си. Помага.

Три момента

Искам да се превърна в капка дъжд. Малка капка, каквато всъщност съм. Да падна леко от щедрото светло небе. Да падна върху горещите ти червени устни. А ти, съвсем неволно и наивно, по детски, да ги докоснеш с топлия си и влажен език. Да ме превърнеш в частица от себе си. Искам да се превърна в капка дъжд.
Искам да се превърна в листо. Малко листо, каквото всъщност съм. Една частица от дървото, растящо пред стаята ти. Пролетта, когато съм още малко, зелено и неопитно, да те гледам с малките си хлорофилни и любопитни очички. Нищо, че съм листо. И те имат очи. Нищо, че не ги виждаш. Да науча всичко от теб, да те гледам докато пишеш, докато слушаш музиката, звучаща в главата ти. Да... тази прекрасна музика. Най-прекрасната на света. Лятото вече ще съм тъмнозелено и голямо, колкото свещената ти длан. Ти да лежиш точно под мен, а аз да се опивам от аромата на кожата ти. Така светла и пареща. Да изкарам цялото лято съзерцавайки те със същите малки хлорофилни и любопитни очички. Есента аз ще започна бавно да умирам. Бавно, но така красиво. Малките ми очички ще започнат полека да губят силата си. Но все така ще те съзерцавам със сетната си мощ. Ще падна бавно в почвата около твоите крака. Твоите свещени крака. А ти ще се наведеш бавно и ще ме вземеш. Ще си кажеш „Какво прекрасно есенно листо”. И аз ще умра щастлива в твоите ръце. Твоите свещени ръце. Искам да се превърна в листо.
Искам да се превърна в разказ. Малък разказ като този тук. Да ме прочетеш на един дъх и да си кажеш: ”Господи, какъв щастливец е този, за когото е написано това!”. Без да знаеш, че това си ти. Да прегърнеш голата жена до теб и да и кажеш нежно, че я обичаш. Да поемете отново в безкрайната гола игра на страст и хормони, на различни роли и еднакви същности, на капчици пот и парченца ендорфин. А аз да ви наблюдавам през буквите и да бъда щастлива. От това, че ти си щастлив. От това, че тя е щастлива. От това ,че съм близо до теб. От това, че ще живея някъде дълбоко в паметта ти. Завинаги. Искам да се превърна в разказ.

...and what i want is so unreal

На Mr. B

Знаеш ли, не обичам живота през деня. Толкова е светло, топло, навсякъде пълзят стотици хора заровени в рутината, джъткат с малките си колички, напред-назад, напред-назад, работят, пият кока-кола и кафе, тъпчат се със тостери и дюнери 2 за 1.50. Реалността е прекалено осветена, прекалено задължаваща, прекалено груба. Изпълнена с прекалено много условности, пари, институции и въобще всякакви изкуствено създадени елементи. Не обичам реалността. Тя ме заковава в клетката на едно преходно тяло, ограничава душата ми с правила и норми със съмнителен произход, не ми позволява да покажа себе си, такава каквато съм, а ме кара да бъда някоя друга – никому непозната.
Искам да живея в друг свят. Свят, в който сме аз и ти, затворени в безкрайния кръговрат на едно топло лято. Свят изграден от среднощни похотливи походи из безлюдните улици на един отдавна заспал град. Град, в който единствените будни сме ние и уличните котки. Е, би било хубаво да работят и 2-3 павилиончета, от които да си купим уиски.Нима всички ние не искаме да избягаме? Интернет, марихуана, кокаин, секс, рокендрол, безумни напивания и обикаляния на кръчмите на 4 крака. Нима това не са просто различни имена на една 7 буквена дума : Б-Я-Г-С-Т-В-О. Или може би сътворение?Имаме ли право да изграждаме своята собствена действителност, или трябва да живеем в предначертаната ни? Дали ако все пак решим да я градим сами за себе си, системата няма да ни смачка и да ни погълне като обикновен боклук в контейнера за рециклиране на души? Ще ни смели, пресова, нареже, навие, перфорира и ще ни превърне в ролка тоалетна хартия, с която „другите” ще избършат задниците си.
Възможен ли е животът извън системата... Защо е създадена шибаната система въобще? Оставен сам на себе си, човек би бил прекалено свободен за да върши каквато и да е обществено полезна дейност. Би бродил цяла нощ по улиците. Би се чукал на всеки ъгъл, така както правят котките, издавайки провлачени предоргазмени мяукания отекващи във вселената. Би спал по цял ден сънувайки звездите, пътувайки в една друга, паралелна реалност – сънят. В сънищата всичко е толкова нереално. Именно това ме привлича в тях. Вече ти казах, не харесвам реалността. В съня си можеш да бъдеш какъвто искаш, да срещнеш каквото и когото искаш, да направиш всичко... дори да полетиш. А даже не е нужно да се отделяш от леглото.
Всичко което ти трябва е вътре в теб. В главата ти. То е скрито някъде дълбоко, то е прекрасното светло и красиво минало, бъдеще и настояще за което винаги си мечтал. То е безплатно, безукорно, безвременно, безкрайно. Ела, ела, нека да избягаме от реалността, ти си толкова нереален. Всичко, което ни трябва сме ние и една голяма бяла стая. Всъщност и много други неща. Но ела, ела поне за малко. Да поживеем в някоя друга реалност. Ей сега ще я изградим, хайде да играем на асоциации...Всичко е игра... Всичко е толкова сложно и толкова просто едновременно. Всичко е нищо и нищо е всичко, в онези моменти в които просто лежа до теб и се опитвам да фокусирам тавана. Ела, да пием за тези моменти. Да пием за частиците, които открадваме от другите и складираме някъде дълбоко в душите си. Дай ми глътка от себе си. Дай ми нещо, каквото си избереш. Може и копче от ризата ти, ако искаш. Но дай ми и нещо нематериално. Дай ми душата си. Ела, не се страхувай...