ps: Някои места в текста са директни цитати от предни мои ревюта на книги, но би било тъпо да пиша едно и също по два различни начина, нали? х)
А сега се потопете в тъмната материя и й се насладете максимално... Дано ви е интересно.
**
Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на Бога, че ги низвергва..." Полин Реаж, „Историята на О”
Насладата, предизвиквана от причиняването или приемането на болка, или с една дума садомазохизмът, е понятие, което дори и днес е възприемано противоречиво като доста крайна практика и дори често като тема табу. Но тази мрачна концепция, в крайна сметка, е оставила своя отпечатък върху световната култура – в литературата, музиката, киното и изкуството въобще.
Макар и стремежът към жестокост, както и подчинение да са заложени в човека и да са показали първите си проявления още в древността, те достигат пиковия си момент по времето на Римската империя, когато благородниците свободно са се отдавали на разврат и са вкусвали всичките му измерения. Добра представа за хедонизма и крайностите, достигани в тази епоха може да представи филмът „Калигула” на италианския режисьор Тинто Брас. И все пак първият садист в историята, този който е оставил името си върху течението, остава Маркиз дьо Сад.
Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, както е пълното му име, е роден на 2 юни 1740 година в Париж в едно от най-старите френски благороднически семейства, част от така наречените noblesse de race. Сад е имал всички предпоставки за охолен и щастлив живот и дори е бил подготвян за военна кариера. По време на Седемгодишната война с Прусия достига чин капитан, а на 23 години се жени за Рене-Пелаги дьо Монтрей, от която има двама сина и дъщеря. Независимо от доброто си потекло, а може би именно заради това, с книгите си, които акцентират върху насилието, секса и богохулството, Сад се превръща в един от най-скандалните и крайни писатели на всички времена. Той се възприема за либертин и отхвърля до крайност религиозните, моралните и етични норми, възприети в обществото, като излага идеите си в различни романи, памфлети и повести, които публикува под псевдоним. Най-популярната му творба е „Жустин или Неволите на добродетелта”, издадена за първи път у нас през 1993 година и преиздадена през 2009 година в поредицата на вестник „24 часа” и „Труд” „Златна колекция на 19 век”. Романът описва неволите на бедната и добродетелна Жустин, която останала сираче, пътува из Франция и се сблъсква с различни персонажи, които се опитват да я покварят и да я убедят в безсмислието на добродетелите. Гротескните сцени на кръвосмешение, педофилия, насилие и содомия, обаче са подплатени с изискани изрази и множество препратки към античността, митологията, изкуството и теологията, които придават френска изтънченост на творбата и макар да е брутална, тя по никакъв начин не може да бъде обявена за пошла. След като се разбира, че маркизът е автор на изключително скандалната за 18 век книга, той е обявен за луд и вкаран в психиатрията в Шарантон, където остава до края на живота си. Корените за разгулните му виждания могат да се търсят в семейството му. Отгледан е от вуйчо си, който е бил едновременно епископ и либертин, а за баща му се е смятало, че е биел майка му пред гости и веднъж е бил арестуван за прекосяване на градините на Тюйлери в търсене на мъжки проститутки. Сред другите известни творби на Сад са „120-те дни на Содом”, която е екранизирана през 1975 година от италианския режисьор Пиер-Паоло Пазолини, ”Престъпления на любовта” - също издадена у нас в началото на 90те години и „Философия в будоара”, първите четири диалога, от която излязоха през 2006 в кратко издание на „Пулсио”. Във „Философия в будоара” Маркиз дьо Сад достига до изключително големи крайности, разказвайки историята на младо невинно момиче, привлечено да бъде развращавано от г-жа Дьо Сент-Анж и содомитът Долмансе. Книгата е изпълнена със сцени на кръвосмешение, а докато развращават младото момиче двамата главни герои й проповядват либертинските си богохулни идеи. Макар приживе Сад да е бил въдворен в лудница, а книгите му да са били забранявани и изгаряни, през 20 век творбите му са преоткрити от сюрреалистите, а френският поет Аполинер го обявява за „най-свободния ум съществувал някога”.
И ако свързваме името на Сад със садизма и желанието да причиняваш болка и насилие, на другия полюс можем да сложим името на австрийския писател и журналист Леополд фон Захер-Мазох. Най-известната му книга несъмнено е „Венера в кожи” – роман, дал огромно отражение върху съвременната поп-култура. Във „Венера в кожи”, написана през 1870 година, протагонистът Северин поставя живота си в ръцете или по-скоро в краката, на жестоката, облечена в кожи „фатална жена” Ванда. Те пътуват заедно, а той подписва договор, с който става неин абсолютен роб, докато тя не се насити максимално на покорността му и не го изостави заради красивия и също така властен Грък. Романът е основно вдъхновение за едноименната песен на The Velvet Underground и Nico – “Venus in furs”, която е част от първия албум на групата, продуциран от самия поп-арт крал Анди Уорхол. Парчето в последствие добива култов статут, а негови кавъри са направени от много групи като The Smashing Pumpkins, Christian Death и Beck. „Венера в кожи” е и основополагаща за така наречения femdom - течение в съвременната BDSM (Bondage-Discipline/Dominantion-Sadism-Masochism) култура, което се характеризира с пълна доминация на жената над мъжа. В романа, естествените кожи и палтата и одеждите от тях също са силно фетишизирани. „Венера в кожи” е издадена у нас в „зората на демокрацията” – през 1992 година от издателство „Калем 90”, a през същата година от поредицата „Той, тя и грехът” на “Кралица Маб” излизат и мемоарите на жената на Мазох - Ванда фон Захер – Мазох „Живот с първия мазохист”, в които тя разказва за своя поглед над съвместния им живот.
Пропътувайки още около век напред във времето се сблъскваме с „Историята на О”, при която срещаме безропотно подчинение, брутална безнадеждност и тотално насилие. И ако предните двама писатели представят по един аспект на садомазохизма, „Историята на О” обединява двата полюса превръщайки ги в плътен мрак, който те сграбчва за гърлото докато четеш и те отнася на дъното. Главната героиня, наречена лаконично О, е въвлечена в света на садомазохизма от любовника си Рьоне. Първоначално той я води в замъка Роаси, където облечена в тежка рокля, под която е гола и с кожени нашийници и гривни, тя трябва да вдига полите си и да се отдава на всеки, когото я пожелае, навсякъде, безропотно, безмълвно. Трябва да е винаги с полуотворена уста и разтворени бедра, а през нощта е завързвана и бита от слугите. Когато се връща от златния затвор и се озовава отново на работното си място, О е привлечена от модела Жаклин, която на свой ред трябва да заведе в Роаси, докато Рьоне я предава на новият й Господар - сър Стивън. О отива все по-далеч и по-далеч във фантазиите си, в болката, в униженията, които, макар да ни се виждат ужасяващи й доставят удоволствие, несъизмеримо с никое друго...
В ударите от бича, във веригите, в саморазрушението, в белезите, тя намира убежище за грешките си, намира избавление, губи себе си и се преоткрива като собственост на някой друг, като кукла, моделирана до болка от Сър Стивън, за да бъде изоставена, когато е изпразнена напълно, когато е загубила всичката си стойност... За написването на скандалния роман е обвинен авторитетният френски издател Жан Полан, който въпреки сходното име, изобличаващите го доказателства и изключително високия и изтънчен стил, в който е написана книгата, отрича да има нещо общо с нея до края на живота си.
Садомазохистични елементи се срещат и в наградената с Нобелова награда през 2004 година книга „Пианистката”, която изследва патологията на отношенията майка и дъщеря. Главните герои в романа са трима -- Ерика - застаряваща пианистка над 35, която не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича и има тайни садо-мазо фантазии, властната й майка, която я подтиска и ученикът на Ерика -- Валтер Клемер, с която Ерика преживява кратък романс, който обаче оставя дълбока следа в изранената й психика. Кулминационен е моментът, когато Валтер и учителката са в стаята й и той прочита писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши, за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Книгата също е представена у нас и може да се намери под издание на „Фигура”, а екранизация по нея е направена от Михаел Ханеке през 2001, като филмът обира наградите за най-добър актьор, актриса и голямата награда на журито в Кан през същата година.
И макар винаги малко или много, наяве или повече „ъндърграунд” садомазохизмът да е белязвал с бича си световната музика, напоследък срещаме възвръщане на интереса на поп-културата към тази мрачна материя. Звезди на пика на славата и комерсиалния си успех като Лейди Гага, чрез клиповете и облеклото си дават недвусмислени референции към явлението, а Кристина Агилера с видеото към парчето си “Not myself tonight” отива дори по-далеч. И все пак първата поп-звезда, която отправя недвусмислени препратки в тази насока е Мадона, която използва садомазохизма като тема още в албума си от 1990 година “Erotica”.
И тъй като в България музиката свързана най-отявлено с еротизма е именно чалгата, а нескопосаното и не на място копиране на западни трендове е приоритет, BDSM елементи можем да забележим, например, в клипа на Андреа „С теб ще бъдем пак”.
Много по стилно, сложно и теологическо свързване на садомазохизмът и фетишизмът с музиката срещаме при Шведската неофолк/маршал индъстриъл банда Ordo Rosarius Equilibrio. В последния й клип към съвсем наскоро излезлия албум “Songs 4 hate and devotion”, темата е изключително естетски представена, а красотата на мрежестите чорапи, латекса, гаговете, размазания грим и подчинението е очебийна. Групи като Depeche Mode още в ранните си албуми се закачат с темата в песни като „Master and Servant”, а садомазохизмът и фетишизмът са дълбоко обвързани от десетилетия с готик и индъстриъл субкултурите.
Интересен пример е и художникът Тревър Браун, който също пречупва темата през призмата си на артист, а част от творбите му могат да бъдат видяни тук Режисьорът Роман Полански също представя по неповторим начин такъв тип взаимоотношения в класиката си „Горчива луна”.
И всичко това са само една незначителна част от отпечатъците, които е оставил садомазохизмът в световната култура. Негови проявления и отраженията му върху творчеството на артистите са виждани и ще бъдат виждани във всяко едно време и епоха, особено в съвременното пост-модерно общество. Докато съществува любовта, ще я има и болката и докато я има свободата, ще съществува подчинението. Но не търсим ли всички ние болката умишлено понякога и не ни ли кара тя да се чувстваме живи, тази наша стара спътница, чрез която се раждаме и чрез която умираме?
