Парад на суетата 2009. Честито на всички абитуриенти.

Ето, че отново настана краят на месец май. Сезонът на абитуриенските балове. Улиците привечер започнаха да бъдат раздирани от коли, вървящи в комплект с пищящи клаксони, провесени от прозорците абитуриентки, балони, конфети, свирки и тем подобни щуротийки. Пред хотелите започнаха да се редят дълги стълпотворения от зяпачи, превъзбудени родители, баби, лели, най-добри приятелки, гаджета, шуреи и отдавна забравени братовчеди. Със сигурност дебне и по някой друг джебчия, взрял ламтящ поглед в полупритворената (и пълна с мангизи) чантичка на пияната абитуриентка.

Стига!

Измина една година от моята абитуриентска и все още не виждам смисъла от всички тези глупости. Ресторанти, събирания, рев и сополи, "колко много ви обичам", кичозни рокли със себестойност поне няколко минимални работни заплати, безмислени подаръци и глупости на търкалета. Наречете ме безчувствена хейтърка. Не ми пука. За мен това е най-глупавият "празник" на света. Пълен цирк. Безсмислена бутафория. Парадиране с пари, коли, цици, наркотици. И така нататък.

Като се замисля всичките тези хвърлени на вятъра средства могат да се оползотворят за къде къде по-смислени цели. Защото поне по една хилядарка на абитуриент си отива. И то за какво?!

1. Куверт в хотела около 100 лева. Храна, която никой не яде и накрая се изхвърля. Евтин БГ алкохол. Смешен диджей, пускащ чалга и евъргрийни. Поклащащи се пияни учителки, сграбчени за кръста (в по-добрия случай) и настъпвани от превъзбудени надрусани ученици на дансинга.
2. Роклята или костюма на отрочето + всичките бижута, аксесоари и дрънкулки излизат минимум 400-500 лева. Да не говорим, че има мацки, които се изхвърлят с рокли за хилядарка и нагоре. Тях въобще няма да ги коментирам.
3. Отделно тържество с роднините в някой ресторант, кръчма или в най-добрия случай на домашно. Айде още 300-400 лева.
4. 100-200 лева джобни на абитуриентчето. Оползотворени за алкохол и наркотици, разбира се.
5. После пари за море на детенцето. 3-4 дни в прекрасния бетонен оазис Слънчев бряг. Още 500. И то във време, което дори не става още за плаж. В повечето случаи.



Ето, че хилядарката я надхвърлихме отдавна. Храната няма да бъде изядена. Роклята няма да бъде облечена повече и ще събира прах в гардероба. Спомените практически ще си останат само на снимка, защото всеки гледа да се направи възможно най-крив и пиян. Такава е традицията. Сутринта ще се гледаме с кървясали очи и изпонастъпани, оляти, оповръщани рокли на тепето, под лъчите на изгряващото слънце, ще се прегръщаме и ще си казваме, колко много ще си липсваме.

Преди се чудех и възмущавах на по-големите си приятели и приятелки, които не са си отишли на баловете. Сега им се възхищавам и одобрявам това, че не са се подали на масовата разхищителна истерия. Че с парите, които са си спестили са си направили много различни и смислени спомени.

Но всеки има своя гледна точка. Не ангажирам никого с мнението си. В крайна сметка, хората винаги са си падали по масовите сбирки. Е, аз не си падам.

На собствения си бал се прибрах в 3 часа и заспах като пич. Тази година се прибрах още в 12. Догодина сигурно ще отида само oт уважение (ако се излъжат да ме поканят) и ще се прибера още в 10.

На добър път, випуск 2009. Бъдете щастливи! Не сте виновни вие. Всички сме жертви на системата. Може би някой ден ще започнем да гледаме отвъд шаблоните. Дотогава, в края на месец май ще крещим 1-2-3-4-5... и така до 12.

I didn't know what time it was...

На 21 май, в четвъртък вечер, се озовах в клуб 3 уши. Всъщност отдавна исках да посетя партитата на halojo/feon, но все нещо се случваше и се разминавахме. Но тази вечер, независимо от всички перипетии и разочарования успях да отида. Макар и сама. Добре, че съм свикнала да ходя сама по събития. В крайна сметка всички хора минават и преминават през живота ни и накрая оставаме придружени единствено от собствената си личност. Защо да не свикваме от по-рано? Но нека не се впускам в излишни философствания...

Пристигнах в клуба към 22:30. Веднага си насочих към бара, поръчах си голям джин с тоник, пресуших го за отрицателно време, запалих пурета. Огледах се за готини свободни мъже. За жалост не забелязах такива. Явно трябваше да пия още. Поръчах си нов джин с тоник.

След малко на сцената излезе и бандата, която трябваше да свири тази вечер. Trish. Познавам се с Юлиян (басиста) от известно време, но никога не ги бях чувала. Изненадаха ме приятно. Музиката им е трип-хопче със сладък женски вокал... Лично на мен ми напомнят на Olive. Звучаха много адекватно, на място, разтапящо... Чувствах се все по-добре и по-добре... Всички парчета, които изсвириха ме израдваха. Нещо повече - почувствах ги близо до себе си. Потанцувах. Пих още. Но парчето, с което завършиха направо ме изстреля. Кавър на Nine Inch Nails - Something I can never have. Изсвириха го много професионално, мацката вложи адската емоция, замърках от удоволствие... Ето и техния myspace [ http://www.myspace.com/3shhh ]. Вярвам, че ще ги оцените по достойнство.

След като слезнаха от сцената, признавам си, вече бях доста пияна. Призовавах гостите на заведението към необуздани оргии. Едно момче се кълнеше, че може да ни оправи три, съвсем сам. Джин. Джин. Джин. Липсваха масури и мъже, които не просто да си говорят, но го преглътнахме. С джин, разбира се.

Когато halojo застана зад пулта, пусна една от моите любими песни ever - Miranda Sex Garden - Tonight. Не съм вярвала, че ще я чуя някога на парти. Страшно дълбоко парче. И доста други ме изненадаха приятно - разпознах Billie Holliday, Ella Fitzgerald - Anything goes, Sarah Vaughan... Експериментални неми филми от началото на века се прожектираха на видео стената. Позяпах малко. По някое време се появи някакъв малоумник, който започна да ме поучава друг път да не съм се напивала така, защото не ми отивало. Теглих му няколко сочни. Защо тази вечер мъжете се държаха толкова зле, мамка му?!

Финалът на вечерта ще го запазя за себе си. ;) Хората са го казали. "Всичко е добре, когато завършва добре." Така че, майната им на всички шибаняци! Girl power!

Маргьорит Дюрас - Хирошима, моя любов

Попаднах на тази толкова малка, а всъщност толкова огромна книга съвсем случайно. Обикаляйки пазара до Герена, в търсене на пресни ябълки, цедка за чай или щипки... за пране. Не си спомням вече. Струваше само левче, а името ми се стори познато. Бях го срещала някъде. Да, точно така... мисля, че имаше такъв филм, но още не съм го гледала. Освен това ми звучеше японски, декадентски, любовно... Купих я и малко по-късно я разгърнах полегнала удобно на надуваемото си легло. Оказа се сценарий... Колко странно! Никога не бях чела сценарий, ако не броя пиеските, в които съм се пробвала като малка. Още сбитата история в началото ме грабна.

Сюжетът е екзистенциален, различен и истински. Една французойка, актриса в следвоенен филм се среща с един японец. В Хирошима. След войната. И двамата са женени, с деца, но преживяват своята спонтанна кратка история именно там. Някъде из очертанията на фаталния град. Обградени от филмови реквизити, пацифистки шествия, хотелски стаи... Разказват си истории, влюбват се, правят секс, споделят (се), разделят се. Реалното развитие на почти всяка любовна афера. Той е загубил семейството си при атомните бомбардировки. Тя е била остригана в Ньовер заради връзката си с германски войник, умрял в ръцете й. След това е била затворена в едно мазе четиринайсет години. Сама с лудостта си. Вече е свободна. Уж.

Нейното име е Ньовер. Неговото - Хирошима. Имената на градовете, предпоределили съдбата им са единствените имена с които се назовават.

Творбата на Дюрас е нещо повече от сценарий. Тя е изкрещяна, изстрадана, нашепната... Магнетична!

Ето и един от монолозите на французойката, за да не бъда голословна. Когато го прочетох останах възхитена и вдъхновена. Отдавна не бях чела нещо толкова силно, което да ми пасне така. Не можех да се спра да го чета отново и отново.

Срещам те.
Спомням си за теб.
Този град е създаден за любов.
Ти си създаден за моето тяло.
Кой си ти?
Погубваш ме.
Бях жадна. Жадна за изневери, за прелюбодеяния, за лъжи и смърт.
Открай време.
Не подозирах, че някой ден ще попаднеш на мен.
Чаках те с безкрайно нетърпение.
Чаках те спокойна.
Разкъсай ме. Обезобрази ме, както ти искаш, та никой след теб да не разбере изобщо причината за това силно желание.
Ще останем сами, скъпи.
Нощта няма да свърши.
Денят не ще изгрее вече за никого.
Никога. Никога вече.
Най-после.
Погубваш ме.
Хубаво ми е с теб.
Ще оплакваме мъртвия ден съзнателно и с желание.
Няма да има какво друго да правим вече, освен да оплакваме мъртвия ден.
Ще минава време.
Само време.
Ще настъпи времето, когато не ще можем да назовем вече това, което ни свързва.
То ще ни изтрие малко по малко от съзнанието ни.
После ще изчезне съвсем.

Не знам за вас, но мен ме побиват тръпки. Филмът, който е направен по този сценарий е от 1959г., на режисьора Alain Resnais и има 8.0 в imdb! Чух, че е красив и култов, а и май няма как да не е... Самият Takashi Miike бил силно инспириран от него. Мисля да го гледам в най-скоро време и да ви споделя мнението си. Дотогава горещо препоръчвам книжката. Ако я намерите.

10/10

1+1-1

...I've been down so long, that down don't worry me...

22:09. Клуб „Капри”. Поредната петъчна вечер. Както обикновено се чуват чуквания на чаши и бутилки, оживена глъчка, едва доловими дръпвания от цигари. Всичко това на фона на “Stormy Blues” на Billie Holliday.
Ива седи на бара, на четвъртия висок стол от ляво на дясно, сложила краката си на „два без десет”, облечена в тъмно-синята си прилепнала рокличка, пиеща третата си водка-мартини за вечерта. Но не, не със зелена маслинка. С черна, моля. Благодаря.
Уточнението е излишно – Ива прекарва голяма част от вечерите си на този бар и барманът отдавна познава вкусовете й. Буквално.
Ива много добре е наясно как ще се развие и тази банална вечер. След малко ще се появи някой любезен, подпийнал джентълмен, който услужливо ще й предложи да я почерпи питие. Тя ще приеме. Той ще се опита да стопи леда с някое старо лафче или нов виц или обратното. Тя ще плъзне изкуствена усмивка. След това ще се опита да я впечатли с описания на перспективната си работа, интересните си хобита, бързата си кола и/или дебелия си портфейл. И всичкото това запълване на време и пространство с една едничка и напълно противоположна цел. Изпразване.
Докато изговаря всички тези думи и разкривява устата си във всички тези усмивки, той ще си представя как тя поема топлия му червен член в ръцете си, а след това и в розовеещите се отверстия на крехката си бяла плът. Как „момичето от бара” пъшка, диша тежко или тихичко стене, извива тялото си като същинска котка, птица или риба меч. И ето, стигаме до същността – как накрая излива пръски бяла, полупрозрачна, лепкава течност в презерватива, върху корема й или върху хубавичкото й личице.
„Изглежда мръсница.” си мисли той, а й казва „Имаш удивително хубави сини очи.”
Ива е опитно момиче и е напълно наясно с правилата на играта. Играла я е десетки пъти, превъртала е левъли, връщала се е в началото, получавала е бонус точки... И пак продължава да я играе, но не толкова, защото й харесва, а просто защото след четвъртото питие спира да й пука.
И тази петъчна вечер Ива се напи и си легна с любезния подпийнал джентълмен. Изцеди и последната капка сперма от застаряващото му, пропито с миризмата на алкохол, парфюм, тютюн и пот мъжко тяло. Той й благодари и й каза, че е страхотна. Тя не отвърна нищо. Той се опита да превърне благодарността си в целувка. Тя се дръпна и лекичко се усмихна. След това безмълвно полегна до него и се направи на уморена и заспала. Когато чу лекичкото му похъркване, тихомълком стана, облече се, взе дамската си чантичка, отвори входната врата, излезе през нея и се потопи в нощта.
Единствения звук, който остави след себе си бе равномерното потракване на токчета по мрачните улици. Но и той заглъхна скоро.

Х/Лапни нещо свежо - Настъргани ябълки с кисело мляко и бисквитки

Започвам своята кулинарна рубрика "Х/Лапни нещо свежо" с тази подобаващо свежа плодова рецепта, която на всичкото отгоре е и полезна. Тя е подходяща за всяко време на годината и деня, но особено добре влиза в напушените пролетни следобеди.

За една порция ти трябват:
1 ябълка (30 стотинки)
1/2 кофичка кисело мляко (50 стотинки, ама не можеш да купиш само половинка, така че да ги сложим 90)
2 чаени лъжици мед (или пакетче - 20 стотинки)
канела (почти без пари)
и колкото си искаш бисквитки (около левче върви пакета)

Продуктите са за приблизителната сума от 2 лева и 50 стотинки, но ако ги намериш в къщата на баба си ще ти излезе направо безплатно. Така, че чети нататък и можеш и да спестиш за някоя и друга бира.

Просто е. Настъргваш ябълката на едрата част на рендето, слагаш отгоре киселото мляко, меда и поръсваш с канелата. Добавяш бисквитки на вкус и твоята супер свежа закуска е готова на нула време. Bon Appetit!



http://podtepeto.com/article.php?id=418

САМАКИТКА Funeral Disco Party - Be there!

След продължителна пауза убийствените мацки от САМАКИТКА се завръщат на пловдивската ъндърграунд сцена, за да я разтърсят за пореден път из основи и да й покажат, че традициите не са това, което бяха! Партито ще се състои на 9 май, от 21:00, в най-новия пловдивски клуб Lebowski, който вече се отчете с доволно количество оригинални и уникални събития, като концертите на Radio Moscow, Paprika Corps, Swing-o-rama партито и др. В помощ на мадамите, този път ще бъдат софийските ГОТини DJ : Gothprince, Magistus и FANatic, които ни обещават взривяваща смес от New/Dark Wave, Industrial, Post-punk и Funeral Disco, с мощността поне на един коктейл Молотов. Събитието е обявено под надслова Funeral Disco... Затова вечерта на 9ти май не се чудете къде да отидете да се напиете, а слагайте черните траурни дрешки и идвайте на нашето забавно, съботно диско погребение... Няма да съжалявате!

Стивън Кинг - Дългата Разходка

Това е третата книга на Стивън Кинг, която прочитам. Подари ми я моята колежка, Escarinna, към която изпитвам зверски респект. Каза ми простичко : "Март, това ми е любимата книга на Кинг, прочети я." И аз го направих. Досега никога не ме е разочаровала с книгите, които ми е препоръчвала. Не го направи и този път.

"Дългата разходка" е една зловеща метафора на човешкия живот. На пътя, който всички ние извървяваме, обгърнати от хора, а най-накрая оставаме сами... или всъщност не съвсем. На края на пътя ни чака една безименна черна фигура. Затичваме се и се вкопчваме в нея със сетните си сили. А тя ни води към следващото дълго пътешествие, с начало и без край...

Схемата е проста. 100 млади момчета. Един път, който трябва да се извърви. Победителят печели всичко, което си пожелае. Останалите губят живота си. По време на разходката, продължила от границата на Канада със САЩ чак до Масачузетс, ние се запознаваме с главния герой Рей Гарати и неговите конкуренти : ироничния Макврайс, хранещия се със злоба Баркович, амбицирания и непоклатим Стебинс, мечтаещия си за ковчег с оловни стени Бейкър. Крачейки в равномерно темпо, те си споделят най-тайните фантазии, най-прочувствените мигове, най-злободневните събития, най-циничните бъзици... Защото просто няма какво да губят. Освен живота си. И какво да спечелят. Освен всичко. Но когато достигнат до така мечтаната цел, дали още ще искат "Наградата"?

Този роман на Кинг е много искрен и прочувствен, духовит и смразяващ. Сюжетът е многопластов и оригинален, без да е натоварващ. До последния момент се чудим кой ще бъде победителят, оцелелият. Персонажите се появяват, развиват се и умират пред погледа ни. Забавляват ни със смъртта си. Така както забавляват хилядите зрители на Разходката. Защото от древни времена, човешкото племе обича насилието. Така е било от ерата на гладиаторите. Така е и сега. С новините за убийства, филмите на ужасите с огромните си бюджети, насилствените действия, кръв, кръв, кръв... Така ще бъде и за в бъдеще. Стивън Кинг се надсмива над телевизионните игри, над вечните състезания, над амбицията, над целия човешки живот. И ни подарява едно истинско, оригинално, простичко литературно бижу, четенето на което прелива от истинско удоволствие в незабравимо събитие. Искрено благодарим. Стартът е даден...

10/10