Маргьорит Дюрас - Хирошима, моя любов

Попаднах на тази толкова малка, а всъщност толкова огромна книга съвсем случайно. Обикаляйки пазара до Герена, в търсене на пресни ябълки, цедка за чай или щипки... за пране. Не си спомням вече. Струваше само левче, а името ми се стори познато. Бях го срещала някъде. Да, точно така... мисля, че имаше такъв филм, но още не съм го гледала. Освен това ми звучеше японски, декадентски, любовно... Купих я и малко по-късно я разгърнах полегнала удобно на надуваемото си легло. Оказа се сценарий... Колко странно! Никога не бях чела сценарий, ако не броя пиеските, в които съм се пробвала като малка. Още сбитата история в началото ме грабна.

Сюжетът е екзистенциален, различен и истински. Една французойка, актриса в следвоенен филм се среща с един японец. В Хирошима. След войната. И двамата са женени, с деца, но преживяват своята спонтанна кратка история именно там. Някъде из очертанията на фаталния град. Обградени от филмови реквизити, пацифистки шествия, хотелски стаи... Разказват си истории, влюбват се, правят секс, споделят (се), разделят се. Реалното развитие на почти всяка любовна афера. Той е загубил семейството си при атомните бомбардировки. Тя е била остригана в Ньовер заради връзката си с германски войник, умрял в ръцете й. След това е била затворена в едно мазе четиринайсет години. Сама с лудостта си. Вече е свободна. Уж.

Нейното име е Ньовер. Неговото - Хирошима. Имената на градовете, предпоределили съдбата им са единствените имена с които се назовават.

Творбата на Дюрас е нещо повече от сценарий. Тя е изкрещяна, изстрадана, нашепната... Магнетична!

Ето и един от монолозите на французойката, за да не бъда голословна. Когато го прочетох останах възхитена и вдъхновена. Отдавна не бях чела нещо толкова силно, което да ми пасне така. Не можех да се спра да го чета отново и отново.

Срещам те.
Спомням си за теб.
Този град е създаден за любов.
Ти си създаден за моето тяло.
Кой си ти?
Погубваш ме.
Бях жадна. Жадна за изневери, за прелюбодеяния, за лъжи и смърт.
Открай време.
Не подозирах, че някой ден ще попаднеш на мен.
Чаках те с безкрайно нетърпение.
Чаках те спокойна.
Разкъсай ме. Обезобрази ме, както ти искаш, та никой след теб да не разбере изобщо причината за това силно желание.
Ще останем сами, скъпи.
Нощта няма да свърши.
Денят не ще изгрее вече за никого.
Никога. Никога вече.
Най-после.
Погубваш ме.
Хубаво ми е с теб.
Ще оплакваме мъртвия ден съзнателно и с желание.
Няма да има какво друго да правим вече, освен да оплакваме мъртвия ден.
Ще минава време.
Само време.
Ще настъпи времето, когато не ще можем да назовем вече това, което ни свързва.
То ще ни изтрие малко по малко от съзнанието ни.
После ще изчезне съвсем.

Не знам за вас, но мен ме побиват тръпки. Филмът, който е направен по този сценарий е от 1959г., на режисьора Alain Resnais и има 8.0 в imdb! Чух, че е красив и култов, а и май няма как да не е... Самият Takashi Miike бил силно инспириран от него. Мисля да го гледам в най-скоро време и да ви споделя мнението си. Дотогава горещо препоръчвам книжката. Ако я намерите.

10/10