"Патетичен разказ"

Нещо, което написах преди около година, сложих в блога си и след това изтрих. Сега решавам да го публикувам отново.

В една късна лятна вечер, когато купонът вече започваше да замира, момчетата цъкаха белот в кухнята, докато момичетата се бяха събрали в хола, бяха се излегнали кой където намери и се прозяваха групово. Точно тогава, сигурно 5 минути преди да заспят тотално Клара се обади:
Ей мацки, ако знаете онзи ден каква история чух . Уж се била случила в нашето градче, но на мен ми изглежда като чиста проба градска легенда. Все пак е изключителна, много романтична и малко тъжна, искате ли да я чуете?

- Ами давай, или ще се поразбудим или ще ни подейства като приказка за лека нощ. – Отговори й Силвия, която разцъкваше SMS-ите на телефона си си и триеше ненужните.

Клара започна да разказва. Всъщност всички наостриха уши и започнаха да я слушат внимателно, защото тя разказваше много интересно, определено си я биваше, а историите й бяха необикновени и същевременно достатъчно простички за да припознаеш ако не себе си, поне някой познат вътре.

- Започвам. Слушайте внимателно. Той бил на 20 и няколко и се казвал Теодор. Бил по-скоро хубав – висок, с добре оформено тяло, за което се грижел старателно, с тъмно руса коса и леко грубо, но мъжествено лице с искрящи зелени очи. Имал много познати, с които излизал вечер по баровете и клубовете в нашия град, точно като нас, даже може и да сме го срещали хаха. Там, както знаете стават и свалките, а с неговата външност определено се радвал на женско внимание. Теодор имал обаче един проблем, за който не бил споделил с никой - неговата малка тайна, която разяждала отвътре уж щастливия живот, който трябвало да води. Той не успявал да получи ерекция с всички онези красиви, млади, добре оформени жени (като нас), които ухаели на свежа плът и секс и с които всички искали да спят. Когато Теодор се озовял в едно легло с такава жена, каквото и да правела тя просто „не можел да вдигне парашута”. Но не, той не бил импотентен… просто явно му ставал само с грозни мацки. Ако бил с някоя възрастна, грозновата, дебела, космата или откровено грозна жена получавал мощна ерекция и ги карал да полудяват. Но никога не можел да докаже своите способности на красивите жени, които желаел и с които заслужавал да бъде. След 2-3 срещи с него, след няколко креватни опита, мацките просто спирали да му вдигат телефона или започвали да измислят оправдания за да не се виждат, а след седмица-две той ги виждал с някой друг, който нямал неговата външност, сигурно нямал и неговата душевност, но успявал да ги чука и вероятно да ги задоволи. Никоя от тези красавици не успявала да стигне до истинската му същност, а грозниците чукал по един два пъти и след това нямал и желание да ги види повече. Използвал ги като обект, който да задоволи страстите му, като секс кукли, които не харесвал визуално, но по странна ирония го възбуждали. Мислел си – „Само да мога да правя секса, който искам бих бил щастлив”
Тя пък била на 17 и се наричала Кристина. Притежавала интересна красота, изящно тяло и огромен сексуален капацитет. Обожавала да се чука и го правила като никоя друга жена на света. Знаела, че може да има пениса на всеки, никой никога не й бил отказвал, но не можела да притежава душата на никого и това я натъжавало. Не, че мъжете не се влюбвали в нея – влюбвали се, но в момента в който тя усетела, че те вече са нейни, губела всякакъв интерес към тях и ги изоставяла. Сякаш сама бягала от щастието си, от това, което искала. Така от легло на легло, от мъж на мъж, тя се взирала в очите им докато свършвали и се опитвала да открие в тях любов. Но не виждала нищо друго освен страст и сласт и безкрайна празнота, която оставала вътре в нея след като те свършели. Не, че и Кристина не се влюбвала. Тя се влюбвала няколко пъти годишно, но само в онези, които можела да притежава отчасти, с които си открадвала моменти и които след като били за кратко в нея се връщали при своите приятелки и съпруги. Обичала само мъжете, минаващи като приказни привидения през нея и живота й и оставящи след себе си вкус на сладка тъга. Тя продължавала да бъде чрез тялото си с различни мъже, да приема в душата си само тези, които не можела да има, докато не започвала да се чувства все по-празна и празна. Искала да се промени, казвала си, че ще го направи и все пак не го правела. Изгубена в кръговрата, точно когато си мислела, че водата я е погълнала изцяло и няма смисъл да се повдига дори и за миг над всичко това и да си поема въздух, я срещнал Теодор. Станало като на филмите. Случайно, на улицата, обърнал се след нея и тя се обърнала след него. Заговорили се. Просто се забелязали в тълпата, разменили си Фейсбуците, защото gsm-ите вече не били на мода. Уговорили се да излязат. Отишли на среща, след която и на двамата се случило точно това, което винаги се случвало. Тя се напила и си легнала с него, а той не успял да го вдигне. Но вместо това да ги смути, то някак си ги накарало да се почувстват по-интимни от всякога. Под въздействието на алкохола или не Теодор първи й разказал своята история и й казал, че му трябва пълноценният секс за да се почувства щастлив. От своя страна Кристина му отговорила, че сексът не може да му даде щастие, а напротив и му разказала своя случай. Решили да загърбят чукането и всички онези неща, които правят „връзките” - „връзки”, или които просто хората са приели за такива. Решили да се виждат и да си говорят за динозаври и книги, вместо за сметките за тока, сексът,наркотиците и парите, да се докосват по най-нетрадиционните места като брадичката или безименния пръст на лявата ръка, вместо да се целуват и натискат. Започнали да се срещат по този начин, като две човешки същества, на които просто им е приятно да споделят времето си заедно. Без ангажименти, без условности, без нищо сексуално и животинско. Срещите им били като танц на душите, чисти като току що навалял декемврийски сняг. Но една вечер, докато си говорели и се наслаждавали чисто и просто на удоволствието от присъствието на другия съвсем спонтанно се целунали, прокарали пръсти през косите, след което се прегърнали. Прегърнали телата си, след като били опознали душите си. Отправили се към леглото и правили най-прекрасния, пълноценен и задоволяващ секс някога. След като се бил отрекли от него и били изтрили от паметта си, всичко, което знаели за секса, всичко на което ги били учили и всичко, което били изкривили през тесните си призми и безбройните обществени огледала го открили наново неоневинен, неопетнен, почти магически… На сутринта Кристина се събудила и го погледала докато спи. След малко и Теодор се събудил и й се усмихнал.

- Ееее Клара, страхотна разказвачка си, просто няма такава, ама кажи де, какво станало после? – запитаха момичетата, които се бяха понадигнали и слушаха с ококорени очи.
- Не знам, до тук ми я разказаха… предполагам, че са „заживели щастливо до края на дните си”…
- Да беее, такива неща не се случват вече, никой не се отказва от секса, никой не се уморява от него. Sex rules everything around us, не можем да победим това. – обади се Виктория – и все пак е много красиво.
- Дааа. Искам и на мен да ми се случи нещо такова, този моят вече започва сериозно да ми лази по нервите. – сподели Мария.

Летаргичната обстановка от преди малко се беше превърнала в добре познатата момичешка глъчка, в която всяка споделяше с другите любовните си терзания и радости. Само Калина стоеше мълчаливо отстрани и леко се усмихвашe…

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 9)

- I won't come to your place tonight Е., - отвърнах му аз – And I won't come just cause I want to see you again. I'm going home.
Е. яхна колелото си и се понесе към Bushwick. Аз извадих телефона си и набрах номера на R. Вдигна ми, каза ми, че си е вкъщи и ако съм искала да дойда да попушим малко трева заедно. Съгласих се, но не заради тревата. Исках да го видя. Мислех си да ида, да пушим и да си тръгна, сигурно беше добра идея, но аз не можех да го направя – познавах се. Позвъних на входната врата и той ми отвори дистанционно. Когато се качих по стълбите, вратата към апартамента му беше отворена. Той седеше на дивана и приготвяше бонга. Седнах до него и го погледнах в очите. Той прокара ръка между краката ми. Бях вече мокра.
- You have to suck this cock, slut. - каза той.
- I will, but you have to fuck me, cunt.
- I will.
След няколко хита и кратка прелюдия, вече бяхме в леглото и огромният му кур проникваше в мен. Още при първият тласък бях очарована и това ми личеше.
- This is a big cock, huh? You love this cock, right, bitch?
- I love your cock, baby. Oh, don't stop fucking me...
Свърши върху лицето ми, точно както обичах и макар и да не стигнах до оргазъм заспах задоволена. На сутринта будилникът на телефона му иззвъня и очите ми механично се отвориха. Спеше ми се безумно, на него също. Той беше този, който трябваше да ходи на работа този път, а бяхме събрали не повече от 3-4 часа. И двамата бяхме изнервени. Нямахме какво да си кажем. Качихме се заедно в метрото, той слезе на първо авеню, аз продължих към Union Square, където трябваше да сменя влакът за Astoria. Сигурно беше много удобно да живееш на Union Square. И убийствено скъпо. Искаше ми се да го целуна, да почувствам някаква човешка близост, но тя липсваше, точно като сънят, от който и двамата имахме нужда.
- Bye, see you.
И слезе от метрото. Останах сама, всъщност аз бях сама през цялото време, всички сме сами уж, или поне почти всички.
- This is First avenue. The next stop is Third avenue. Stand clear of the closing doors please.
Тъъ-дъъъ.
Не го видях повече, до сега. Понякога му пращах sms да се видим, пияна и самотна, в малките часове на нощта, на който получавах отговор след няколко дни с някаквоправдание, а понякога той напушен и разгонен ме питаше дали съм на работа тази вечер, а аз бях заета или просто исках да му го върна за закъсняващите отговори, и така и не се засичахме. За братовчед му S. не чух нищо повече, на няколко пъти си мислех да му пиша нещо от рода на „I met your cousin. He's a nice guy”, но всеки път се спирах. В крайна сметка нямаше никакъв смисъл, нали?
На концертът на Sonic Youth срещнах M, фронтмен на арт-пънк банда. Съвсем по Ню Йоркски малко трева заедно, разговаряхме на различни теми и се наслаждавахме на залезa над небостъргаченото чудовище Манхатън, под дистортнатите китари, чрез които бандата се обясняваше в любов, на градa, от утробата на който беше дошла. След концерта взех телефона му, той взе моят. След седмица ми звънна и ме покани да го посетя в лофта му в Bushwick. Напушихме се на покрива наслаждавайки се на Манхатън през Бруклинската ми перспектива, отворихме по бира, гледахме Desperately Seeking Susan, на който капитулирах и от който на следващия ден нямаше да си спомням почти нищо и трябваше да го гледам отново и щеше да ми бъде като за първи път. Смътно си спомням, че се опита да ме целуне и аз се отдръпнах. По-късно бях вече толкова пияна, че беше абсурдно да сменя всичките 3 метра и да се прибера вкъщи цяла.
- Can I crash here tonight, M. - попитах го.
- Yes, you can, but I don't want to fuck.
- I don't want to fuck either, dear, I just want to sleep.
На следващия ден се събудих в леглото му с дрехи и грим. Направи ми закуска. Предложи да ме закара до Union Square, но първо трябва да го придружа да свърши малко работа. Подари ми тефтерче и химикал и ми каза, че трябва да ги нося винаги със себе си, даде ми и две книги, които мушнах в чантата си. A catcher in the rye на Salinger и една за зараждането на американският пънк. Lower East Side от края на 60те до 80те. Fucking Lower East Side, CBGBs... Пътувахме в колата му, през огряните в слънце улици на същия този Lower East Side. Разказа му, как търси любов, връзка, а не просто пословично чукане за по една вечер, имал твърде много от това преди, а то върви ръка за ръка с наркотиците и рокендрола. Звучи ми познато, отвърнах му, и му разказах, как се бях уморила от същото това чукане за по една вечер. И макар и двамата да знаехме, че може би няма да намерим тази любов един в друг, че може би няма да правим секс, че при някоя от следващите ни уговорки той или аз нямаше да си вдигнем телефона и може би книгите щяха да останат при мен и може би нямаше да се видим с месеци след това, или нямаше да се видим въобще, това нямаше значение.
След месец отново в Sway срещнах E...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 8)

Трябваше да се срещнем на спирката на L train на Bedford Avenue, защото той наскоро се беше нанесъл в апартамент съвсем наблизо, където трябваше да се отбием за по бързо питие, след което да отидем на танцуваме в някакъв местен клуб Cove или нещо подобно, който като по чудо не бях чувала и където не бях ходила досега...
Транспортът от Куинс до Бруклин е отвратително неуреден, честно ви казвам. За да се добера до Бруклин, трябваше да сменя 3 до 4 влака или само два, но да мина през целия Манхатън, чак до Union Square. Бях се преместила съвсем наскоро в Astoria и вече въобще не бях възхитена нито от локацията, нито от квартала, нито от хората, които го обитаваха. Не, че имах нещо против тях, напротив, просто бяха твърде нормални за моя вкус (или от Бангладеш)... Та, тъй като бях в началото на пребиваването си там (което нямаше да продължава за дълго) все още не знаех, че експресният влак не върви през нощта и поради невежеството си изпуснах 2 като нашите пътнически влакове хаха, докато го чаках... вече минаваше времето на уречената ни среща, а аз още си висях на спирката в Astoria!!! Катастрофа. Парадоксалното в случая беше, че като разстояние не беше никак далече – едно такси би ми взело към 15 долара – 17, 18 с бакшиша, но някак си не ми се даваха пари за такси. Рядко давах пари за таксита така или иначе, особено ако имах денонощен градски транспорт... Винаги ми се бяха виждали като хвърлени пари на вятъра.
Звъннах му, че ще закъснея и след като убих поне няколко десетки нервни клетки, чакайки, най-накрая се метнах на влакът и се изстрелях към Williamsburg. Изстрелях е малко силно казано, пристигнах с около едно часово закъснение и му звъннах да дойде да ме вземе, все пак не исках да го го карам да виси да ме чака един час. Когато се появи белите му обувки, дългата коса и мустакът не бяха в абсолютно съзвучие с типа мъж, който търсех, но солидното количество татуировки и девет инчовата патка надделяваха. Да не забравяме, че беше и китарист, а очите му имаха онази особени искрица, която издаваше, че бях попаднала на извратено копеле. Срещнах се с няколко от бившите му съученици, които бяха дошли да го посетят в Ню Йорк и които, слава Богу, си тръгваха, и след това се качихме у тях. Там ни посрещна някакъв друг негов приятел, чието име така и не си направих труда да запомня. Бях все още изнервена от едночасовото си закъснение, определено това не беше най-доброто начало на първа среща с някой, но майната му какво казваха хората. Нека обърнем правилата на 360 градуса, нека ги изгорим на кладата, пък да става каквото ще. R. сипа по едно уиски, нареди по линия, запали бонгът – вече се чувствах доста по-добре и ми пукаше все по-малко. Първият път, когато приятелят му отиде до тоалетната, той се обърна към мен с вълчите си сини очи и ми каза „Give me a kiss”. Всеки следващ път, когато пичът изчезваше за малко, се натискахме все повече и повече, докато накрая той не разбра, че е време да си тръгва и не се изнесе. Останахме насаме. И на двамата ни беше ясно, защо бях дошла. Нямаще нужда да се преструваме. Същия ден, няколко часа преди срещата ни, ми беще дошло, и псувах тялото си, че пак беше преебало всичко и нямаше как да го изчукам. После реших, че това е шанс най-накрая да се видя с някой мъж, който харесвам, и да не го изчукам на първата среща и може би да започна връзка, с повече бъдеще от два-три тека. Когато ръката му докосваше бедрата ми, а подутината в панталона му набъбваше със скоростта на светлината пред очите ми обаче, най-малкото си мислех за бъдеще. Мислех за девет инчовата му патка, снимката на която пазех в телефона си. Той искаш да стоим голи и да се докосваме, казах му че съм в цикъл и не мога, той ми отвърна, че не му пука и сложи червена хавлиена кърпа под мен. Беше красив, няма съмнение, татуиран, блед, кльощав, с огромен кур. Ето защо браточед му ми беше говорил за него – той знаеше много добре за любовта ми към големите курове. Спазих обещанието си – секс така и не правихме, но това не ми попречи да му направя четири свирки. Три същата нощ и една на сутринта, когато се събудихме. Трябваше да ходя на работа – първа смяна – спеше ми се ужасяващо, но нямаше как. Искаше ми се да го прегърна, да приютя тялото си до неговото и да спим до обяд, след като се събудим даже бих му направила още една свирка, но той нямаше да ми плати наема, за жалост. Отидох до банята, измих се, пооправих рошавата си коса и грима си, върнах се пак до стаята. Той лежеше, полуунесен на леглото, все така гол, бледата му кожа контрастираше с тъмните чаршафи и мастилото по кожата му. Прииска ми се да отида и да го целуна отново, да прокарам пръсти през косата му (добре де, можехме да минем и без пръстите през косата), но през устните ми се изпълзна само едно „Bye, see you soon”, след което се измъкнах пред входната врата. Чудех се след това, дали ако го бях целунала тази сутрин, щеше да ми стане гадже, да започнем да се виждаме повече и нещата да проработят. Никога нямаше да разбера.
Видях го само веднъж след това. Беше постъпил като пълен гъз, като всички останали – на следващия ден ми писа смс как вървяла работата, след което се покри за няколко седмици. Реших, обаче, че трябва да го изчукам на всяка цена. Поне да не съм валат. Една вечер Е. Беше дошъл да ме вземе от работа, след което отидохме да пием. Е. беше много сладък, четеше много, патката му беше доста дебела и водехме интересни разговори. Е. обаче имаше един проблем – не обичаше да се целува с език, което си беше смущаващо... Не мислех, че има мъже, които ги кефи да се целуват като момичета. Даже повечето момичета, които познавах не ме целуваха така... Онази вечер, все пак ми даде няколко прилични целувки с език, след което ме покани да отида у тях...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 7)

Първият човек, когото се сетих да потърся естествено беше S. След като безрезултатно се опитах да му звънна, му написах „So where are you and your cousin”. Вече бях леко пияна. Получих отговорът: “Not around mama. Had to drive home. Forgot Chad had a wedding.”. Значи и той отпадаше. Казах на таксито да кара към Alphabet City, където се донапих в бара на същия приятел, в чийто апартамент бях крашнала преди няколко дни (следите ли ми мисълта) и след това се прибрах в къщи. На сутринтa все пак отговорих на S.
Аз:„So who got married? You? XD”
S:“My cousin”
Аз::“Haha the same with the threesome?”
S:“No, lol. That would be crazy. No, this cousin is a goody two shoes”.
Веднага отворих Google за да проверя какво означава goody two shoes и се оказа, че е каквото и предполагах: примерен, неотклоняващ се от правилата индивид.
Аз:„What about the other one that you want me to fuck? Is he bad?”
S:“No more questions”.
Аз:“No more answers. Going to sleep now”.
След няколко дни ми звънна отново, с абсолютно идентично предложение да се видим тъй като сега е в Brooklyn. Може би като вярно пале трябваше да хвана моменталически такси, да притичам при него и да му лапна пишката? Не, че не бих го направила, все пак ми беше Мастър, но имах уговорка – трябваше да ида да видя една стая в Astoria, където смятах да се местя от следващия месец. Казах му, че ще му звънна като приключа и той се съгласи. Телефонният ми повик обаче остана безгласен. Демек, пича не си вдигна телефона. Написах му sms и на него не отговори и реших да спра да се занимавам. Отдавна ми беше писнало от тъпи копелета, които се правят на две и половина и не смятах да поощрявам мъжката путковщина, дори и да ставаше въпрос за някой със златен кур.
След около месец докато се прибирах от бара в Greenpoint, в който работех, получих sms от братовчед му R. Звучеше доста дружалюбен и искаше да се запознаем, братовчед му, който вече познавах доста добре, му бил дал телефона ми и бил много любопитен да се видим... започнахме да си пишем и след около 10-15 съобщения нещата вече доста сериозно опираха до секс. Започнахме да се възбуждаме като си пращаме голи снимки, които еволюираха в телефонен секс при който свършихме един след друг... Уговорихме си среща на следващия ден, знаех, че не трябва да го чукам, но, мамка му, беше толкова трудно да устоявам на изкушението – нали казваха още в лексиконите, че най-добрия начин да устоиш на изкушението е да му се отдадеш...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 6)

Отговор така и не получих и, честно казано, се почувствах малко тъпо... Имах нужда от секс, а знаех, че той се справя доста добре и не ми се губеше време и енергия в нови завоевания. Също, като с всеки Мастър до момента, се бях повлюбила малко и исках съвсем по момичешки да го видя...
Чудех се как да подходя, а в подобни ситуации болният ми мозък може да измисли какви ли не глупости. Намирах за тъпо да му пиша „Hey S. what are you up to?” или каквото и да е нормално нещо. Сигурно за повечето хора това е най-простото и логично решение на дилемата и въобще не го мислят, но не и за мен. Реших да се снимам както-майка-ми-ме-е-родила от кръста надолу, аранжирала плътта си с черен кожен камшик и да изпратя снимката му с думите „This pussy has to be spanked, Master...”. Стори ми се идеална идея, беше новаторско, възбуждащо и секси. Вероятно всъщност беше смущаващо, странно и неподходящо.
Отделих поне половин час в търсене на перфектния кадър, използвайки телефона си, фотоапарата си и уеб-камерата на лаптопа си. Направих сама всички снимки, нямаше кого да помоля да ми асистира, всъщност можех да помоля пича, който живееше на дивана в хола на квартирата ни - той беше гей и едва ли едно pussy би го смутило, но реших, да не го занимавам с моите глупости и сама да си свърша работата. Нали знаете – на вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам!
След кратки колебания избрах най-подходящия от поне трийсете кадъра, които направих и самоуверено му го изпратих с въпросната реплика отдолу. Не получих отговор на sms-а си няколко дни, но не го потърсих отново. Най-малкото след това съобщение нямах какво друго да кажа, ако ми отговореше ОК, ако не – всичко приключваше.
Към края на същата тази седмица, някъде три-четири дни след като изпратих снимката, телефонът ми светна с добре познатата червена светлина и пиукащ звук. Съобщение.
S: Wanna fuck me and my cousin.
Прочетох думите му върху цветният lcd екран на смарт-фона си, вървейки по сутрешните улици на Bed-Stuy. Връщах се вкъщи, отново снощна, отново на сутринта, след като бях крашнала в апартамента на един мой познат, с когото се бяхме понатискали сутринта. Не отговорих на съобщението и тъй като именно така трябва да се третират мъжете, нещо, което за жалост така и не успях да се науча да прилагам успешно до момента, той ми се обади на следващата вечер. Бил в Brooklyn, да сме се били видели. Отвърнах му, че имам вече уговорка с един приятел и вероятно по-късно вечерта може би ще съм свободна, но не знам точно кога и къде. Предложи да му се обадя, като приключа. Имах уговорка с P, с когото обаче исках само да си играя, а и той беше достатъчно зрял и знаеше, кога да постави дистанцията и да ме спре, за да не се изчукаме, което ни оставяше добри приятели преди всичко. Същата вечер обаче беше една от първите ни срещи и тепърва разбирах философията на отношенията ни. След като съвсем открито натискахме в един от най-популярните барове на Bedford Avenue, се качихме на такси за да отидем да се чукаме в студиото му. Спряхме за бири , които слезе да купи. Когато се върна след 5 минути обаче неочаквано ми каза:
- My friend I. got into trouble in one other bar, I have to go and help him.
Подаде ми бирите, даде някаква банкнота на таксиметровия шофьор и му каза да ме закара където си поискам. И така, аз се озовах сама в таксито с два Becks-а и целия Ню Йорк пред себе си.

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 5)

С майка ми живеехме в една стая, което правеше невъзможно да се насладим подобаващо на вечерта. Това обаче не ме спираше, защото, както вече знаете, обичах невъзможните неща. Предложих му да отидем на покрива, където след като попушихме от коза, за който се бях изръсила 40 долара в името на „една перфектна вечер с идеално чукане“, започнах да му духам на фона на красивата гледка на среднощен Manhattan. По едно време обаче го хвана параноята и започна да се оглежда наооколо.
- Its too exposed here. We should go somewhere else...
- Its totally fine, baby, relax. Oh, are you nervous? You're worried that some people on the street can see your cock? - започнах да го бъзикам аз. Шях да съжаля/благодаря за думите си по-късно, когато ми го върна тъпкано. Съкварирантите ми се качиха на покрива, видимо подпийнали и той ме накара да му лапам пред тях, а по-късно ме натика в тоалетната на апартамента и ме изчука там, докато аз се опитвах да бъде възможно най-безшумна, тъй като от стаята, където спеше майка ми ме делеше само една тънка стена. На сутринта трябваше да си тръгне, нямаше къде да остане да спи, а го очакваше дълъг път до upstate градчето, където живееше. Качихме се на покрива отново за да изпушим по цигара заедно. Нямахме много какво да си кажем, а слънцето беше на път да оцвети със сутрешните си багри градът, който никога не спи. Пуснах една песен на IAMX от телефона си, но той не я хареса. Знаех си, че не трябва да пускам IAMX на пичовете, просто не го разбират. Другият път, смятах да пробвам с The Strokes или 2 Pac, зависи от случая. S. каза, че ще ми се обади, а аз започнах да му обяснявам колко са ми писнали всички тези мъжки приказки и колко мразя някой все да казва, че ще ми звънне и аз да трябва да чакам и да чакам...
- We should fuck more S,. казах му аз.
А той се усмихна и погледна на другата страна.
- I'm leaving.
- Ok, I'm gonna stay here and wait for the sunsrise.
Видях в очите му, че малко ми се зачуди. Американските момчета не бяха свикнали на такава пост-садо-мазо романтика. Аз имах нужда някой просто да ме гушне и да изчака с мен изгрева, след като съм му позволила да ме унижава и наказва с кура си. Просто,красиво, утопично. Чух вратата на покрива да се затваря зад мен, но продължих да стоя, с поглед насочен към събуждащото се небе и димяща цигара между пръстите.
Изгревът беше очароващо пленителен, точно както си го представях. Небето се насити в искрящо розово, което преливаше в болезнено синиеещи нюанси. Беше толкова красиво, че реших да го снимам и да му изпратя снимката. Отстрани сигурно изглеждаше cheesy, твърде глупаво и сантиментално, но докога щях да спирам себе си в стремежите и желанията си, само за да угодя на някой друг, на когото така и така не му пукаше и за да му запука аз трябваше да се правя, че ми пука? I'm sick of spending these lonely nights training myself not to care... Мразех всичките тези игрички, макар и да знаех, че работят. Исках да го направя, правех го. That's it. Натиснах бутона Send. Да става каквото ще.

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 4)

В истинската любов винаги има щипчица омраза и именно това я кара да пламти и изгаря, а моята любов към музикантите беше вечна и краткотрайна едновременно. Заминах за да променя всичко, за да оставя старите лудости, старите слабости и грешки, да ги захвърля като пластмасови шишета в новите модерни кошове за рециклиране, където да е превърнат в ултрамодерни, скъпи еко дрънкулки. Да, ама не. Както българската мъдрост е казала кръвта вода не става. Спермата също. Изконсумирах връзките си като fast food и това беше ужасно. Най-лошото беше, че това се беше затвърдило в мен като навик, а старите навици, както знаете, умират трудно. Бях достатъчно саможива, горда и агресивна и в същото време крехка, нетърпелива и романтична. Потресаваща комбинация.
Една неделя, в същия този Sway (б.a. виж part 1: A pretty shitty story), срещнах S. Всъщност, срещнах го пред клуба, докато най-добрият ми приятел си издерчваше цигара от него. Съвсем по Ню Йоркски , попушихме малко трева заедно и само след няколко минути вече се натискахме в клуба. Имаше енергия по между ни, сексуална енергия, определено ме възбуждаше и предусещах, че чукането би било невероятно. И не грешах, сексът беше един от най-добрите, които бях имала до сега. Тъпото, в случая, (да, да, виждам вече се подсмихвате и знаете какво ще ви кажа) беше че отново се случи още същата вечер. Знаех, че не трябваше да го правя и все пак не издържах и когато S. ме попита дали искам да отида с него, в апартамента на китариста на групата му, аз казах „Да“. Може би в този момент говореше Мяу-Мяу, моето алтер-его, която освен че беше изключително развратна, не можеше да казва „Не“, а само „Мяу-Мяу“.
Той реши, че е доста яко, че съм дошла с него, но в крайна сметка си беше грешка, като всички останали. Чукахме се здраво, цяла нощ, и се оказа, че има (скрити) заложби като Мастър и знае как да ме подчини с кура си. Чух всички обичайни хубави думички, колко често сме щели да се виждаме, колко му било хубаво с мен и колко мокро и гостоприемно котенце съм имала. Както кралицата-майка Мадона е казала „Everybody loves you when you're about to cum”. За след това, обаче не споменава нищо. Заспахме един до друг на дивана, като той използва 3 стола като удължение на което да положи половината от тялото си, защото съвсем по Ню Йоркски нямаше достатъчно място. Бяхме някъде в Harlem и на сутринта, когато се събудихме и излязохме на стълбите той си купи soda с последния долар в портфейла си, пъхна ръце под ученическата ми поличка и ме попита:
- What if I fuck you here in front of everybody?
Kачихме в колата му и той ме остави на съвсем грешна спирка на метрото в Alphabet City. Но това нямаше никакво значение, аз направо сияех от щастие. Обадих се на най-добрия си приятел за да му кажа, че съм срещнала (поредната) сродна душа и че снощи съм имала най-якото чукане. Ever. С S. се видяхме се отново след седмица-две, този път дойде на гости в квартирата ми в Bed-Stuy, двустаен апартамент, който споделяхме 5 човека...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 3)

Вече бях вкарала няколко уискита и съвсем удобно застанах до него и го заговорих:
- Здравей...
- Здрасти...
Така, тривиално започна всичко. Определено беше по-възрастен от мен, а аз точно такива ги харесвах. У него, обаче имаше и нещо момчешко, непорастнало, нещо все още ненаситено, неизживяно. Обсъждахме разпалено различни теми, танцувахме, смеехме се, ръката му се спускаше по извивките на тялото ми, изследвайки ги, а аз небрежно прехапвах устните си, опитвайки се да си представя кура му. Дали беше голям, плътен и твърд... надявах се. Тогава, отникъде той каза фразата, която се запечата завинаги в съзнанието ми, емблематична за връзката ни. Прошепна ми с трептящия си, почти мъркащ глас...
- Искам да те вържа...
Това накара слабините ми да се навлажнят, а фантазията ми да се развихри, Почерпи ме питие и по-късно, в същия мой апартамент, на същото това легло, тялото му притискаше моето, докато той проникваше надълбоко в мен отново и отново, първо бавно, а после все по-бързо, после бавно... отново и отново... След като приключихме с мократа си игра и лежахме tete-a-tete задъхани, открити и опиянени, той все така небрежно ми каза, че е женен и има деца, както и че свири в банда. Запитах го за името й (на бандата му, не на жена му!!!), а след като ми го каза, а по-късно я проверих в добрият стар Мyspace се оказа, че с I. всъщност са в една и съща банда. Без майтап! На следващия ден получих SMS от него, после още един и още един и още един... Започнахме да си пишем и понякога да идва в апартамента ми, за да накаже малката си кучка, след което си тръгваше, вероятно взимаше душ и лягаше до жена си, докато децата му спяха спокойно в другата стая. В този случай нещата си бяха съвсем откровено обречени и невъзможни, но това не ми попречи отново да хлътна.
Обичах куровете до безумие и ми беше трудно да се контролирам. Tе бяха голямата ми слабост, моят пиадестал, моята лудост, моята пещ. Двамата не разбраха един за друг дълго време, а когато след близо година това се случи, поискаха да направим тройка. Нещо за което фантазирах, за което пишех, което си представях с всеки малък детайл отново и отново, но нещо което така и не се случи. И слава богу. Доста често реалността е най-лошото, което може да се случи на страстта. Една от причините, заради които бях щастлива, че се махам от България беше, че щях да бъда далеч и от двамата.
Бях изпаднала в онова особено състояние на лудост. Правех едни и същи грешки отново и отново, просто защото не можех да се контролирам, защото ги исках целите веднага. Всичко на секундата или никога нищо. Всичко беше един огромен космос и нямаше средно положение, а нали според Буда именно там беше щастието. За мен то се движеше по ръба на бръснача и все ми се изплъзваше. Кръжах все в една и съща орбита, без да мога да достигна никоя планета. Виждах ги от далече, понякога се приближавах достатъчно близо, да мога да им се полюбувам за кратко, механичните ми лостове, служещи за крака, почти достигаха повърността, но тъкмо да кацна и осъзнавах, че всичко това е мираж, а аз се отдалечавам все повече и повече с всяко усилие, гледайки ги как се стопяват в далечината. Ах, тези музиканти, тези шибани копелета, които толкова мразех и обичах едновременно...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 2)

Винаги съм можела да имам който си пожелая мъж в леглото си, в толетната на заведението, на стълбите във входа, къде ли не. Можех да ги чукам като лошо момиче веднага, проблемът беше, че после започваше да ми пука. С I. се видяхме още няколко пъти, през определен период от време. Връзката ни, както обикновено, беше невъзможна – той имаше гадже от година и кусур, не особено привлекателна на пръв поглед, но както в последствие разбрах доста интересна мацка, на която пипето определено й сечеше, макар и в по-различни вълни от тези на „нормалните“ хора, нещо, което уважавах. Обвързаността му, обаче, не ни попречи да позабавляваме подобаващо известно време. Веднъж, например, го накарах да лъска пред мен на колене в тоалетната на един столичен бар, докато го снимах с телефона си, а след това отидохме у тях, където през уебкамерата го унижавах пред една своя приятелка. Звучи забавлително, нали? Всъщност с I. правихме „класически“ секс само 1 или 2 пъти – сексът никога не беше основното в нашите игри, а просто рядко допълнение. Ако аз бях доминиращата, той имаше странния фетиш да държи кура си възможно най-мек и малък, а аз да му се подигравам как не може да го вдигне. Когато той доминираше ме караше да смуча пениса му с часове, да се давя с него, а накрая свършваше на едри, топли струи върху лицето ми и ми правеше снимка за спомен. Ставах доста перверзна на кокаин и доста се развихрях, но пък трудно свършвах. Май само веднъж достигнах до оргазъм с него, лежах на дивана у тях, а той ме обработваше с пръсти с едната ръка и ми биеше шамари по лицето с другата. През доста от останалите пъти, аз стоях и докосвах клитора си, надрусана и пияна, без почти никакъв ефект. Свършването беше най-малкият проблем.
Правило номер едно е никога не се влюбвай в Мастъра си. Правило номер две – правило номер едно е невъзможно. Започнах да следя концертите на бандите му и да ходя там, уж небрежно наконтена, да се поклащам в ритъма на музиката, гледайки го с възхищение. Моят Мастър беше на сцената. Беше неизбежно. Започнахме да се виждаме и да си пишем все по-рядко и по-рядко, да му предлагам да се видим и той да ми отказва. След поредния отказ, реших да изпия две уискита на екс в апартамента си, да сложа черната рокля, червеното червило, чорапи със силикон и да отида в любимия си Софийски рок бар.
Всъщност имаше повод да бъда там, трябваше да напиша репортаж за концерта на една местна индъстриал банда. Именно там, облегнат небрежно на бара, пиейки водка с Ред Бул, срещнах N...

Dirty New York Legends: Boys in the band (part 1)

"And they all scream and shout for the boys in the band... only for the boys in the band”.

Знаех, че не трябва да чукам двама музиканти от една и съща банда. Това, което не знаех обаче беше защо продължавах да го правя.
Началото на цялата сага сложи I. Започнахме да си пишем докато бях в Берлин. Обща приятелка ме свърза с него и той започна да ми пише перверзии по Skype, как иска да бъде мой роб, да му сядам на лицето, че даже пари би ми давал за това... В началото, признавам си, си мислех да изкарам някой лев от него или поне малко безплатен кокаин, който знаех, че има в изобилие като всяка уважаваща себе си рокзвезда. А и той си беше доста известен и доказал себе си през годините, което галеше егото ми. Беше около трийсетте, харизматичен и откачен. Открито си падаше по садо-мазо и фетиши, не беше поредното хлапе, което би се свило от страх и казало, че „не може да причинява болка на човешки същества“ при безобидната ми покана да ме напляска.
При първата ни среща ме чакаше пред новинарската агенция, в която тогава работех, беше облякъл женско бельо под дрехите си, точно както му бях заповядала. Решихме да отидем у нас, където трябваше да бъде мой роб. Живеех сама и апартаментът ми в София беше идеалното убежище за тъмните ми страсти. Отидохме там, след като ме придружи да си купя мишка на компютъра, тъй като моята се беше развалила. Колко прозаично. Носеше бельото през цялото време.
Идеята да доминирам над доказала се култова личност и да правя каквото си искам с него, някаква си 20 годишна пикла, ме ласкаеше, но не ме възбуждаше чак толкова много – винаги съм била повече submissive. По-скоро исках от безплатното уиски и кокаин, които знаех, че щеше да ми предложи. Озовахме се в апартамента ми, начертахме по няколко линии на раклата на леглото ми, отпихме от уискито, плуващо лежерно върху кубчетата лед. Накарах го да се съблече и да ми покаже бельото си. Беше сложил доста идиотски розов сутиен, черни дантелени прашки и чорапогащник 20 дена. Поставих пластмасовия си гаг си на устата му и го карах да повтаря мръсни думички, сложих го на каишка, заведох го в кухнята и го накарах да измие мръсните ми чинии, докато аз го снимах за спомен, а след това щях да кача снимките във Фейсбук, където все още стоят всъщност - естествено само аз мога да ги виждам.
Върнахме се отново в стаята, където го яздих на конче. Забавлявах се много, но не мога да кажа, че това ме възбуждаше кой знае колко. След като излязохме от плея, той на шега подхвърли, че можел и да бъде мастър... Вече бях достатъчно пияна и надрусана, така че реших да го пробвам. Смиреният роб, с когото до преди минути се ебавах както си искам, изведнъж обърна нещата на 360 градуса, избута ме на леглото, заби ми 1-2 шамара и докато се усетя твърдият му кур беше някъде дълбоко в гърлото ми, аз се давех, едновременно унизена, поразена и адски възбудена. След това си тръгна, а аз останах да лежа на леглото, гледайки в тавана и чудейки се в какво се забърках отново.

(to be continued)

Весталката и Сенаторът - част 11

Ливия тичаше без да вижда посока, искаше да изтрие всичко. Знаеше, че ако я хванеха щеше да бъде заровена жива в земята. Дори и да успееше да избяга нямаше да го види никога отново. Беше станала алчна, беше поискала твърде много и за това беше наказана. Бягаше. Секундите се вливаха в минути, които оформяха часове, не искаше да вижда нищо, не искаше да усеща нищо, искаше само да бяга, да бяга, да бяга. Без посока, без цел. На далеч, на много далеч, където би могла да остави старата си кожа, да изгори паметта си, да се превърне в някой друг. Това беше и единствената възможна алтернатива за нея, освен смъртта.
Всяко удоволствие има своята цена, а за големите, онези забранените, тя често бива твърде голяма. В този случай Апий я заплати. След честен съдебен процес и след като месец Ливия не беше открита, той беше осъден да бъде разкъсан на четири от разярена фанатична тълпа, не далеч от мястото на Форума, където я видя за първи път. Жена му дори не отиде да гледа, но може би така беше по-добре, гледката нямаше да й понесе, нито срамът, че е била съпруга на мъж, осмелил се да наруши повелята на боговете. Ливия се скри в горите, недалеч от Рим и реши, да умре там от мъка. Не можеше да живее без него, болката беше твърде голяма, за да я издържи, а срама твърде силен, за да го превъзмогне. Легна гола на опадалите по земята листа, поеше ги със сълзите си, докато не се умори и не зачака примирено смъртта. Дните се сменяха с нощи, а слънцето с други звезди, все по-далечни и студени. Една нощ, когато беше вече на предела на силите си, дочу мъжки глас. Сякаш някой беше до нея и й говореше, но тя нямаше силата да отвори очите си и да види кой е. Когато все пак ги отвори забеляза, че е на легло, чуждо легло, което не беше виждала до сега. Огледа се, стаята беше скромно обзаведена и също не й беше позната. След малко вратата се отвори и при нея влезе млад мъж.
- Здравей, сигурно се чудиш защо си тук.
- Ами всъщност, да – отговори му Ливия – и кой си ти, къде съм?
- Казвам се Юлий. Снощи, когато реших да изляза в гората, да се поразходя, видях те легнала на земята, съвсем гола, на ръба на силите си. Не знам какво ти се е случило, но не бих могъл да да те оставя в такова положение.
- Трябваше да ме оставиш да умра, аз го заслужавам.
- Никой не заслужава да умре и все пак часът настъпва за всички ни, но не би трябвало ние да го избираме.
Устните на Ливия се прегънаха леко в усмивка. Този мъж беше толкова добър с нея, може би това също беше знак от съдбата, може би с него можеше да започне ново начало. Юлий също я погледна, учудваща беше способността на човешката плът да се възстановява, малко сън и тя изглеждаше доста добре. Забеляза, че всъщност беше ужасно красива, въпреки тъмните кръгове под очите си, сплетените коси и изражението на лицето, криещо толкова много болка и тъга под себе си.
- Ще ти донеса малко хляб, месо и плодове, трябва да се храниш за да се възстановиш по-бързо и да се върнеш у дома си.
- Аз нямам дом вече – отвърна му Ливия.
- Тогава остани при мен, докато решиш.
И Ливия остана и заживя заедно с младия Юлий, който така и никога не разбра за миналото й, а и не посмя да я попита. Привидно си живееха добре, бяха щастливи, макар и Ливия никога да не го заобича истински и понякога да изчезваше мистериозно за по няколко дни, през които се отдаваше на различни мъже и жени, след това се връщаше уморена и спеше дълго и непробудно. Юлий не я попита и за това, прие го смирено и макар и понякога да му ставаше мъчно никога не я укори. Роди им се син, който Ливия настоя да кръстят Апий, дори си наложи да повярва в илюзията, че е заченат през онази фатална нощ с маските, онази нощ, когато всичко между нея и Сенатора се счупи на парченца. Мислено се връщаше понякога назад във времето и разиграваше в съзнанието си различни сцени - как би могла да се развие ситуацията, ако беше паднала и маската й се беше счупила, когато крадецът я подгони, ако се успеше, ако объркаше къщата, ако не й отвореха. Но как можеше да се развие, всъщност? Можеха да си откраднат още няколко мига. Само това. И все пак би дала всичко, което имаше, за още няколко мига, там с него, в Рим, на хълма Палатин. Тя никога не го забрави, нито научи какво се е случило с него, но вярваше , че каквото и да беше станало след онази нощ, някой ден, когато умре, пак ще се озоват заедно на онзи хълм, в момента, в който бяха само двамата и нито дума не им беше нужна.

The end.

Весталката и Сенаторът - част 10

Ливия премина по тесен и къс коридор, който я отведе до стаята, която беше видяла отвън. Налягалите гости се бяха разгорещили. Две жени доставяха едновременно наслада на мъж с маска на птица. Друг мъж проникваше в гост, от същия пол с отпуснато тяло и посребрено окосмение, който се гънеше от удоволствие, болка или и двете. Една жена беше свалила маската си и похапваше грозде, чиито зърна първо потапяше в слабините на друга жена с бяла, широко ухилена комична маска. Взря се малко по-внимателно в лицето на жената без маската и припозна в нея една от придружителките на Луций, които беше видяла предния път. В левия ъгъл друга жена бичуваше с дебел камшик мъж, който се беше проснал в краката й и молеше за още и още. Ливия леко потръпна. Това ли искаше, това ли беше копняла да види, да усети? Мястото й ни най-малко не беше тук. Та това беше толкова по-различно от нещата, които беше опознала с Апий. Защо беше дошла изобщо? И докато размишляваше над това, към нея се приближи атлетичен мъж, с бяла препаска през кръста, също с трагична маска.
- Опасявах се, че ще дойдеш. - Тя позна този глас, това тяло. Говореше й Апий - още когато осъзнах, че съм ти казал за това събиране. Разбрах, че все ще разбереш как да стигнеш, без значение, че не знаеш кой точно е Луций и коя е къщата му. Казах ти твърде много...
Ливия не отговори нищо, а само леко се усмихна изпод маската. Радваше се, че го вижда, че пак са заедно и то на място различно от това на обичайните им срещи, някъде другаде. Той й липсваше, липсваше й във всяка секунда, в която бяха разделени. Обичаше го, с цялата безнадеждност на света.
Докосна го през препаската и пъхна нежната топла ръка под нея. Огледа се, дали някой не ги наблюдава, но всеки изглеждаше обгърнат от собствения си акт. Прошепна тихо на ухото му:
- След като и двамата сме тук, защо не проникнеш в мен, пред всички тях. Би било толкова вълнуващо, те да ни гледат, но да не знаят кои сме. Само мисълта за това ме кара да потръпвам отвътре.
- Не. Това е лудост и ти го знаеш. - каза й строго той, но нещо в ръцете й беше започнало вече да се втвърдява.
- Моля те, за малко... - тя го погледна изпод маската и очите им се срещнаха за миг...
Апий вече беше доста възбуден, а и тя го докосваше винаги толкова добре. Прииска му се да проникне в топлите й дълбини, да усети сластната й влага... Докато усети какво се случва вече беше започнал да я чука сред множеството. Тя беше застанала права и леко наведена с гръб към него, а той прониквашев нея бавно, после по-бързо, а после пак бавно... В следващия момент се чу оглушителен трясък. Неочаквано маската на лицето на Ливия се сгромоляса на черния мраморен под и се пръсна на парчета. Всички присъстващи прекъснаха игрите си и обърнаха лицата си към нея. Първа една леко пълничка дама, която до преди малко се превиваше в оргазмени конвулсии под двама мъже я позна и се провикна:
- Та това не е ли Ливия? Весталката?
След минута тишина всички започнаха да викат. Да крещят, как тя е мръсница, как трябва да умре, както и този, който я е обезчестил, че боговете ще накажат всички тази вечер заради наглостта й.
- Бягай, бягай – призова я Апий.
- Не мога. Не мога да те оставя. Не мога да живея без теб.
- Не, ти не можеш да живееш с мен. Бягай.
Ливия го целуна за последно, залепи влажните си, топли устни върху маската му. Погледна го отново и без да губи много време побягна гола навън. Забрави робата си там, където я беше оставила, до колоната на входа, нямаше време да се сети за нея, дори забрави факта, че беше гола.
- Юпитер, нека поне единият от нас оцелее, нека Тя живее – тихо прошепна Апий, след което на свой ред свали маската си.

Весталката и Сенаторът - част 9

Нощта беше топла и ласкава и лекият летен вятър безсрамно проникваше под дрехите й и я докосваше навсякъде. Тя тръгна по пътя. Беше толкова тъмно, че не виждаше почти нищо пред себе си. Как можеше да си помисли, че ще забележи следите от въглена, които имаха същия цвят като нощта? За неин късмет, сякаш краката й отново сами я водеха, тя не се подвоуми дори и за миг по коя уличка да свие или на коя страна да тръгне, а знаеше точно на къде се беше насочила – към къщата на сенатор Луций, която чрез странно стечение на обстоятелствата беше разбрала къде се намира преди няколко дни.
Ливия вървеше уверено и спокойно, откакто беше срещнала Апий, нощта се беше превърнала в нейна сестра, която я загръщаше нежно с черното си покривало, обсипано с безброй мъждукащи звезди. Тя не се страхуваше от нея, защото само докато нощта властваше Ливия можеше да бъде такава, каквато е наистина, да избяга от предразсъдъците на деня и ярката слънчева светлина. Но ето, че както си вървеше, а улиците уж бяха празни, пред нея се появи мъжка фигура. Субектът изглежше едър, опърпан и доста недружалюбен.
- Какво прави хубаво и само момиче като теб само в нощта – попита я той, приближавайки се още повече. Едва ли го казваше от любопитство.
- Я какви хубави обици, дали ще ми ги дадеш да ги понося малко? - продължи, приближавайки се към нея все по-заплашително.
Ливия беше прекарала целия си живот в Рим, но това не беше Рим, който тя познаваше с ритуалните церемонии, блясъка, лукса и фалшивите усмивки. Това беше Рим на улицата - тъмен, озъбен, гладен, свиреп и безпощаден. И тя нямаше място там. Осъзнавайки това за частици от секундата Ливия побягна, бягаше без да се обръща назад,макар и да знаеше, че той тича след нея. Бягаше колкото се може по-бързо, а кръвта се блъскаше в слепоочията й, докато нещо в стомаха й се беше свило на топка. Май това нещо се наричаше страх и тя го усещаше за първи път. Продължаваше да бяга, интуитивно спазвайки посоката, влагайки цялата си сила и енергия. Отново беше дивото животно, плячката, но този път не можеше да си позволи да се отдаде. Продължи да бяга известно време, след което спря, огледа се и осъзна, че никой не я следи. Въздъхна и седна за малко на един мраморен праг. Странно, макар и да не беше бягала в някаква конкретна и умишлено избрана посока, установи, че всъщност срещу нея се намираше онова пазарче, което не беше никак далеч от къщата на Луций. Още няколко преки и щеше да бъде там. Прие го като добро знамение и дори благодари на богинята. Но младата жрица не знаеше, че знаменията не винаги биваха пращани от боговете... Повървя още малко и стигна до пищната къща на сенатора. Отпред нямаше охрана и Ливия реши да се приближи Ослуша се за издаващи звуци, покрай къщата, но не чу нищо. Все пак вътре беше светло, макар и тежки завеси да бяха спуснати по прозорците. Реши да обиколи къщата, все някъде щеше да има пролука, през която да хвърли един поглед, да види какво се случва. Все още съществуваше възможността Апий да беше блъфирал, нарочно да й беше казал друго име или друг ден, можеше и тя да беше объркала къщата. Вероятността да е улучила всъщност не беше никак голяма, но някои неща просто бяха предвещани да се случат. Ето, че на дясната стена на къщата, намери едно място, където завесата се беше отместила. Приближи се внимателно и погледна вътре. Пред очите й се разкри пищен хол с голяма маса в средата, отрупана с разнообразни ястия . Около нея бяха налягали мъже и жени, някои с маски, други не, които се хранеха, говореха, докосваха се, проникваха един в друг, сменяха ролите си. Да, явно беше попаднала на точното място. Гледката я възбуди, накара слабините й да се навлажнят, а страните й да порозовеят. Реши, че робата й е твърде невзрачна и обикновена и няма да я пуснат вътре така, затова реши да я съблече и да я остави до една колона. Сложи маската на главата си и я закрепи добре. Тя беше една блудница в тяло на светица, безсрамно гола, скрила душата си под маската и оставила само тръпнещото си тяло на показ. Почука. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Никакъв отговор. Започна да се чувства неловко, представяше си каква гледка би била отстрани и се засмя сконфузно. Тъкмо мислеше да се откаже и да си тръгне и вратата се отвори. Отвори й жена, облечена в прозрачна червена роба с пищна сребърна огърлица и маска, инкрустирана с камъни. Смяташе, че ще я попита какво прави там чисто гола, ще я изгони или ще реагира по някакъв начин. Но тя просто я погледа, изпод маската си, след което се отмести, лежерно показвайки й с ръката си пътя, който трябваше да следва...

Весталката и Сенаторът - част 8

Съботата беше към края си и оставаха само още четири дни до нощта, на оргията , за която Апий и беше разказал. И все пак можеше ли да бъде сигурна в думите му? Може би я беше излъгал, за да изпита верността й? Но за каква вярност можеше да става въпрос, при условие, че той беше женен, тя трябваше да бъде непорочна и връзката им беше чисто и просто невъзможна. И все пак съществуваше, въпреки всичката тази невъзможност. Освен това той беше прав, че присъствието им там би било опасно, особено нейното. Ако той беше там сам, това не представляваше проблем, а напротив би било толерирано – плътските наслади бяха позволени за него, та дори и препоръчителни, но тя... тя нямаше как да има каквото и да е извинение за присъствието си. За нея беше недопустимо и биваше ли разкрита я грозеше ужасна смърт - щеше да бъде заровена жива в земята. И все пак искаше да отиде и смяташе да го направи, въпреки всичко. Не можеше да устои на изкушението и за да се освободи от тази натрапчива идея, която се беше загнездила в главата, й трябваше да я изживее.
Следващите три дни минаха обичайно, под лоното на разкоша и злободневните й задължения и ето, че неусетно календарът показа сряда. През целия ден младата Ливия водеше душевни борби какво да направи, да отиде ли или да не отиде, струваше ли си рискът? Преброяваше плюсовете и минусите от възможността да отиде и въпреки, че минусите многократно надхвърляха плюсовете, тя реши да го направи. След полунощ, когато весталките както обикновено бяха заспали дълбоко, тя облече една от най-обикновените си и невзрачни роби, но на ушите си сложи пищни златни обици, обсипани в сапфири и рубини, които бяха подарени от майка и. Внимателно, на пръсти се придвижи до предверието и погледът й се спря върху двете маски закачени над камината. Бяха снежно бели, изработени от фина бяла керамика и гарнирани със слонова кост. Две. Комична и трагична. Усмихната и не. Зачуди се коя да вземе, но тъй като винаги беше харесвала драматизма повече се спря върху тази, чиято уста сочеше надолу. Присегна се, внимавайки да не бутне нещо, което да се сгромоляса с трясък на мрамора, да събуди весталките и да провали мисията й, успя да откачи маската внимателно и макар леко да закачи комичната и за момент да се паникьоса, другата маска се задържа на мястото си и продължи да я гледа с ехидна, широко разтворена усмивка, проследявайки я, докато се измъкваше през портата.

Весталката и Сенаторът - част 7

Денят беше топъл, но сив. Плътни облаци, бяха обгърнали слънцето и не му даваха да подари лъчите си на хората. Въпреки това те не можеха да откраднат топлината му и то я сипеше с шепи върху римските граждани, Ливия тръгна по калдаръмените улици. Навсякъде се чуваше радостна глъчка, патриции се разминаваха с плебеи, бедни жени гледаха с възхищение и завист пищните роби и бижута на знатните благороднички, просяци излагаха на показ недъгавите си крайници и протягаха ръцете си за милостиня. Ливия пусна един триенс в ръката на един от просяците, след което веднага обърна главата си на другата страна. За първи път се разхождаше съвсем сама по Римските улици, обикновено беше придружена от някоя друга весталка или превозвана с колесница до официалните места. Отгледана и обучена в златен затвор, тя знаеше малко за живота на обикновените римски жители, на смуглите роби, които издържаха държавата, които плащаха с живота си за лукса, в която тя и другите весталки живееха. По пътя си видя осъден на смърт престъпник, когото римските войници водеха на вериги към мястото на екзекуцията му. Когато я видяха войниците спряха. По Римските закони, ако весталка срещнеше осъден на смърт, екзекуцията се отменяше. Но все пак тя, имаше решаващата дума, в ръцете й в момента беше животът на този окаян човек.
- Какво е направил? - попита Ливия войниците.
- Ваше благородие, откраднал е златна огърлица и освен това по думите на Народа на Рим е разказвал неприлични шеги и хули за Императора.
- И за това е осъден на смърт?
- Да, водим да го разпънем на кръст на хълмът Есквилин, но както знаете вие можете да го помилвате.
Ливия погледна в очите на клетника. Те бяха големи, тъмни и влажни, пълни със сълзи, с молба, с възхита. Тя беше тази, която можеше да промени съдбата му, да го спаси, да му позволи да се върне при жена си и трите си деца, които страдаха и вероятно щяха да умрат от глад без него. „Може би е искал да зарадва съпругата си с тази огърлица или да я продаде за да купи храна на семейството си, а думите срещу Императора никой всъщност не може да докаже. А и ако Императора говори или се подиграва с него никой няма да го забележи, нали?“ , помисли си младата весталка, след което отсече:
- Да живее.
Влажните очи на помилвания престъпник, пуснаха на свобода сълзите от радост, докато войниците махаха веригите му.
- Благодаря ви, благодаря ви, красива и благородна жено. Само мисълта, че благодарение на вас, ще мога да видя отново прекрасното лице на жена си и усмивките по лицата на децата си, ме изпълва с умиление и безгранично щастие. Вие накарахте слънцето да изгрее отново над едни обикновени римски граждани. Някой ден, ще бъдете възнаградени за благородството си и боговете ще се смилят над вас и ще ви помогнат, когато съгрешите и сте изпаднали в беда.
- Как смееш да говориш така на една Весталка, та тя е безгрешна и непорочна. - възмутиха да войниците. - я се пръждосвай бързо оттук, преди да е променила решението си, каква наглост!
Помилваният не изчака повторна подкана и бързо се шмугна в тълпата. Ливия само се усмихна и леко се поклони на войниците. И все пак тръпки побиха тялото й от думите му.
Вървейки надолу по улиците, тя случайно чу отнякъде думите.
- Направете път на Сенатор Луций.
Обърна погледа си към мястото, от където идваше гласът и видя как римски войници грубо блъснаха насъбралото се множество, като дори раниха с копията си някои от тези, които застанаха на пътя им.
„Колко жестоко“ - помисли си тя и все пак нямаше как да не се приближи към въпросното място.
Сенатор Луций... може би беше именно този, когото търсеше, това беше нейният шанс да го проследи, може би отиваше към дома си, към мястото където щеше да се проведе жадуваната от нея оргия. Може би молитвата й беше дала резултат. Приближавайки се тя забеляза, средно висок мъж облечен в бяла сенаторска роба, хванал под ръка две изящни и оскъдно облечени, но отрупани в злато и скъпоценни камъни, жени. Те се гледаха страстно и едната дори прокара ръка по тялото на другата, но когато понечи да я пъхне под робата й, сенаторът строго и властно каза „Не тук, Цецилия, не тук“. Да, в такава компания, нямаше кой друг да бъде. Ливия се приближи достатъчно близо за да види лицето му. Луций беше около 30те, с бледа кожа, тъмна чуплива късо подстригана коса, плътни устни и пронизващи зелени очи. Имаше нещо лукаво, нещо много тъмно и жестоко в изражението, нещо, от което я побиваха тръпки. Все пак реши да продължи да го следва, да доведе мисията си до край, а сякаш не тя се движеше, а краката й сами я водеха напред, докато не особено божествени сили бродеха невидимо около нея.
Продължи да върви след сенатора, двете му придружителки и охраната им. Вървя след тях десетина минути, минавайки покрай Форума и едно малко пазарче и след като преминаха по една калдаръмена и не много широка пътека, сенаторът и свитата му спряха пред една пищна голяма къща. Луций освободи войниците и влезе вътре с двете жени, а Ливия побърза да се скрие зад една колона, за да не я видят.
Връщайки се обратно по пътя, тя маркира с един въглен, който случайно намери на улицата, някои от колоните и местата по които минаваше. Надяваше се да запомни местоположението на къщата, а и можеше и да завали дъжд, който да отмие следите, които оставяше, но за всеки случай го направи.
Прибра се безпроблемно, както обикновено, а когато весталките я попитаха защо се е забавила толкова, тя им каза, че е искала да се поразходи по улиците на Рим и да се наслади на хубавото време.
- Но какво хубаво време, та днес дори няма слънце - учудиха се те, а Ливия спокойно им отвърна.
- Понякога мракът е по-приятен от слънцето – след което леко се усмихна и се прибра в стаята си.

Весталката и Сенаторът - част 6

След срещата им Ливия се прибра пак в обителта на весталките невредима. Никой не беше открил все още опасната игра, която двамата с Апий играеха. Вероятно и той вече се беше прибрал и беше заспал до жена си... И все пак неприличната, покварена идея за оргия беше посяла семето си в Ливия и щеше да покълне и даде своите плодове.
На сутринта жрицата се събуди отново с мисълта за тайнствената оргия. Какво ли представляваше? Десетки тела вплетени в едно, отдаващи се и приемащи едновременно, горящи и тръпнещи едно под друго. Щом един мъж можеше да й достави такава наслада каква ли наслада щяха да и доставят десетки? Беше запомнила нощта, в която щеше да се случи увеселнието – сряда срещу четвъртък и името на сентора, който я организираше – Луций. До тогава имаше пет дни - за пет дни можеше да се сдобие с маска и да намери коя е къщата на въпросния сенатор.Цял ден мислеше само за това, докато извършваше редовните си задължения по пазене на свещения огън - в пламъка му виждаше горящите страстно впримчени тела, вкусваше насладата, а това я възбуждаше, караше плътта й да набъбва и да пламти...
В предверието на къщата на Весталките като украса висяха две театрални маски в класически гръцки стил – една комична и една трагична. Ливия би могла да заеме едната за вечерта, весталките не бяха забелязали нейното отсъствие нито един път до сега, едва ли щяха да забележат липсата на една маска. Оставаше да намери къщата на сенатор Луций. Реши на следващия ден да се разходи из Римските улици, може би Фортуна щеше да й помогне, да й даде знак. Реши да й се помоли преди да заспи, след което се унесе в сладък сън, в който вплетените тела продължаваха да я следват...
На следващия ден Ливия каза на останалите пет весталки, че има нужда от свеж въздух, тъй като се чувства отпаднала и затова ще излезе да се поразходи из улиците. Те се съгласиха като казаха, че ще я отменят в задълженията й за днес, а тя да си почива. Те бяха много добри с нея, може би твърде добри...

Весталката и Сенаторът - част 5

Започнаха да се срещат отново, веднъж на две седмици, по традиция в петък – денят на богинята на любовта Венера. Той започна малко по малко да нашива кръпките, на които беше разкъсал душата й, точно както тя си го беше мечтала през месеците, в които бяха далеч един от друг. Нашиваше ги ту бавно, ту бързо, но бодежите на иглата му бяха така сладки, така обичаше да я разкъсват отново и отново и отново и в разрушението да намира себе си, да го събира в шепи и да му го подарява, за да го направи на прах. Апий. Прах при прахта. Може би скоро и двамата щяха да се превърнат в прах, в разлагаща се карантия без душа, в храна за лешоядите, в нищо... ако ги разкриеха. Не, това не трябваше да се случва. Но нима наистина това, което правеха беше нередно? Ливия беше чувала за оргиите, провеждащи се из цял Рим, та дори и в Императорския дворец, за масовите съвкукупления, за насладите, които със сигурност надвишаваха тази, която тя бе вкусвала с него. Само с него. Та тя нямаше база за сравнение, но толкова много й харесваше, беше толкова хубаво, когато той беше вътре в нея, сякаш беше запълнена изцяло, сякаш всичко добиваше смисъл. Обичаше го, но искаше да пробва и с други, да пробват заедно, да сгъстят още повече мъглата от лъст, с каквато само плътта можеше да нахрани душата. В една от срещите им Ливия реши да отвори темата, и да попита Апий, може би като по-възрастен и по-опитен той знаеше повече по темата от нея.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.

Весталката и Сенаторът - част 4

Никой не разбра за малкото й приключение. Животът й продължи по обичайния начин.

Лицата и гласовете на мъже и жени от Рим се появяваха пред нея всеки ден, през решетката, зад която тя стоеше и слушаше. Шепнеха, говореха, крещяха, плачеха, разказваха й за греховете си, за желанията си, молеха й се за здраве, за изцеление, за плодовитост. Молеха й се, сякаш беше богиня, сякаш непорочността й и знатният й произход я правеха нещо повече от тях самите, от човеците, въпреки че беше избрана за жрица не от боговете, а именно от други хора. А тя дори вече не беше непорочна, беше една грешница. Но нима беше грешно да се отдаваш, да вкусваш от удоволствието, което е заложено у теб да усетиш, за което е създадено тялото ти? Трябва ли да вървиш против природата си в името на една елитност, на една избраност, на една маска, фалшива и така крехка. Тялото й беше цялото в кръпки, той го беше раздрал, а сега трябваше да го нашие отново, със същата тази игла. Не го беше мяркала никъде из града, колкото и да се оглеждаше за него, Апий сякаш изчезна също толкова внезапно, както се й появи, както проникна в нея. Мислеше за него. Постоянно. Имаше нужда да го види, да го усети в себе си поне още веднъж. Затваряше очи и преживяваше отново и отново единствената им среща, клонираше я до безумие. Докосваше се късно вечер, вкарваше пръсти вътре в себе си, затваряше очи и си припомняше всичко, всеки тласък, представяше си как това е Той. Вече дори нямаше нужда да ги затваря. Минаха дни, седмици, месец, два, три. Вероятността да се видят хипотетично намаляваше с всеки изминал ден, но той не й беше нужен вече материално, тя помнеше всичко, пазеше всичко в съзнанието си, беше го заключила и нямаше да го пусне, да му позволи да изчезне, да умре. Можеше да го вика, когато си поиска, той беше там, на нейно разположение, трябваше само да извика образа и да му се наслади.
Не беше ходила на Палатин от срещата им, макар и една от другите весталки да й беше предложила в един слънчев следобед да се поразходят там и да наберат цветя и целебни билки, тя беше отклонила поканата, излъгвайки, че е уморена. Естествено причината беше друга - искаше да запази спомена чист, не можеше да допусне слънчевата светлина да освети, да изсуши преживяването им, както правеше с влагата, да го накара да избледнее и да изчезне. Искаше да помни завинаги мястото на срещата им, такова, каквото беше през онази тъмна нощ. Отказваше да отиде там цели три дълги месеца, Но така и не разбра защо точно в онзи петък, втория от третия месец, откакто не го беше виждала реши да отиде там. Може би за да се помоли, за да благодари, да поиска прошка. Може би с тайната надежда, че той ще е там, че я чака. Едва ли. Това го има само в митовете, случва се само на боговете и никога, никога, никога не се случва в битието на хората. И все пак реши да отиде. Облече отново черната си ритуална роба, под която този път беше гола, сложи качулката върху главата си и я склони надолу така, че никой да не я познае в мрака, прибра максимално назад непослушните си къдрици, кимна на образа си в огледалото, духна свещите, все едно си ляга, остана няколко минути в мрака, колкото да се убеди, че всички са се унесли, след което безшумно излезе, оставяйки след себе си самотна и скрита добре бялата роба, пазеща спомените от предната им среща.
Заизкачва се като предния път, по същите тези пътища, сякаш повтаряше историята... И зад едно дърво съвсем случайно се спъна в нещо, в нещо топло, нещо от плът. Погледна надолу със смесица от гняв и страх , но очите и се разшириха още повече от учуда, когато се оказа, че тялото в краката й принадлежи на задрямалия Апий, който идва всеки втори петък от месеца и остава на хълма през цялата нощ, докато я сънува с надеждата, че тя ще се появи отново.
- Но защо, защо не ми каза? – попита го тя.
- Знаеш защо. Ако бяхме проговорили през думите ни щяха да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията.
- Знам, знам всичко. – отвърна Ливия и спря думите му с устни.
Отново се отдадоха един на друг, там, на място, на мястото на втората им среща, което беше близко до първото, но все пак различно. Направиха го с по-малко неистовост, с повече наслада. Апий и показа всичко, което беше научил през почти десет годишния си семеен живот и Ливия за първи път изпита удоволствие от секса, изпита оргазъм, разпадна се на късчета, превърна се едновременно в частица и вълна под тялото му, под дъха му, под съществото, което богохулно боготвореше.

Весталката и Сенаторът - част 3

Ливия трябваше да се прибере, трябваше да е безшумна, да сложи невидима маска, да изтрие обзелите я емоции и съвсем човешкото желание да разговаря, да сподели. Докосна се отдолу и погледна ръката си. Забеляза, че по нея има кръв. Странно, не я болеше. Дали щеше да умре? Дали богинята не я наказваше за неразумието й, дали от небето щеше да падне гръм, който да я повали на място или кръвта й щеше да изтече оттам, капка по капка, по капка, по капка... Страхуваше се, но и беше любопитна, хиляди въпроси се лутаха в съзнанието й. Толкова ли беше лесно да изгубиш нещото, което си пазил цял живот, което трябваше да има толкова такава огромна стойност, която обаче така и никога не разбра и оцени? Не усещаше чувство за вина. Трябваше ли? Можеше ли цялата ти важност и живот, всичко, което си изградил до момента да се държи на малък къс плът, в долната част на тялото ти, на измислената от хората непорочност, която изчезва толкова лесно и приятно. И каква беше ползата от тази плът, ако не да свързва душите, да доставя удоволствие, едва ли служеше само за отделяне, тя трябваше да приема...
Не си бяха казали нито дума. Какво щеше да се случи сега между тях? Щеше ли да го види отново? Беше ли усетил и той връзката, която тя почувства, докато беше в нея? Или просто щеше да се прибере, да се измие за да изтрие аромата й от кожата си, да легне до съпругата си и да я забрави? И дори и така да направеше фактът, че беше женен, принадлежащ на друга по Римските закони, променяше ли нещо? Не сме достатъчно свободни или сме жертви на порядки, на догми, на ритуали, на закони, на хорското мнение, на назиданието на боговете, от което и самата тя, не можеше да скрие, се страхуваше?
Прибра се и скри робата, изцапана със собствената й кръв. Не искаше да я пере, не искаше да заличава единствените материални следи от тази вечер. Щеше да поеме риска, да я запази, а понякога, когато е съвсем сама да я вади и да я прегръща, мислейки си за него. Дори и той да не се появеше никога повече.

Весталката и Сенаторът - част 2

Както обещах... ето я и втората част - следващата другата събота нощ! Let's get sinful tho!

Петък дойде и заедно с него дойде и нощта. Апий реши да застане на една от пътеките, които водеха към хълма, онази, която беше най-близката до дома на весталките, да се скрие добре зад едно дърво, час, час и половина преди уреченото време, да я причака и да я проследи. Да види какво щеше да направи, къде щеше да се спре и да го чака. Чувстваше се като ловец, който дебне плячката си, беше ходил веднъж на лов заедно със свитата на Императора и усещането беше подобно, само че сега беше сам и трофеят не трябваше да бъде просто убит, а оставен жив и завоюван. Това правеше задачата къде къде по-сложна. И ето, че някъде петнайсетина минути преди уречената среща се чуха скърцания на камъчета и Ливия Амата се появи, почти незабележима, сложила черна качулка на главата си и внимателно с грациозната походка на котка, се заизкачва по хълма. И именно по походката , по бледата кожа, озарявана от лунната светлина и тъмните букли, които едва забележимо се полюшваха изпод качулката, той позна, че е тя. Сърцето му сякаш заби по-бързо, той трябваше да е още по-безшумен от нея, да я дебне, да я проследява внимателно с поглед, да се опита от дистанция да я вкуси, да я усети изцяло, да почувства дъха й, който излизаше като едва забележима пара от устата й, да чуе ударите на сърцето й и чак тогава да се появи... Всъщност се зачуди дали да се появи изобщо или да се задоволи с воайорството си, самият той осъзнаваше колко би било опасно положението, ако се случи нещо между тях, но от друга страна аристократичните му обноски не му позволяваха да остави една дама сама в нощта...
Ливия Амата също внимателно се оглеждаше докато вървеше из горите на хълма. Чувстваше едновременно страх и възбуда. Дали той щеше да е тук? Не се ли излагаше на риска не само да бъде разкрита, но и да срещне разбойници из тъмните дебри на това място? От друга страна тази ситуация зверски я вълнуваше, тя искаше да го види, да се видят далеч от смущаващата светлина, далеч от хорските погледи, далеч от суетата на Рим, да застанат толкова близо, че да могат да вдишат дъха на нощта и тайнствените удоволствия, които тя носеше със себе си ...
И нещо животинско се събуди у Апий в този момент. Той вече не беше уравновесеният Римски сенатор, той беше ловецът, а тя не бе жрицата, а животното, предчувстващо, че нещо ще се случи скоро, съвсем скоро, че животът й ще се промени, но без да разбира все още как и защо... Вече се бе изкачила доста нагоре по хълма и започваше да се изморява. А може би той въобще нямаше да се появи. Може би постъпи неразумно обръщайки му гръб онзи ден. Не беше ли твърде самоуверена? До момента не беше имала допир с мъжете, освен с тези, които идваха да молят чрез нея богинята Веста, да се опитат да удовлетворят желанята си, да нахранят битието си, с молитви, предавани през нея.... Срещаше ги и по улицата, мъжете, имаше и баща и двама по-малки братя, които я посещаваха понякога в къщата на Весталките, която обитаваше от десетина години. Но не бе имала от онзи контакт с мъжете, специалният, който оставя драскотини по гърба ти, странни усещания в стомаха ти, от който ти треперят пръстите и ти се премрежва погледа. Не беше била никога с мъж. Не знаеше как трябва да се държи с него, беше ли постъпила адекватно в случая? И докато се чудеше дали да не си тръгне, дали да не се поразходи в друга част на хълма и да го потърси тя самата или да изчака още малко, пред нея се появи Апий. Имаше нещо диво в очите му, някакъв особен плам, той не просто се появи, той направо й се нахвърли, от раз заби устните си в нейните, обгърна със силните си мъжки ръце крехкото й тяло и всмука дъха й. И той не знаеше защо го направи, може би над нас хората, над всичко, в което сме научили и всичко, което си мислим, че знаем, което премисляме, претегляме и тогава извършваме, понякога надделяват инстинктите, онези първичните, и единственото, което можем да направим е да им се подчиним.
Най-интересното за Ливия беше, че тя дори не се стъписа. Всичко се случи толкова естествено, устните й се разтвориха и поеха топлия му влажен език, а малко по-късно се отвориха и краката й, които приеха членът му. Знаеше, че е грешно, знаеше, че е опасно, знаеше, че това може да и(м) струва животът, но просто не можеше да спре. Все едно тя не беше тя, Весталката и той не беше той, Сенаторът, а бяха просто две самотни тела, имащи нужда да се вплетат, кукли на конци водени към страстта, водени една към друга...
Оставиха срещата си гола, не я облякоха в нито една дума. Телата им говореха, а след като приключиха безсловесния си разговор, се облякоха в белите си роби, които ги прикриваха и мълчаливо заслизаха надолу. Гледаха се, наблюдаваха се внимателно, с желание и старание да запомнят всеки един детайл от тялото на другия, но не говореха. Какво можеха да кажат? Нали ако отвореха усти от тях можеше да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията. Думите бяха ненужни и двамата го осъзнаваха, те се разбираха без да е нужно да си изрекат нито една. И ето, че слязоха от хълма и всеки трябваше да поеме по своя път. Беше твърде рисковано да се разхождат заедно из улиците на Рим, дори и в толкова късен и тъмен час, в епоха, в която електричеството щеше да бъде непозната дума поне още няколко десетки века. Ливия понечи да отвори уста, да му каже поне „Чао” и „Ще се видим ли отново?”, но Апий предчувствайки намерението й сложи показалеца си върху устните й, нежно я целуна, след което на свой ред се обърна и без да поглежда назад се изгуби в нощта като ехо.