Dirty New York Legends: Minaj? (part 2)

Излязохме от подземните тунели. Навън вече беше светло. Нощта си беше тръгнала, а ние защо бяхме останали?

Никакви таксита на хоризонта. Даже не знаех къде сме. Мина автобус. B57 - звучеше ми познато. Предложих й да се качим, все донякъде щеше ни закара. Автобусът ни подмина и трябваше да го гоним до другия тротоар. Или шофьорката ни видя или успяхме да го хванем с известна доза късмет. Погледнах набързо картата с маршрута на автобуса – Marcy, Flushing.. все до някъде трябваше да ни закара. МТА все пак спасяваше положението.

Качихме се.

-          - Excuse me, is this bus going to Bed-Stuy?

            - Yes.

            - Is it going to Bedford Avenue

            - Yes, Bedford and Flushing

Сетих се, че Bedford е доста обширно понятие, по-добре беше да си задам въпроса по друг начин.

            - What about Marcy and Myrtle?

            - Its going to Marcy and Flushing?

            - What about Myrtle?

            - Marcy and Flushing.

Имах чувството, че говоря с робот.

Седнахме на две предни седалки и аз отворих Google Maps на телефона си. Добре, че се сетих да го заредя зад бара.

             - Do you know where are we going?

             - Kind of, I'm gonna figure it out now.

Дори не знаех името й, но това бяха само формалности. Реших да продължа да мисля за нея като за момичето с обувките.

             - Oh, yes. - отговорих, след като сайта ми зареди. Не знаех за МТА, ама Гугъл яко спасяваше положението. - Well we're gonna get off on Marcy and Flushing and I can take the G down for one stop and you - for two... That's the best idea.

Улиците бяха безлюдни и сиви, но кой нормален би бил се разхождал навън в 5-6 сутринта в Неделя, освен ако наистина не му се налагаше. Подминахме човек, който си разхождаше кучето. Бяла булонка. Ето на това му се казваше ентусиазъм. В автобуса имаше още няколко човека освен нас, сигурно отиващи на работа... 

             - Can't I walk to there? - попита ме момичето с обувките.

             - Well it's not а too long walk, but we have to go around all the Projects, which I don't think is a good idea. (Пояснение: Projects – става въпрос за обществено построените сгради, в които живеят безплатно или почти безплатно чернокожи пимпове, дилъри и все от този род. Особено нежелателно е да минаваш през тях късно през нощта, рано сутринта и общо взето по всяко време.)

            -  Oh well...

Пътувахме с автобуса, всеки си гледаше в неговата си посока. Чудех се дали щях да й науча името въобще, ама нещо не ми се питаше... Май си казахме по няколко думи, но не се сещам какви. Не беше нещо забележително във всеки случай.

            - Oh, we're close – Разпознах Kent street, Bedford avenue, Spencer street, ей сега щяхме стигнем и Marcy avenue. Никога не ми е било ясно разпределението на авенюта към улици в Ню Йорк. Нито защо имената на улиците в Downtown Manhattan и Downtown Brooklyn са едни и същи. Може да питам Google по-късно. Сетих се за онзи таксиметров шофьор в София, който преди няколко години искаше да го запознаем с Гугъл да излезнат на кафенце, иначе не му вярвал.

           - I hope so – отговори ми тя след известно количество тишина.

          - Do you live here in Bed-Stuy? – попитах я.

          - Yes.

          - Since how long?

          - Like six years.

          - Cool, where are you from?

          - Where I am from or what is my nationality?

Този контравъпрос винаги беше малко объркващ. И друг път го бях получавала вместо отговор. Казах както винаги:

         - Well both – след кратък нескопосан кикот.

         - I was born here but my family is from Bangladesh. 

         - Oh, cool.

Универсалният отговор.

Автобусът ни остави точно на ъгъла. Слязохме надолу по стълбите към метрото. Плъзнахме картите си една след друга и преминахме от другата страна. Още не знаех името й. Двама човека и няколко десетки плъха ни правеха компания. Добре, че плъховете пълзяха някъде под нас и не ги виждахме, като изключим няколко размотаващи се на релсите. Седнахме. Поне имаше места.

         - So what's your name? - най-накрая я попитах.

Отговори ми, че се казва Минаж.

След като се представих и аз, съвсем естествено възкликнах.

        - Oooh, like Nicki Minaj.

Тя ме погледна отегчено и каза. 

        - Yes, like Nicki Minaj.

Не изглеждаше особено въодушевена от съвпадението на имената. 

       - Do you like Nicki Minaj? - попитах я.. 

       - No. Since she came out that's every single person's first response. “Like Nicki Minaj”. This bitch ruined my life.

Започнахме да се хилим. Готина мацка. Реших да й оставя обувките.

Разказа ми, че е била в клуб в Куинс тази вечер и се прибира вече сигурно от два часа. Попитах я „В Астория ли?“, отговори ми „да“. Разказах й, че миналото лято живях два месеца в Астория, ама никак не ми хареса.

       - Yeah, it's not cool. In this club everyone was dressed the same...

       - Yeah, and the people are so boring there. Everyone is in their thirties, working in Midtown and just plain boring and settled down.

Сетих се, че излизах за кратко с румънец с просребрени коси, инвеститор с дългогодишен стаж на Уолстрийт, който обичаше да пуши трева.Не беше рядко срещано. Той живееше в разкошен едностаен апартамент с огромна тераса гледаща към градина около Ditmars Boulevard, на последната спирка в Астория. Като се преместих наколо спрях да го виждам. Все така ставаше. Утопията за „съседа за секс“, който ще е винаги готов и наоколо.

Това обаче не й го казах, а вместо това започнах да й обяснявам за бившето си гадже и как трябва да ги запозная. Не знам как стигнах до това да я сватосвам с него и защо, май идваше от това, че той ми беше казал наскоро, че намирал Nicki Minaj за “very hot”. Продължих монолога си с това, че и тя е хубава и може и да се харесат. Кимаше и се усмихваше. Имал и своите негативни страни, все пак ми е бившо гадже, но бил готин пич, музикант. Тя се хилеше. Хилех се и аз, какво да правя.

Влакът дойде и се качихме. Много мина, мъничко остана, както народният поет се беше изразил. Бялото облаче ме очакваше във формата на матрака в сегашната ми стая, само дето беше по-скоро в черната гама.

Говорихме си още неща и се смеехме още и аз й взех Фейсбука. Тя пишеше на клавиатурата на телефона ми и забелязах, че първото й име всъщност е Mehnaj. Две букви разлика, но звучи същото. E като Erection и H като Hippopotamus, вие какво си помислихте. Нямах предвид обаче Hippopotamus Erection обаче. Честно.

Казах й, че ще я добавя, прегърнахме се и си казахме „Чао“. Всеки по пътя си. Може и да я видя отново. Може и да не.

Когато се прибрах у нас намерих празни чаши и разхвърляни дрехи до дивана. Толкова набързо бяха свалени, че обувките още стояха заклещени в панталоните. Съквартирантът ми явно си прекарваше добре. Направих няколко снимки за доказателство и си легнах.

Няколко дни по-късно се озовах в джакузите на декадентско фетиш/queer парти в Le Bain, разкошен клуб в Meatpacking district с разтърсваща гледка от 15-тия етаж, но това вече е друга история.

Dirty New York Legends: Minaj? (part 1)

“Ever since I've been
Ridin', right on the
Subway Train
You can hear the whistle blowin'
You might think I'm insane”

    4:30 AM. Неделя. Някои хора се събуждаха за да отидат на работа, други се опитваха да разберат къде се намират и къде са всичките им пари, излизайки от клуба и отправяйки се към следващото приключение – линия – приключение. Спирката на Delancey и Essex. Влакът с буквичката F. F като Fuck. Окей, признавам - Forest беше първата ми асоциация, но после го смених за да е в унисон със заглавието.

Дестинация – Бед-Стай. Мислех да взема такси, защото:

А: щеше ми излезе около 12 долара, което за тукашните стандарти е нищо.

Б: щеше ме заведе до нас за 5 минути.

Но пък от друга страна:

А: Никога не знаеш, какво приключение може да ти се случи в метрото рано сутринта.

Б: И ако хванеш такси до вас, вероятно няма и да разбереш.

Окончателното ми решение беше да се метна на метрото.

Плъзнах картата през тесния отвор, чух познатото бипване, бутнах металната решетка. Придвижих се до дървените пейки, гледащи към линиите и с нескрито задоволство положих задните си части отгоре. Ех, ама много е хубаво да поседне човек, особено след като е прекарал последните десет часа зад бара.

В слушалките ми забуча „Bossanova” на Pixies и твърде уморена да чета, реших да разцъкам едно пасиансче на телефона. Това е едиственото, което бях качила. Игрите никога не са ми се отдавали особено, така или иначе.

Млад мъж с бейзболна шапка, седнал на дясната седалка до мен ме побутна. Измъкнах едната слушалка от ухото си и се обърнах към него. Той каза нещо, което не разбрах. Погледнах леко надолу. Беше сложил жълт, гумен пистолет върху раницата ми и ме наблюдаваше. Ситуация от типа „what the fuck”. Твърде уморена и отегчена бях за да се шокирам, да стана и да се разпищя, а и с този искрящ цвят трудно бих го взела за истински.Първата ми реакция беше да измъкна чантата си изпод гумения патлак. За мой късмет, вдигайки я нищо не гръмна, но странно - за гумен го усещах доста тежък.

- What is that? - казах с изненадан глас и се преместих да седна някъде другаде. Какво друго можех да направя в крайна сметка. Да викна полицията?

      Гледах да не се обръщам назад. В този град беше пълно с психопати. За минута се паникьосах, че може би съм оставила отпечатъците си върху пистолета, но реших, че това са глупости и е по-добре въобще да не го мисля.

Влакът дойде съвсем скоро. Седнах до млада жена, подремваща с размазан грим. Сигурно се връщаше от някой клуб. Е, поне можеше да заспи, а и в малката вечерна чантичка която носеше не изглеждаше да има място за пистолет. Въздъхнах облекчено и на свой ред затворих очи.

York Street. Jay Street – Metrotech. Bergen street. Може и да изпускам някоя, но когато MTA работничката обяви Carroll street бях правa, с готовност да се измъкна възможно най-бързо навън и да премина от другата страна на спирката, където да хвана буквичката G. G като... Gangsta. Какво си помислихте?

На другата страна на платформата бяхме само аз и мургаво момиче с дълга къдрава коса и черни обувки на висока платформа. Обувките не бяха никак лоши между другото, може би и аз трябваше да си взема нещо такова. Или да я удуша, да ги открадна, да я хвърля на релсите и да избягам. Излизайки навън и вече на безопасна дистанция, да открия че не са моя номер...

Усмихнах се на мислите, минаващи транзитно през мозъка ми в този ранен час. Сигурно е вярно, че всички луди и опасни излизат през нощта. Мина влакът F обратно към Манхатън. Значи G трябваше да дойде скоро. Продължавах да слушам „Bossanova”, след известно време обаче ми писна и смених с „Farm” на Dinosaur Jr. Момичето, което спеше в метрото се появяви и седна отново до мен. Мина още един F и тя се качи на него. Не знам защо искаше да се качи на същия влак отново и да се върне в обратната посока.

А: Може да се е объркала.

Б: Може да е дошла до тук само за да си купи наркотици и да се върне да трещи още.

В: Може хобито й да е да подремва в метрото..

Г: Не е моя работа.

Важният въпрос в случая беше къде е моят влак?! Два F-а в една и съща посока, един след друг, това изглеждаше съмнително... На спирката бяхме само аз и момичето с обувките.

Станах и реших да разгледам налепените листовки за промяна в движението на влаковете. Те обикновено бяха с малки букви и никой не им обръщаше внимание или поне не и аз.

Ето го и отговора. Днес и утре през нощта G нямало да минава въобще от тук... Защо ли не го хванах това такси и вече да си бях на мекичко и топличко в леглото. Започнах да псувам и себе си и МТА наум. Ето ме сега: 5:30 сутринта, заклещена в Carroll Gardens, където никога не съм била. Май и момичето с обувките чакаше същия влак. Може би пък е в моята посока и ще можем да си разделим таксито. Приближих се до нея и я попитах

  - Hey, are you waiting for the G train

  - Yes... - момичето с обувките ме погледна с недоверие.

      Споко, мацка, няма да те убивам. Най-вероятно...

        - Well, there is no G train here tonight, I just saw this sign

        - Oh...

        - Yes... fucking MTA, I guess they can't make thеsе signs smaller...

Всъщност те си бяха с реален размер, ама нали трябваше да кажа нещо. Момичето с обувките мълчеше.

  - Well... I'm going to Bed-Stuy if you're going in that direction we can split a cab..

  - Oh, no I'm OK.

      Сигурно беше усетила мислите ми от преди малко... Как да й обясня по мисловен път, че се шегувах?!

        - Where are you going?

        - Emm...To the Bedford-Nostrand stop.

        -Well this is couple blocks from me, let's go.

        - I have only 3 bucks...

        - No worries, I'll pay the cab. 

-       - Are you sure?

-       - Yes, sure. Let's go.

     Тя се усмихна и тръгна с мен, явно майка й не я беше научила да не тръгва с непознати, особено такива, които й предлагат нещо безплатно... Безплатно е само сиренцето в капана на мишката - мен така ме бяха учили.

Интервю с Даниел Иванов - Heptagram

Тази седмица се срещнах с един стар мой приятел – Даниел Иванов, известен повече с името на едноличния си прогресив/експерименталния си проект Heptagram. След като цяло лято работеше в курортното градче до Lake George, New York, благодарение на което си купи 3 китари, MacBook и се наслади на самотата, Даниел дойде до Ню Йорк за да си почине, да ми подари новия си диск и да ми разкаже малко за него.

Как се роди този албум? Какво беше вдъхновението зад него? Lucidity е плод на дългогодишния ми труд и съдържа може би най-добрите ми идеи за последните 5-6 години. Издадох го през май и това е вторият ми албум. Вдъхновен съм от природата и сънищата. Особено онези сънища, в които можеш да се събудиш. Всяко едно парче е стъпало към края на албума и не случайно последното се казва Lucidity – то е крайната дестинация на цялото пътешествие. Имал съм сънища, в които виждам от птичи поглед подобни картини като тази на обложката, оттам идва и тя.

Как би определил стила си? Прогресивна музика с китарна насоченост и много атмосфера. В новия албум вокалите излизат повече на преден план, но съм търсел баланс върху вокали и инструментали.

Разкажи ми малко за дизайна на албума? Дизайнът е повлиян от фотографа Александър Иванов, който е българин, занимаващ се с въздушна фотография. Иначе рисунките са на Димитър Бочуков – Бочо, пловдивски художник, той се занимава и с дизайн на комикси, билбордове... какво ли не. Негов беше и дизайнът на първия ми албум и бях много доволен.

Кога да очакваме новия ти албум? След три години. :)

Какво е мнението ти за Ню Йорк? За първи път ли си тук? Да, за първи път съм тук. Доста е впечатляващо – виждаш хора от всякакви националности и култури в радиус от десет метра. Като цяло – бих се слял с обстановката - не ми се вижда страшно или лошо, нищо че е такава джунгла.

Вдъхновиха ли те Щатите по някакъв начин? По-скоро имах много време да се насладя на самотата си – да си отделя време на инструментите, на гласа си, но като цяло не съм особено вдъхновен.

Какво мислиш за българския фолклор? Ето виж, българският фолклор винаги е бил голямо вдъхновение за мен. Богатата ритмика е нещо към което винаги съм се стремял - целият букет емоции, който фолклорната музика предлага. Последното парче Lucidity, например, включва кавал, изпълнен от Християн от Оратница.

Ти използваш много неравноделни ритми, как дойде любовта ти към тях? От една страна именно от българската фолклорна музика и танци. Ние имаме такива времена на които биха завидяли и най-смелите прогресив маниаци. Намирам доста място и пространство за креативност и игра с тях. Също така съм вдъхновен от банди като Tool, Deftones и A Perfect Circle.

Мислиш ли, че българският пазар е достатъчно отворен за алтернативни проекти като твоя? Не. Просто сме малка държава, а това е доста бутикова музика. Но аз в крайна сметка го правя за удоволствие - това е музиката, която винаги съм искал да чуя, а не съм можел и като правя моята музика запълвам тази празнота вътре в мен.

Би ли емигрирал ако получиш договор от голям лейбъл например? Аз бих напуснал България и без договори – просто за да пътувам и да видя какво е по другите държави. Но от друга страна България винаги ще е дестинация, в която да се върна.

Какво ти предстои като се върнеш в България? Предстоят ми две кратки участия – едното е на 12 октомври в Mixtape в София и на 13ти в Петното в Пловдив. Постоянно пиша нов материал и си играя с вариации на някакви идеи, винаги съм в процес на писане на нова музика.

Имаш ли странични проекти? Занимавам се с видеа, основно с монтаж. Излезе новото видео на Smallman [link], този месец излиза и новото на Balkansky – монтажист съм и на двете. Мечтата ми е да слея музиката и видеото в едно и да съм на такова равнище, че да мога да си играя свободно и с двете.

Кой е твоят бунт? Моят бунт са неравноделните размери.

Албумът на Heptagram може да свалите и слушате безплатно онлайн на www.heptagram.bandcamp.com или да го си го купите. :)

БунтАРТ се завръща с втори сезон

Ако тази неделя сте си у вас или в гаджето в 23:35 превключете на BNT1 да видите какви сме ги забъркали с Bambi Nikiforov от O.H. и фотографа Stefan Vasilev и проекта ми Urban Saints. + мега яки кадри от разбиващия концерт от промото на новия албум в Pork Pie . Ако пък не сте по телевизията - на следващия ден в нета. Ето го и трейлъра. Meow.

Истински БГ Pin-up клип най-накрая, 10x Стефане

Колкото и да не съм фен нито на Рут Колева, нито на Оги 23, искам да ви споделя един от клиповете на Лято 2012, който ми направи наистина голямо впечатление с изчистената си, интересна и секси визия. Песеничката също не е много лоша, най-вече заради лежерния бийт, хващащия ухото припев и това, че не са позволили на Рут да вкарва обичайните си дразнещи "RnB" извивки, освен накрая, когато на беквокал те развалят цялата песен. Единствената причина да пиша този материал всъщност е, че установих съвсем случайно, че клипът е дело на моя приятел Стефан Стоев aka Steffen Von Fliesch, което обяснява нетипичния за БГ добър вкус и липса на претенция, вложени в него.



Евала, батенце. За повече от проектите на Бат ви Стефчо прегледайте блога му тук.

ps: Ебати, ако съм си мислела някога, че ще пиша материал за Оги 23... знам, че някой хора ще ме анатемосат...

ps2: И не, не става дума за кавър на Сантана. Нито за кавърма.

Meshuggah от Терминал 5 в Ню Йорк или какво да очакваме в България след няколко дни

Шведските титани Meshuggah завършиха едномесечното си турне из Щатите на масивния клуб/концертна зала Terminal 5 в западната част на Manhattan. Датата е 23 май, ден преди в България да отпразнуват Денят на Народните Будители.

С това си шоу, Meshuggah така ме „събудиха“, че три часа след концерта не мога да си пусна никаква музика, не искам да чувам никакъв звук, та даже не мога и да си помисля да гледам/слушам и филм. Имам чувството, че някой много сериозно се е ровил с отверка в главата ми, ама от онези тъпите, които влизат малко по малко и от тях много боли. Сещам се какво казваше един колега в едно много хубаво ревю: „Добре дошли в психиатрична клиника „Meshuggah” (…) обслужващият екип е все така добре познатият екип от Швеция, специализирал в нанасянето на трайни увреждания в психическата стабилност на пациента, без възможност за възстановяване.“

Лягам да дам няколко часова утеха на мозъка си. На следващият ден ставам и си пускам отново „Koloss”. Постъпвам като тотален мазохист, но не крия, че това ми харесва.

Тъй като, който ме познава знае, че съм изключително разсеян човек, отивам да търся клуба на Union Square, вместо на 58-ма улица и 11-то авеню, където всъщност се намира. Както и да е, сред шеметно пътуване с метрото и още по-шеметно крачене в тежките ми кубинки след това, към 20:15 вече съм в огромната зала. Уведомяват ме, че снимането с професионални камери е забранено, но вътре никой не ми обръща внимание, така че успявам да направя снимки, че даже и видео, с което да мога да дам, макар и бегла представа каква сеч очаква българските фенове на 3-ти юни, когато Meshuggah ще дадат своя принос към амбициозния Loud Festival на летище София.

Но нека се върнем отново в Манхатън. По времето, в което влизам в залата, на сцената се вихрят ултра техичните death метали – Decapitated. Бандата, създадена през 1996 в градчето Krosno в Полша, разтърсва с нечовешка техника и модерен звук. Ревът на вокалът Rafal Pietrovski бих определила като доста приятен, сценичното поведение като стабилно, а техниката на свирене като нечовешка. Decapitated, които за жалост няма да видим в България, изсвириха главно парчета от последният албум, които издадоха след като се събраха отново през 2009 – Carnival is Forever.

Втори на сцената към 21:00 часа излизат Baroness, които са и голямата ми изненада в line-up-а за този концерт. Най-малкото, защото нямат нищо общо с бруталността на другите две банди. Предполагам, че ако те бяха открили шоуто, щях да ги приема по-добре, но решението на организаторите да ги сложат след бруталните Decapitated (или да им разрешат да свирят втори, тъй като по-думите на Nick, барабанист от Long Island, с когото се запознавам на концерта, самите Baroness са настояли да излязат втори.) е меко казано странно и Baroness звучат много леко, малко епично и доста разочароващо. Публиката се разрежда видимо и малцина ръкопляскат и това ми напомня на случая, когато Ladytron бяха поканени да открият за няколко tech-house DJ-а на Cacao Beach, бяха освиркани, тъй като не бяха пред „тяхната публика“, и в резултат на това повече не стъпиха на родна почва. Лично на мен Baroness не ми харесват – нито на живо, нито на запис... комбинацията от хеви метъл и „инди рок“ ми идва малко в повече, може би това е бъдещето на метъла, ама айде по-добре не... 

Към 9:30 започвам да си мисля, че приспивността им е търсен ефект и организаторите целят събралите се метъл фенове да се поунесат преди Meshuggah да се качат на сцената и да разбият главите им с бормашина... За мой късмет, скоро Baroness приключват сета си и след 15-тина минути тишина вече нищо няма да бъде същото

.

На сцената са изнесени три големи табла с изродския artwork от новият албум „Koloss” - биомеханични 3D картини, създадени за девет месеца от арт екипа на luminokaya.com, които можете да видите тук.

Шест минути след 10:00 светлините изгасват и няколко хилядите (не)човека, събрали се в Terminal 5 започват да скандират „Mes-huggah, Me-shugggah”. Психарите пък от своя страна им дават това, което си просят – неравноделни ритми, безумно ниски осемструнни китари, рев от отвъдното и роботизиран Math Metal – стил, комбинация от експериментални джаз ритми, math rock и убийствена сеч, който самите те създадоха и с който промениха съвременната метъл сцена завинаги.

Ако Х. Р. Гигер създаваше музика тя щеше да бъде Meshuggah. Близо двучасовият сет помля всичко по пътя си и със сигурност причини не едно и две трайни мозъчни увреждания. Meshuggah са невъобразимо добри live, а вокалът Jens Kidman показва много добра форма и убийствено сценично поведение, нахъсвайки постоянно публиката и хранещ ги с безмилостен, режещ като електрически трион рев. Ето го и пълният сетлист на хедлайнерите:

    Obsidian 

1. Demiurge 
2. Pravus 
3. Combustion 
4. Glints Collide 
5. Lethargica 
6. Do Not Look Down 
7. The Hurt That Finds You First 
8. Mind's Mirrors 

8. In Death - Is Life 
9. In Death - Is Death 
10. Bleed 
11. New Millennium Cyanide Christ 
12. I Am Colossus 
13. Rational Gaze

****

14. Future Breed Machine 
15. Dancers to a Discordant System 
16. The Last Vigil 
    

И не на последно място, малко папарашко видео от live-a, което да даде бегла представа за метъл земетръса, който очаква София след няколко дни:

Ето ги и кадрите от Първомайските протести в Ню Йорк

Линк към репортажа ми от 1-во майските протести, по БунтАРТ, където ще видите кадри от протестите на Union Square, тълпите по Broadway, Tom Morello от Rage Against The Machine и мен по гащички! Не пропускайте и да гледате трейлъра към новия епизод тук.

Meow! =^.^=

May Day: първомайските протести из Ню Йорк

Първи Май 2012 започва дъждовно в „Gotham City”. Към 8-9 сутринта будилника ми звъни и няма никакви симптоми, че денят ще бъде хубав. В просъница започвам да се притеснявам как ще изкарам камерата си навън и ще снимам в този дъжд... Днес из цял Ню Йорк Occupy Wall Street (OWS) движението, обединено с различни профсъюзи и емигрантски организации, ще привлече вниманието на обществеността с редица протести и шествия, в най-голямата си акция от зимата насам. Листовки и съобщения чрез всички социални мрежи са изпращани дни наред, единият ми съкварирант – запален активист, обвързан с Tech тима на OWS - дори е част от екипа, създал радиостанция, излъчваща на живо за MayDay и вървяща онлайн и чрез application за iPhone и Android. Журналистическата ми съвест не ми дава да пропусна. След като се надигам, включвам компютъра и започвам да следя някои от видео-стриймовете, течащи на живо по интернет. По времето в което си пия кафето, „окупаторите“ са се събрали в Bryant Park на 42-ра улица. Около 14 часа тукашно време, към тях ще се присъедини и Tom Morello, китаристът на Rage Against The Machine, за да поведе шествие към Union Square – на 14-та улица, заедно с около 1000 китаристи. Време е да излизам. Камера, портмоне, вода, ключове, връхни дрехи, телефон, диктофон, микрофон. Излизайки навън с изненада откривам, че времето е изненадващо топло и приятно. Поглеждам към небето, не се очертава да вали отново. Явно всичко е в полза на протестиращите, а и на хилядите журналисти, фотографи и блогъри, които ще ги следват нащрек (или нащрАк) по пътя им. Към 14:30 тълпата е може би около 1,000 човека, представена основно от типичната смесица от стари хипари-активисти, млади хипстери, клошари, отрепки, емигранти и хора, дошли за да гледат сеир или само да бъдат снимани и показани. Разхождайки се из площада, търсейки нещо интересно, струващо си да бъде заснето и/или интервюирано млад американец, вероятно моя възраст, облечено в червена карирана риза ме пресреща и започва да ми обяснява за неговата група, които били привърженици на вижданията на Троцки, но не били сталинисти. На импровизираната им маса, стоят марксистки бюлетини и памфлети с лика на Ленин. Тези американци, милеещи за комунизъм, вероятно са родени в условия по-добри с пъти от тези за децата родени в бивши и сегашни соц-държави. Започвам да се чудя, дали тези хора знаят какво е да живееш през комунизма, да отидеш в магазина и там да няма нищо за купуване. Или да се редиш на опашка за банани. С купони. И то само на Нова Година. Както майка ми и баба ми са ми разказвали... И дали ако бяха живяли, там и тогава, при тези условия, все още щяха да проповядват тези идеи. Мислите ми са прекъснати от възрастна жена от същата „група“, която ми предлага членство срещу „само 30 долара на година“. Махвам с ръка и си проправям път през струпалите се хора... Тълпата започва да се сгъстява все повече и повече и скоро на сцената се появява и Tom Morello, заедно с няколко други китаристи от неговата „Guitar Army”. Както вероятно знаете Rage Against The Machine е група, известна с ясната си политическа позиция срещу империализма и корпоративна Америка. Morello открива импровизирания концерт с акустичната „Worldwide Rebel Song” и призовава хората да пеят с него, а ако не могат да запомнят думите на песента просто да вдигнат юмрук към небето и да си тананикат „на-на-на-на“. Той определено е адмириран от публиката, а след него на сцената излизат Das Racist, Dan Deacon и други музиканти. Към 5:30 всички се отправяме надолу по Broadway към Wall Street на най-голямото събитие за деня – така наречения Solidarity March, който за първи път е и официално „разрешен и одобрен“. Чувството да вървиш с хиляди други хора е неописуемо. Сигурна съм, че това е и един от главните фактори, който привлича милиони хора с различен цвят на кожата, социална прослойка, религия, идеология в движението. Защото Occupy Wall Street няма ясно изразена цел, срещу която всички се борят, всеки в него може да намери място за собствената си кауза. То е обединяващата сила на гнева на хората към старото и желанието им за промяна и изграждането на един нов по-справедлив свят (спомняте ли си, за онзи семинар, за който ви разказах последно). Лори, 58, американка е тук защото вярва в борбата, която се води в момента и смята, че хората трябва да бъдат по улиците, изисквайки качество на живот и справедливост. Асма на 26 от Бангладеш, представител на организацията на уличните търговци участва, се бори срещу глобата от 1000 долара ако не си изложил веднага идентификацията си като търговец и иска тя да бъде намалена на 250 долара. Дейвишри, на 31 от Индия е студент по кино от NYU и протестира, защото нейния унивеститет отказва да признава студентите работещи за него като работници и им плаща минимално или въобще не им плаща, както и не им дава да създадат профсъюз. Там, в тълпата срещам и католически свещенник, който е част от движението Occupy Faith и смята, че цялата идея за 99-те процента експлоатирани от единия процент е дълбок спиритуален проблем и гласът на религиозната общност по тази тема тряба да бъде чут, той дори е бил арестуван по време на предишни OWS протести. Вървях наред и с лекарка от Бронкс, която е за здравна реформа и признава, че това да трябва да плащаш хиляди долари за престой в болница е абсурдно. Слънцето започва да се скрива на запад, а ниските сгради отстъпват място на небостъргачите на Financial District, с най-известната му улица – Wall Street. Тълпите си проправят път през меката на богатството, големите „зли“ корпорации, алчността - зоната в Манхатън, символ на всичко срещу което се борят. И все пак, в мен съвсем естествено възниква въпросът, дали ако имат предложение да вземат един милион долара за да се откажат от движението и да започнат работа в някоя такава корпорация и да се изкачват по нея, стъпка, по стъпка, по стъпка нагоре в нея, една част от тези хора няма да се поддадат. И каква част... Вече стигаме Fulton Street, а аз съм ужасно уморена. Раницата на гърба ми натежава все повече и повече, а картата на фотоапарата ми е пълна. Спирката на метрото на другата страна на улицата изглежда като идеалния мираж. Тъкмо смятам, че съм приключила за днес и ще си тръгвам, когато забелязвам нещо в краката си. Някой е изпуснал таблото, с което е протестирал. На него пише „Memo to 1%: This is so not over!” (Напомняне към единия процент: Това е толкова НЕприключило). Взимам я като доказателство със себе си и се отправям към влаковете, които ще ме заведат до квартирата ми.

Статия за мен от любимия ми Киро

... всъщност за мен и клипа, който снимахме със Circus Devils:

Виж я в блога му.

Диалози за света на утрешния ден

Светът, в който живеем, се променя. Особено осезаемо напоследък.

Дали заради заплахите за "края на света" и "календара на маите". Дали заради революциите и протестите, случили се през изминалата година в арабския свят, Ванкувър, Occupy Wall Street движението, което предизвика последователи и идентични Occupy протести из целия свят. Дали заради това, че все повече хора откриват силата на позитивното мислене, чрез която могат да моделират света около себе си. Дали заради това, че навлизаме във втората декада на XXI век...

Причините са многобройни.

Нещо обаче се случва. Или е в очакване да се случи. Или и двете.

Светът, в който живеем, е under construction. И всички ние сме част от построяването му.

Мисията на фестивала "This is how we do it" (от 20 до 22 април 2012 в Cooper Union, Manhattan) е да говори свободно за тази промяна и за алтернативните практики в медиите, политиката, икономиката, сигурността, чрез които тя се случва.

This is how we do it ("Ето как го правим", в превод) ще бъде открит на 20 април в 19:00 часа нюйоркско време (2 сутринта българско, "седем часа разлика", нали знаете) от Grace Lee Boggs, която е част от почти всяко значимо движение в САЩ през последните 75 години. На 96 години в момента, миналата година тя издава последната си книга "Следващата американска революция: Устойчив активизъм за двайсет и първи век (The Next American Revolution: Sustainable Activism for the Twenty-First Century). Към Boggs ще се присъединят Nelson Johnson и Andrea Smith, и двамата влиятелни американски активисти, а диалогът ще бъде отворен и за присъстващите в залата.

В следващите два следобеда ще последват разговори с различни водачи, журналисти, поети, политици и икономисти, които са активна част от промяната, която се случва около всички нас. За подробен списък на събитията кликни тук.

И ето го и най-хубавото. Не е нужно да си Ню Йорк, за да си част от всичко това. This is how we do it ще се излъчва директно по интернет, в реално време на уебсайта http://www.thefoundrytheatre.org, в петък (20 април) от 2:00 сутринта българско време, а събота и неделя от 19:00 за първата беседа и 22:00 за втората (съответно 12:00 pm и 3 pm тукашно).

Така че, ако ти се гледа нещо различно от турски сериали и холивудски филми, кликни на линка и се пренеси виртуално в залата в Downtown Manhattan. Бъди част от промяната и научи повече за нея.

Публикувано също в dnevnik.bg на адрес: http://www.dnevnik.bg/buntart/2012/04/16/1808439_dialozi_za_sveta_na_utreshniia_den/