Показват се публикациите с етикет books. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет books. Показване на всички публикации

петък, 26 ноември 2010 г.

Садомазохизмът в световната култура

Представям на вниманието ви колосалния си труд по "Теория на културата". Днес получих "Отличен 6" за него при доц. Георги Лозанов, който определи темата ми като "впечатляваща". Хубаво е, когато срещаш разбиране. ^^

ps: Някои места в текста са директни цитати от предни мои ревюта на книги, но би било тъпо да пиша едно и също по два различни начина, нали? х)

А сега се потопете в тъмната материя и й се насладете максимално... Дано ви е интересно.

**

Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на Бога, че ги низвергва..." Полин Реаж, „Историята на О”





Насладата, предизвиквана от причиняването или приемането на болка, или с една дума садомазохизмът, е понятие, което дори и днес е възприемано противоречиво като доста крайна практика и дори често като тема табу. Но тази мрачна концепция, в крайна сметка, е оставила своя отпечатък върху световната култура – в литературата, музиката, киното и изкуството въобще.

Макар и стремежът към жестокост, както и подчинение да са заложени в човека и да са показали първите си проявления още в древността, те достигат пиковия си момент по времето на Римската империя, когато благородниците свободно са се отдавали на разврат и са вкусвали всичките му измерения. Добра представа за хедонизма и крайностите, достигани в тази епоха може да представи филмът „Калигула” на италианския режисьор Тинто Брас. И все пак първият садист в историята, този който е оставил името си върху течението, остава Маркиз дьо Сад.

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, както е пълното му име, е роден на 2 юни 1740 година в Париж в едно от най-старите френски благороднически семейства, част от така наречените noblesse de race. Сад е имал всички предпоставки за охолен и щастлив живот и дори е бил подготвян за военна кариера. По време на Седемгодишната война с Прусия достига чин капитан, а на 23 години се жени за Рене-Пелаги дьо Монтрей, от която има двама сина и дъщеря. Независимо от доброто си потекло, а може би именно заради това, с книгите си, които акцентират върху насилието, секса и богохулството, Сад се превръща в един от най-скандалните и крайни писатели на всички времена. Той се възприема за либертин и отхвърля до крайност религиозните, моралните и етични норми, възприети в обществото, като излага идеите си в различни романи, памфлети и повести, които публикува под псевдоним. Най-популярната му творба е „Жустин или Неволите на добродетелта”, издадена за първи път у нас през 1993 година и преиздадена през 2009 година в поредицата на вестник „24 часа” и „Труд” „Златна колекция на 19 век”. Романът описва неволите на бедната и добродетелна Жустин, която останала сираче, пътува из Франция и се сблъсква с различни персонажи, които се опитват да я покварят и да я убедят в безсмислието на добродетелите. Гротескните сцени на кръвосмешение, педофилия, насилие и содомия, обаче са подплатени с изискани изрази и множество препратки към античността, митологията, изкуството и теологията, които придават френска изтънченост на творбата и макар да е брутална, тя по никакъв начин не може да бъде обявена за пошла. След като се разбира, че маркизът е автор на изключително скандалната за 18 век книга, той е обявен за луд и вкаран в психиатрията в Шарантон, където остава до края на живота си. Корените за разгулните му виждания могат да се търсят в семейството му. Отгледан е от вуйчо си, който е бил едновременно епископ и либертин, а за баща му се е смятало, че е биел майка му пред гости и веднъж е бил арестуван за прекосяване на градините на Тюйлери в търсене на мъжки проститутки. Сред другите известни творби на Сад са „120-те дни на Содом”, която е екранизирана през 1975 година от италианския режисьор Пиер-Паоло Пазолини, ”Престъпления на любовта” - също издадена у нас в началото на 90те години и „Философия в будоара”, първите четири диалога, от която излязоха през 2006 в кратко издание на „Пулсио”. Във „Философия в будоара” Маркиз дьо Сад достига до изключително големи крайности, разказвайки историята на младо невинно момиче, привлечено да бъде развращавано от г-жа Дьо Сент-Анж и содомитът Долмансе. Книгата е изпълнена със сцени на кръвосмешение, а докато развращават младото момиче двамата главни герои й проповядват либертинските си богохулни идеи. Макар приживе Сад да е бил въдворен в лудница, а книгите му да са били забранявани и изгаряни, през 20 век творбите му са преоткрити от сюрреалистите, а френският поет Аполинер го обявява за „най-свободния ум съществувал някога”.

И ако свързваме името на Сад със садизма и желанието да причиняваш болка и насилие, на другия полюс можем да сложим името на австрийския писател и журналист Леополд фон Захер-Мазох. Най-известната му книга несъмнено е „Венера в кожи” – роман, дал огромно отражение върху съвременната поп-култура. Във „Венера в кожи”, написана през 1870 година, протагонистът Северин поставя живота си в ръцете или по-скоро в краката, на жестоката, облечена в кожи „фатална жена” Ванда. Те пътуват заедно, а той подписва договор, с който става неин абсолютен роб, докато тя не се насити максимално на покорността му и не го изостави заради красивия и също така властен Грък. Романът е основно вдъхновение за едноименната песен на The Velvet Underground и Nico – “Venus in furs”, която е част от първия албум на групата, продуциран от самия поп-арт крал Анди Уорхол. Парчето в последствие добива култов статут, а негови кавъри са направени от много групи като The Smashing Pumpkins, Christian Death и Beck. „Венера в кожи” е и основополагаща за така наречения femdom - течение в съвременната BDSM (Bondage-Discipline/Dominantion-Sadism-Masochism) култура, което се характеризира с пълна доминация на жената над мъжа. В романа, естествените кожи и палтата и одеждите от тях също са силно фетишизирани. „Венера в кожи” е издадена у нас в „зората на демокрацията” – през 1992 година от издателство „Калем 90”, a през същата година от поредицата „Той, тя и грехът” на “Кралица Маб” излизат и мемоарите на жената на Мазох - Ванда фон Захер – Мазох „Живот с първия мазохист”, в които тя разказва за своя поглед над съвместния им живот.

Пропътувайки още около век напред във времето се сблъскваме с „Историята на О”, при която срещаме безропотно подчинение, брутална безнадеждност и тотално насилие. И ако предните двама писатели представят по един аспект на садомазохизма, „Историята на О” обединява двата полюса превръщайки ги в плътен мрак, който те сграбчва за гърлото докато четеш и те отнася на дъното. Главната героиня, наречена лаконично О, е въвлечена в света на садомазохизма от любовника си Рьоне. Първоначално той я води в замъка Роаси, където облечена в тежка рокля, под която е гола и с кожени нашийници и гривни, тя трябва да вдига полите си и да се отдава на всеки, когото я пожелае, навсякъде, безропотно, безмълвно. Трябва да е винаги с полуотворена уста и разтворени бедра, а през нощта е завързвана и бита от слугите. Когато се връща от златния затвор и се озовава отново на работното си място, О е привлечена от модела Жаклин, която на свой ред трябва да заведе в Роаси, докато Рьоне я предава на новият й Господар - сър Стивън. О отива все по-далеч и по-далеч във фантазиите си, в болката, в униженията, които, макар да ни се виждат ужасяващи й доставят удоволствие, несъизмеримо с никое друго...
В ударите от бича, във веригите, в саморазрушението, в белезите, тя намира убежище за грешките си, намира избавление, губи себе си и се преоткрива като собственост на някой друг, като кукла, моделирана до болка от Сър Стивън, за да бъде изоставена, когато е изпразнена напълно, когато е загубила всичката си стойност... За написването на скандалния роман е обвинен авторитетният френски издател Жан Полан, който въпреки сходното име, изобличаващите го доказателства и изключително високия и изтънчен стил, в който е написана книгата, отрича да има нещо общо с нея до края на живота си.

Садомазохистични елементи се срещат и в наградената с Нобелова награда през 2004 година книга „Пианистката”, която изследва патологията на отношенията майка и дъщеря. Главните герои в романа са трима -- Ерика - застаряваща пианистка над 35, която не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича и има тайни садо-мазо фантазии, властната й майка, която я подтиска и ученикът на Ерика -- Валтер Клемер, с която Ерика преживява кратък романс, който обаче оставя дълбока следа в изранената й психика. Кулминационен е моментът, когато Валтер и учителката са в стаята й и той прочита писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши, за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Книгата също е представена у нас и може да се намери под издание на „Фигура”, а екранизация по нея е направена от Михаел Ханеке през 2001, като филмът обира наградите за най-добър актьор, актриса и голямата награда на журито в Кан през същата година.

И макар винаги малко или много, наяве или повече „ъндърграунд” садомазохизмът да е белязвал с бича си световната музика, напоследък срещаме възвръщане на интереса на поп-културата към тази мрачна материя. Звезди на пика на славата и комерсиалния си успех като Лейди Гага, чрез клиповете и облеклото си дават недвусмислени референции към явлението, а Кристина Агилера с видеото към парчето си “Not myself tonight” отива дори по-далеч. И все пак първата поп-звезда, която отправя недвусмислени препратки в тази насока е Мадона, която използва садомазохизма като тема още в албума си от 1990 година “Erotica”.

И тъй като в България музиката свързана най-отявлено с еротизма е именно чалгата, а нескопосаното и не на място копиране на западни трендове е приоритет, BDSM елементи можем да забележим, например, в клипа на Андреа „С теб ще бъдем пак”.

Много по стилно, сложно и теологическо свързване на садомазохизмът и фетишизмът с музиката срещаме при Шведската неофолк/маршал индъстриъл банда Ordo Rosarius Equilibrio. В последния й клип към съвсем наскоро излезлия албум “Songs 4 hate and devotion”, темата е изключително естетски представена, а красотата на мрежестите чорапи, латекса, гаговете, размазания грим и подчинението е очебийна. Групи като Depeche Mode още в ранните си албуми се закачат с темата в песни като „Master and Servant”, а садомазохизмът и фетишизмът са дълбоко обвързани от десетилетия с готик и индъстриъл субкултурите.
Интересен пример е и художникът Тревър Браун, който също пречупва темата през призмата си на артист, а част от творбите му могат да бъдат видяни тук Режисьорът Роман Полански също представя по неповторим начин такъв тип взаимоотношения в класиката си „Горчива луна”.

И всичко това са само една незначителна част от отпечатъците, които е оставил садомазохизмът в световната култура. Негови проявления и отраженията му върху творчеството на артистите са виждани и ще бъдат виждани във всяко едно време и епоха, особено в съвременното пост-модерно общество. Докато съществува любовта, ще я има и болката и докато я има свободата, ще съществува подчинението. Но не търсим ли всички ние болката умишлено понякога и не ни ли кара тя да се чувстваме живи, тази наша стара спътница, чрез която се раждаме и чрез която умираме?

сряда, 2 юни 2010 г.

Еманюел Арсан - Емануела

"Красотата не е естественият ред, а неговата противоположност. Тя е тревожната надежда на мъжете и жените срещу законите на нещата, добродетелта, родена от нашето отчуждение и самота в една вселена, от която сме прогонили ангелите и дяволите. Тя е обещаната победа над тревите и дъждовете. Тя е обещаната луна, песента на сирените над страховитото море. По такъв начин бих казал, че еротиката, това тържество на мечтата над природата, е висш пристан на поетичния дух, защото отрича невъзможното. Тя е олицетворение на можещия всичко човек"



"Емануела" определено е дръзка книга. Култова също. Дочетох я докато пътувах в трамвая към мъжа, когото желаех, което ми напомни за "Лолита", която дочетох на 14, придвижвайки се с влак към първия ми любовник. Убедила съм се, че книгите те избират, за да ги прочетеш тогава, когато биха ти въздействали най-силно, когато ще можеш да изсмучеш максимално емоцията, описана в тях и да я свържеш със собственото си битие. Така се получи и този път...

Вероятно името "Емануела" ви е познато от култовия филм на Жуст Жакен от '74та (link). И той е хубав и си струва, най-малкото заради възхитителната Силвия Кристел

и стилните софт-порно сцени, но сравнен с книгата изглежда повърхностен. В романът е вградена дълбочината на женския оргазъм, философията на хедонизма и всичко е поднесено толкова естетски, че макар и сцените да са брутални на моменти, те не са пошли, а напротив - красиви и естетически издържани.

"Емануела" започва в луксозен полет до Банкок, където главната и едноименна героиня се отдава последователно на двама случайни пътници. Завършва със сцена в която двама мъже проникват едновременно в Емануела, през телата си... Обичам когато началото се приближава и дори припокрива с края на една творба, защото създава чувство за завършеност и концептуалност.

Но да се върнем на сюжета. В екзотичния Банкок Емануела се среща със съпруга си Жан, когото не е виждала от няколко месеца. Там тя се сблъсква и с разточителните и развратни порядки на висшето общество. Обградена от лукс, отдаваща се на неизпитвани от нея до момента удоволствия, тя открива себе си, в мизерията и отломките на това, което е била, готова да посрещне новата си житейска роля на прелюбодейка. По пътя към "изкуството на еротизма" Емануела е водена от философът-естет Марио, изключителен образ - изкушаващ, възбуждащ и властен.

Авторката Еманюел Арсан (което всъщност е псевдоним, а истинското й име е Мариа Роле-Андриан) е родена в Тайланд и нейната лична история е обгърната с мистерия, което само допълва култовия образ на книгата.

"Емануела" е абсолютна класика в жанра на еротичната литература и получава заслужена 10тка от мен. И много тъжно, че като напиша Емануела в търсачката на google ми излизат хиляди картинки на едноименна фолк певица...

вторник, 14 юли 2009 г.

Ървин Уелш - Креватните тайни на майсторите готвачи



Винаги съм харесвала книгите на Ървин Уелш. Четат се леко, увлекателни са и са изпълнени с големи дози секс, наркотици и рокендрол.

Когато започнах последния му роман, "Креватните тайни на майсторите готвачи" си казах "Пичът се е изтъркал... нищо ново не казва", но колкото по-нататък стигах се убеждавах, че тази книга е изключително приятна и в нея има нещо различно и нетипично за Уелш - фантастичният и небрежно философски елемент. По един супер непоучителен начин са засегнати са темите за възмездието, за силата на мисълта, за това, как това, което търсиш се оказва точно пред очите ти...

Сюжетът се върти около двама млади мъже - Дани Скинър и Браян Киби, които са толкова противоположни, че няма накъде повече... Дани пие много, друса се, чука яко мацки и търси баща си, който никога не е познавал. Браян е девствен, играе компютърни игри, мастурбира яко, ходи на излети, а баща му умира от мистериозна болест. Двамата работят на едно и също място и омразата между тях идва от пръв поглед. Дани дори изпраща толкова силна отрицателна енергия към задръстеняка, че отключва странно проклятие - всичко което му се случва се отразява на нищо неподозиращия Киби, който започва да гасне под огромните количества алкохол, дрога, насилие и какво ли още не...

Идеята с проклятието, със сигурност е взаимствана от "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд, където всички пороци на младия Дориан се появяват върху неговия портрет. Тук ролята на портрета заема Браян, но общо взето концепцията е същата.

Отговор на основния въпрос: Кой е бащата на Даниел Скинър? ще получите на последната страница. Е, добре де, отчасти... До тогава ви чакат много забавни ситуации, шантави мацки, странни обрати и порок...

Njoy!

7/10

сряда, 1 юли 2009 г.

Амели Нотомб - Живак

Внимание! Четенето на хубави книги може да ви направи по-малко ограничени!



Ако досега не сте се срещали с чудноватата белгийска авторка Амели Нотомб със сигурност много сте загубили! Родена през 1967ма година в Япония, тя с графоманска точност издава по един тъничък роман всяка година. И то кой от кой по-хубав! Една малка част от тях са стигнали и до нас, българите.

В ръцете ми е шестата й издадена на български творба - Живак. За няколко часа я прочетох и отново останах поразена от зверския талант на писателката.

В романа се разказва една невъзможна любовна история.
На самотен остров, обградени от охранители и слуги, живеят старец и младо момиче. В загадъчната им къща няма нито един отразяващ предмет - нито огледала, нито лъскави прибори, нито дори мивки, защото Хазел не трябва да вижда лицето си. На фона на цялата идилия се появява младата и красива медицинска сестра Франсоаз, която се опитва да разгадае мистерията.
Защо старецът крие от Хазел собственото й лице? Каква е историята на странната къща и нуждаем ли се всъщност от свободата?
Отговорът на тези и още много въпроси ще откриете като прочетете книгата. На бас, че няма да можете да я оставите, докато не стигнете до последната 140та страница!

Чрез "Живак" авторката ни напомня, че всъщност сме забравили да се обичаме и безкрайно сме клиширали любовта, което само доказва наблюденията ми до момента(виж Where is the love?):

"За повечето хора любовта е една подробност в живота, нещо като спорта, почивката, спектаклите. На любовта не й остава нищо друго, освен да се нагоди към живота, който сме избрали. За мъжа най-важна е кариерата, за жената - децата. В този смисъл любовта може да бъде само приключение, някаква болест, за която можем да се надяваме да бъде краткотрайна. Оттук идват и терапевтичните баналности по въпроса за ефимерния характер на страстта. Аз доказах, че ако човек изгради живота си около любовта, тя става вечна."

Не мога да скрия, че новата творба на Амели Нотомб страшно ми напомни за един от най-великите филми на всички времена - Persona на Ингмар Бергман. Аналогиите са много - островът, медицинската сестра и пациентката, специфичният тип кореспонденция и въобще цялата магия и мистерия обгърнала и двете творби. Със сигурност писателката е била вдъхновена от този филм, и просто няма как да е иначе - усещането, което човек получава след като гледа Persona е неповторимо.

Интересно и уникално е, че книгата е с два коренно различни края - и двата самостоятелно вълнуващи и еднакво смислени. На мен лично, вторият ми хареса повече, защото е по-неочакван и ексцентричен - типично в стила на белгийската авторка. "Обожавам умението ви да разказвате красиви истории, за да унищожите после с един замах поезията в тях." - тези думи отправени от Франсоаз към Хазел всъщност много добре описват романите, сътворявани от Нотомб.
Книгите й се четат на един дъх. Просто не можещ да ги оставиш. Сюжетите са впечатляващо странни, безумно интересни и дълбоко философски, без обаче да са претенциозни.

Цената на "Живак" е малко височка, като за тънко книжле (12.00), което е малко спекулативно от страна на издателска къща Колибри, която знае, че който е чел нещо/всичко на тази писателка просто няма начин да я пропусне... но пък парите си заслужават.

Ако досега не сте се срещали с чудноватата белгийска авторка Амели Нотомб, ето идеалното време да го направите! GO!

9/10

ПС: Моят приятел Коцето ме подсети за това, че девойката е можела да се огледа в морето. Е, да ама аз не съм го виждала от две години въпросното море и не мога да си заложа главата, че е възможно. А и може би това е умишлена вратичка оставена от стареца/авторката, за да покаже силата на убеждението и психическата манипулация... Знае ли човек...

понеделник, 8 юни 2009 г.

Чък Поланик - Оцелелият

Photobucket

Една от най-изтрещелите книги, които съм чела от доста време. Честно.

Сюжетът се върти около Тендър Брансън, последният останал член на самоубийствената секта на Вероющите. Той е единствения човек на борда на отвлечен самолет, пуснал го е на автопилот и разказва историята на живота си. Идеята е, когато се разбие самолетът (по план: някъде около Австралия) думите му да се запишат на черната кутия и истината да излезе наяве.

Книгата е адски забавна, гротескно-иронична, изпълнена с култови фрази като "Само в наркотиците и смъртта можем да открием нещо ново, но смъртта е твърде ограничаваща." и "Най-добрият начин да се почисти багажникът на кола от кръв е да не задаваш въпроси." Освен това от нея можете да усвоите полезни знания, например как да ядете омар според етикета или как да премахнете петна от червило и сперма. Без майтап.

Уникално е това, че книгата върви в обратен ред: започва от 47 глава и 281 страница и завършва на първа.

Историята на превръщането на Тендър Брансън от смирен домашен прислужник в религиозно гуро в обвиняем масов убиец е адски колоритна, оригинална и изпълнена с черен хумор. Чък Поланик си прави зверска ебавка с цялото ни модерно общество и разбива стереотипите на пух и прах.

8/10

петък, 5 юни 2009 г.

Харуки Мураками - Хроника на птицата с пружина

Photobucket

Много трудно се намират книги на Мураками в обществените библиотеки. Да знаете. Поне в пловдивската е така. Жената, която прави справки на компютъра каза, че дори и за нея е трудно да се вреди.

И все пак, един ден докато се разхождах из десетките рафтове пълни с книги и книги и книги (ах, колко обичам да го правя...) се натъкнах на един от неговите романи, поставен с лице към мен на най-високия рафт. Нямаше как да не го грабна веднага и да не го отнеса към къщи...

Бих класифицирала "Хроника на птицата с пружина" като дебела книга. За мен "дебелите книги" са над 500 страници. А тази е точно 678.

Преди мен я прочете баба ми. Всъщност не я дочете. Каза, че била интересна на моменти, но всичките тези подробности и описания й идвали в повече. Не обичала такива книги. Въпрос на вкус. А и нашето мнение често се разминава, затова на свой ред я захванах аз.

От началото ми беше интересна. Започва с описания на ежедневния живот на едно (на пръв поглед) съвсем обикновено японско семейство. Мъж и жена. Без деца, но с котарак. Един ден котаракът мистериозно изчезва. Мъжът, Тору Окада, започва да се сблъсква с какви ли не странни представители на човешкия род - мистериозна гадателка, проститутка със свръхестествени способности, шестнайсет годишно катастрофирало момиче, търсещо себе си, възрастен ветеран от войната, разказващ му ужасите от забравената война на Япония и СССР в Манджурия. В един момент жена му изчезва, той започва да я търси и в крайна сметка я намира... на дъното на един кладенец. Не буквално обаче...

Мураками комбинира, в типичния си стил, истории от всекидневния живот на героите си с мистериозни, свръхестествени случки. В "Хрониката с птицата с пружина" има и щипка хорър. По средата някъде обаче се отегчих. Бях сигурна, че няма да я дочета. Проблемът не беше в описанията. Лично на мен, точно те ми създаваха много добра картинност, а примесените готварски рецепти ме забавляваха. Всъщност незнам къде беше. Просто я зарязах и книгата събираше прах до леглото ми една, две седмици.
Един ден обаче реших да я взема с мен във влака до София. Започнах да я чета и ме увлече отново. Даже повече. Дочетох я бързо-бързо и остави у мен много приятно чувство. Краят е особено силен.

Погледнете я, ако ви попадне. Готина е и може би ще ви хареса. Особено ако си падате по съвременната японска мистика. И не се отегчавате лесно.

7/10

петък, 22 май 2009 г.

Маргьорит Дюрас - Хирошима, моя любов

Photobucket

Попаднах на тази толкова малка, а всъщност толкова огромна книга съвсем случайно. Обикаляйки пазара до Герена, в търсене на пресни ябълки, цедка за чай или щипки... за пране. Не си спомням вече. Струваше само левче, а името ми се стори познато. Бях го срещала някъде. Да, точно така... мисля, че имаше такъв филм, но още не съм го гледала. Освен това ми звучеше японски, декадентски, любовно... Купих я и малко по-късно я разгърнах полегнала удобно на надуваемото си легло. Оказа се сценарий... Колко странно! Никога не бях чела сценарий, ако не броя пиеските, в които съм се пробвала като малка. Още сбитата история в началото ме грабна.

Сюжетът е екзистенциален, различен и истински. Една французойка, актриса в следвоенен филм се среща с един японец. В Хирошима. След войната. И двамата са женени, с деца, но преживяват своята спонтанна кратка история именно там. Някъде из очертанията на фаталния град. Обградени от филмови реквизити, пацифистки шествия, хотелски стаи... Разказват си истории, влюбват се, правят секс, споделят (се), разделят се. Реалното развитие на почти всяка любовна афера. Той е загубил семейството си при атомните бомбардировки. Тя е била остригана в Ньовер заради връзката си с германски войник, умрял в ръцете й. След това е била затворена в едно мазе четиринайсет години. Сама с лудостта си. Вече е свободна. Уж.

Нейното име е Ньовер. Неговото - Хирошима. Имената на градовете, предпоределили съдбата им са единствените имена с които се назовават.

Творбата на Дюрас е нещо повече от сценарий. Тя е изкрещяна, изстрадана, нашепната... Магнетична!

Ето и един от монолозите на французойката, за да не бъда голословна. Когато го прочетох останах възхитена и вдъхновена. Отдавна не бях чела нещо толкова силно, което да ми пасне така. Не можех да се спра да го чета отново и отново.

Срещам те.
Спомням си за теб.
Този град е създаден за любов.
Ти си създаден за моето тяло.
Кой си ти?
Погубваш ме.
Бях жадна. Жадна за изневери, за прелюбодеяния, за лъжи и смърт.
Открай време.
Не подозирах, че някой ден ще попаднеш на мен.
Чаках те с безкрайно нетърпение.
Чаках те спокойна.
Разкъсай ме. Обезобрази ме, както ти искаш, та никой след теб да не разбере изобщо причината за това силно желание.
Ще останем сами, скъпи.
Нощта няма да свърши.
Денят не ще изгрее вече за никого.
Никога. Никога вече.
Най-после.
Погубваш ме.
Хубаво ми е с теб.
Ще оплакваме мъртвия ден съзнателно и с желание.
Няма да има какво друго да правим вече, освен да оплакваме мъртвия ден.
Ще минава време.
Само време.
Ще настъпи времето, когато не ще можем да назовем вече това, което ни свързва.
То ще ни изтрие малко по малко от съзнанието ни.
После ще изчезне съвсем.


Не знам за вас, но мен ме побиват тръпки. Филмът, който е направен по този сценарий е от 1959г., на режисьора Alain Resnais и има 8.0 в imdb! Чух, че е красив и култов, а и май няма как да не е... Самият Takashi Miike бил силно инспириран от него. Мисля да го гледам в най-скоро време и да ви споделя мнението си. Дотогава горещо препоръчвам книжката. Ако я намерите.

10/10

петък, 1 май 2009 г.

Стивън Кинг - Дългата Разходка

Photobucket

Това е третата книга на Стивън Кинг, която прочитам. Подари ми я моята колежка, Escarinna, към която изпитвам зверски респект. Каза ми простичко : "Март, това ми е любимата книга на Кинг, прочети я." И аз го направих. Досега никога не ме е разочаровала с книгите, които ми е препоръчвала. Не го направи и този път.

"Дългата разходка" е една зловеща метафора на човешкия живот. На пътя, който всички ние извървяваме, обгърнати от хора, а най-накрая оставаме сами... или всъщност не съвсем. На края на пътя ни чака една безименна черна фигура. Затичваме се и се вкопчваме в нея със сетните си сили. А тя ни води към следващото дълго пътешествие, с начало и без край...

Схемата е проста. 100 млади момчета. Един път, който трябва да се извърви. Победителят печели всичко, което си пожелае. Останалите губят живота си. По време на разходката, продължила от границата на Канада със САЩ чак до Масачузетс, ние се запознаваме с главния герой Рей Гарати и неговите конкуренти : ироничния Макврайс, хранещия се със злоба Баркович, амбицирания и непоклатим Стебинс, мечтаещия си за ковчег с оловни стени Бейкър. Крачейки в равномерно темпо, те си споделят най-тайните фантазии, най-прочувствените мигове, най-злободневните събития, най-циничните бъзици... Защото просто няма какво да губят. Освен живота си. И какво да спечелят. Освен всичко. Но когато достигнат до така мечтаната цел, дали още ще искат "Наградата"?

Този роман на Кинг е много искрен и прочувствен, духовит и смразяващ. Сюжетът е многопластов и оригинален, без да е натоварващ. До последния момент се чудим кой ще бъде победителят, оцелелият. Персонажите се появяват, развиват се и умират пред погледа ни. Забавляват ни със смъртта си. Така както забавляват хилядите зрители на Разходката. Защото от древни времена, човешкото племе обича насилието. Така е било от ерата на гладиаторите. Така е и сега. С новините за убийства, филмите на ужасите с огромните си бюджети, насилствените действия, кръв, кръв, кръв... Така ще бъде и за в бъдеще. Стивън Кинг се надсмива над телевизионните игри, над вечните състезания, над амбицията, над целия човешки живот. И ни подарява едно истинско, оригинално, простичко литературно бижу, четенето на което прелива от истинско удоволствие в незабравимо събитие. Искрено благодарим. Стартът е даден...

10/10

вторник, 21 април 2009 г.

Елфриде Йелинек - Пианистката

Photobucket

"Пианистката" би трябвало да бъде книга, от която да се ужасявам. Роман, четенето на който да се превърне за мен в обсебващо преживяване. Литература, достойна за Нобеловата Награда, каквато тя получава през 2004г. Поне така обещава задната корица (дизайнът, обаче е добър, макар и леко наивистичен, браво!) "Пианистката" е една скучна книга, изнервяща до безумство, приспиваща... 300 страници, в които няма нито една пряка реч и в които една фабула е разтеглена до безкрайност. Мъчително преживяване, което няма да остави нищо в мен.

Главните герои са трима. Ерика - застаряваща пианистка над 35, която въобще не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича, има тайни садо-мазо фантазии, за които разбираме накрая и чат-пат се понарязва с някое и друго бръснарско ножче. Майка й (чието име дори не е споменато, поради това през 2 реда ни се налага да четем "майката...майката...майката", което води до уртикария и нарастване на броя на самоубийствата) живее с нея, дори делят едно легло и здраво я държи за каиша. Демек Ерика е подтискана от властната си майка, поради което е получила известни отклонения и няма никакъв личен живот. Третият персонаж е Валтер Клемер, висок, рус със сини очи, ученик на Ерика, влюбен в нея, обича да гребе по живописните планински бързеи на Австрия и се хвърля от едно нещо в друго, качество присъщо на младостта му.

В началото Ерика е недостъпна, и той само я наблюдава отстрани и й върви зад гъза. В един момент й признава чувствата си, озовават се във вмирисана училищна тоалетна, където тя го надървя до краен предел, след което точно преди младежът да свърши си тръгва, като му забранява и той самия да се докосва - в противен случай няма да я види отново. Учителката му дава писмо и двамата се озовават в апартамента на Ерика и майка й,затварят се в спалнята и затискат вратата с бюфета (тя не се заключва, за да няма тайни между дъщерята и майката), където Валтер отваря писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Майката драска и тряска по вратата, в един момент се кротва и се напива с ликьора за гости, а Валтер си тръгва шокиран. Малко по-малко ученикът започва да разкрива яростта в себе си и съвсем намразва учителката си в момента, в който тя му прави свирки в прашния училищен килер, а той не може да го вдигне. Ядосва се от безпомощността си и предприема разходка в зоологическата градина с цел да убие някое фламинго (?!), но се натъква на съвокупляващи се малолетни и си изкарва гнева на тях. Пристига пред жилището на Ерика/майката посреднощ, започва да мастурбира пред входа, пианистката му отваря и той я пребива и изнасилва. Книгата завършва с това, че Ерика е сложила тясна рокличка и нещастно гледа щастливия Клемер с една руса девойка, пред университета, пробожда се в рамото, защото никой не иска да сложи ръка там и мълчаливо се оттегля кървяща.

Сюжетът не е чак толкова скучен, има известни еротични и bdsm елементи, поради което очаквах книгата да ми хареса. Но самата реализация е направо отблъскваща. Стилът е изключително тромав. Няма нищо възбуждащо, дори и в най-сексуалните моменти, напротив Йелинек ги превръща в изключително гнусни с епитетите като "червения корен" и сравненията на човешкото тяло с рула шунка или парчета месо. Единствените що-годе интересни места за мен бяха, когато Ерика отива да гледа стриптийз в някакви кабинки, естествено без да се пипа и когато същата наблюдава как турчин и някаква жена се чукат в парка, като единствената й реакция от воайорската постъпка е да се изпикае. Просто отвратително. Пълна липса на сексуален заряд в цялата творба + опит за изкарване на изключително заблудената и тъпа Ерика, като жертва. Ако това наистина е автобиографичен роман, искрено съжалявам авторката...

2/10