"Пианистката" би трябвало да бъде книга, от която да се ужасявам. Роман, четенето на който да се превърне за мен в обсебващо преживяване. Литература, достойна за Нобеловата Награда, каквато тя получава през 2004г. Поне така обещава задната корица (дизайнът, обаче е добър, макар и леко наивистичен, браво!) "Пианистката" е една скучна книга, изнервяща до безумство, приспиваща... 300 страници, в които няма нито една пряка реч и в които една фабула е разтеглена до безкрайност. Мъчително преживяване, което няма да остави нищо в мен.
Главните герои са трима. Ерика - застаряваща пианистка над 35, която въобще не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича, има тайни садо-мазо фантазии, за които разбираме накрая и чат-пат се понарязва с някое и друго бръснарско ножче. Майка й (чието име дори не е споменато, поради това през 2 реда ни се налага да четем "майката...майката...майката", което води до уртикария и нарастване на броя на самоубийствата) живее с нея, дори делят едно легло и здраво я държи за каиша. Демек Ерика е подтискана от властната си майка, поради което е получила известни отклонения и няма никакъв личен живот. Третият персонаж е Валтер Клемер, висок, рус със сини очи, ученик на Ерика, влюбен в нея, обича да гребе по живописните планински бързеи на Австрия и се хвърля от едно нещо в друго, качество присъщо на младостта му.
В началото Ерика е недостъпна, и той само я наблюдава отстрани и й върви зад гъза. В един момент й признава чувствата си, озовават се във вмирисана училищна тоалетна, където тя го надървя до краен предел, след което точно преди младежът да свърши си тръгва, като му забранява и той самия да се докосва - в противен случай няма да я види отново. Учителката му дава писмо и двамата се озовават в апартамента на Ерика и майка й,затварят се в спалнята и затискат вратата с бюфета (тя не се заключва, за да няма тайни между дъщерята и майката), където Валтер отваря писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Майката драска и тряска по вратата, в един момент се кротва и се напива с ликьора за гости, а Валтер си тръгва шокиран. Малко по-малко ученикът започва да разкрива яростта в себе си и съвсем намразва учителката си в момента, в който тя му прави свирки в прашния училищен килер, а той не може да го вдигне. Ядосва се от безпомощността си и предприема разходка в зоологическата градина с цел да убие някое фламинго (?!), но се натъква на съвокупляващи се малолетни и си изкарва гнева на тях. Пристига пред жилището на Ерика/майката посреднощ, започва да мастурбира пред входа, пианистката му отваря и той я пребива и изнасилва. Книгата завършва с това, че Ерика е сложила тясна рокличка и нещастно гледа щастливия Клемер с една руса девойка, пред университета, пробожда се в рамото, защото никой не иска да сложи ръка там и мълчаливо се оттегля кървяща.
Сюжетът не е чак толкова скучен, има известни еротични и bdsm елементи, поради което очаквах книгата да ми хареса. Но самата реализация е направо отблъскваща. Стилът е изключително тромав. Няма нищо възбуждащо, дори и в най-сексуалните моменти, напротив Йелинек ги превръща в изключително гнусни с епитетите като "червения корен" и сравненията на човешкото тяло с рула шунка или парчета месо. Единствените що-годе интересни места за мен бяха, когато Ерика отива да гледа стриптийз в някакви кабинки, естествено без да се пипа и когато същата наблюдава как турчин и някаква жена се чукат в парка, като единствената й реакция от воайорската постъпка е да се изпикае. Просто отвратително. Пълна липса на сексуален заряд в цялата творба + опит за изкарване на изключително заблудената и тъпа Ерика, като жертва. Ако това наистина е автобиографичен роман, искрено съжалявам авторката...
2/10
1 коментар:
Здравейте !
Много ме заинтригува вашият текст върху романа „Пианистката” на Елфриде Йелинек – най-малкото, защото този роман за мен е невероятен и най-доброто нещо, което съм чела от доста време насам – а аз чета много. Защо смятате, че романът е слаб ? Разбира се, всеки има право на лично мнение, но някак, вашият прочит ми се струва доста повърхностен, просто защото това е многопластов роман и ако тръгнем да разсъждаваме върху него можем да напишем и дисертация. Вие пишете „самата реализация е направо отблъскваща”. Да, ако нямаш необходимия инструментариум да боравиш с термини от психоанализата и да разбереш за контекста на „Пианистката”, няма как да я асимилираш изцяло. Романът е част от една травматична вълна в съвременната ни, и не само, литература – вълна, която преекспонира проблематичните отношения майка-деца. Той е обременен с фригидност, патология и меланхолия. Йелинек оставя езика сам да следва анахроничният си ход и борави с него по маниакален начин, тя го деформира и деконструира, за да изрази душевните спазми на своята героиня. Аз наскоро представих един доклад на студентска конференция, който беше свързан именно с романа „Пианистката”. Става въпрос за паралелен прочит между „Пианистката” и един разказ на руската поетеса и писателка Марина Цветаева „Майка ми и музиката”. Мога да твърдя, и то в цели 11 страници, че този роман е едно от най-добрите за съвременната ни литература произведения и неслучайно Йелинек е наградена именно заради него. Колкото до автобиографизма в романа, да, Йелинек има музикално образование – и с това изчерпва биографичния елемент. А колкото до сексуалните сцени, как искате да са възбуждащи след като самата героиня е обременена с т. н. майчин комплекс и многобройните разклонения на детската психика, от депресията през садомазохизма са белязали живота на Ерика Кохут. Може би, трябва да прочетете отново романа, но този път внимателно и да си зададете въпроса: защо Йелинек е написала подобно нещо и защо този роман предизвика смут в цялото австрийско общество ? Потърсете книгата на Юлия Кръстева „Черно слънце”, на К. Г. Юнг „Архетипове на колективното несъзнавано”, на Симон дьо Бовоар „Вторият пол” и т.н. Тогава ще видите истинската страна на „Пианистката”. Уважавам вашето мнение,
Публикуване на коментар