петък, 26 септември 2008 г.

...and what i want is so unreal

На Mr. B

Знаеш ли, не обичам живота през деня. Толкова е светло, топло, навсякъде пълзят стотици хора заровени в рутината, джъткат с малките си колички, напред-назад, напред-назад, работят, пият кока-кола и кафе, тъпчат се със тостери и дюнери 2 за 1.50. Реалността е прекалено осветена, прекалено задължаваща, прекалено груба. Изпълнена с прекалено много условности, пари, институции и въобще всякакви изкуствено създадени елементи. Не обичам реалността. Тя ме заковава в клетката на едно преходно тяло, ограничава душата ми с правила и норми със съмнителен произход, не ми позволява да покажа себе си, такава каквато съм, а ме кара да бъда някоя друга – никому непозната.
Искам да живея в друг свят. Свят, в който сме аз и ти, затворени в безкрайния кръговрат на едно топло лято. Свят изграден от среднощни похотливи походи из безлюдните улици на един отдавна заспал град. Град, в който единствените будни сме ние и уличните котки. Е, би било хубаво да работят и 2-3 павилиончета, от които да си купим уиски.Нима всички ние не искаме да избягаме? Интернет, марихуана, кокаин, секс, рокендрол, безумни напивания и обикаляния на кръчмите на 4 крака. Нима това не са просто различни имена на една 7 буквена дума : Б-Я-Г-С-Т-В-О. Или може би сътворение?Имаме ли право да изграждаме своята собствена действителност, или трябва да живеем в предначертаната ни? Дали ако все пак решим да я градим сами за себе си, системата няма да ни смачка и да ни погълне като обикновен боклук в контейнера за рециклиране на души? Ще ни смели, пресова, нареже, навие, перфорира и ще ни превърне в ролка тоалетна хартия, с която „другите” ще избършат задниците си.
Възможен ли е животът извън системата... Защо е създадена шибаната система въобще? Оставен сам на себе си, човек би бил прекалено свободен за да върши каквато и да е обществено полезна дейност. Би бродил цяла нощ по улиците. Би се чукал на всеки ъгъл, така както правят котките, издавайки провлачени предоргазмени мяукания отекващи във вселената. Би спал по цял ден сънувайки звездите, пътувайки в една друга, паралелна реалност – сънят. В сънищата всичко е толкова нереално. Именно това ме привлича в тях. Вече ти казах, не харесвам реалността. В съня си можеш да бъдеш какъвто искаш, да срещнеш каквото и когото искаш, да направиш всичко... дори да полетиш. А даже не е нужно да се отделяш от леглото.
Всичко което ти трябва е вътре в теб. В главата ти. То е скрито някъде дълбоко, то е прекрасното светло и красиво минало, бъдеще и настояще за което винаги си мечтал. То е безплатно, безукорно, безвременно, безкрайно. Ела, ела, нека да избягаме от реалността, ти си толкова нереален. Всичко, което ни трябва сме ние и една голяма бяла стая. Всъщност и много други неща. Но ела, ела поне за малко. Да поживеем в някоя друга реалност. Ей сега ще я изградим, хайде да играем на асоциации...Всичко е игра... Всичко е толкова сложно и толкова просто едновременно. Всичко е нищо и нищо е всичко, в онези моменти в които просто лежа до теб и се опитвам да фокусирам тавана. Ела, да пием за тези моменти. Да пием за частиците, които открадваме от другите и складираме някъде дълбоко в душите си. Дай ми глътка от себе си. Дай ми нещо, каквото си избереш. Може и копче от ризата ти, ако искаш. Но дай ми и нещо нематериално. Дай ми душата си. Ела, не се страхувай...