Meshuggah от Терминал 5 в Ню Йорк или какво да очакваме в България след няколко дни

Шведските титани Meshuggah завършиха едномесечното си турне из Щатите на масивния клуб/концертна зала Terminal 5 в западната част на Manhattan. Датата е 23 май, ден преди в България да отпразнуват Денят на Народните Будители.

С това си шоу, Meshuggah така ме „събудиха“, че три часа след концерта не мога да си пусна никаква музика, не искам да чувам никакъв звук, та даже не мога и да си помисля да гледам/слушам и филм. Имам чувството, че някой много сериозно се е ровил с отверка в главата ми, ама от онези тъпите, които влизат малко по малко и от тях много боли. Сещам се какво казваше един колега в едно много хубаво ревю: „Добре дошли в психиатрична клиника „Meshuggah” (…) обслужващият екип е все така добре познатият екип от Швеция, специализирал в нанасянето на трайни увреждания в психическата стабилност на пациента, без възможност за възстановяване.“

Лягам да дам няколко часова утеха на мозъка си. На следващият ден ставам и си пускам отново „Koloss”. Постъпвам като тотален мазохист, но не крия, че това ми харесва.

Тъй като, който ме познава знае, че съм изключително разсеян човек, отивам да търся клуба на Union Square, вместо на 58-ма улица и 11-то авеню, където всъщност се намира. Както и да е, сред шеметно пътуване с метрото и още по-шеметно крачене в тежките ми кубинки след това, към 20:15 вече съм в огромната зала. Уведомяват ме, че снимането с професионални камери е забранено, но вътре никой не ми обръща внимание, така че успявам да направя снимки, че даже и видео, с което да мога да дам, макар и бегла представа каква сеч очаква българските фенове на 3-ти юни, когато Meshuggah ще дадат своя принос към амбициозния Loud Festival на летище София.

Но нека се върнем отново в Манхатън. По времето, в което влизам в залата, на сцената се вихрят ултра техичните death метали – Decapitated. Бандата, създадена през 1996 в градчето Krosno в Полша, разтърсва с нечовешка техника и модерен звук. Ревът на вокалът Rafal Pietrovski бих определила като доста приятен, сценичното поведение като стабилно, а техниката на свирене като нечовешка. Decapitated, които за жалост няма да видим в България, изсвириха главно парчета от последният албум, които издадоха след като се събраха отново през 2009 – Carnival is Forever.

Втори на сцената към 21:00 часа излизат Baroness, които са и голямата ми изненада в line-up-а за този концерт. Най-малкото, защото нямат нищо общо с бруталността на другите две банди. Предполагам, че ако те бяха открили шоуто, щях да ги приема по-добре, но решението на организаторите да ги сложат след бруталните Decapitated (или да им разрешат да свирят втори, тъй като по-думите на Nick, барабанист от Long Island, с когото се запознавам на концерта, самите Baroness са настояли да излязат втори.) е меко казано странно и Baroness звучат много леко, малко епично и доста разочароващо. Публиката се разрежда видимо и малцина ръкопляскат и това ми напомня на случая, когато Ladytron бяха поканени да открият за няколко tech-house DJ-а на Cacao Beach, бяха освиркани, тъй като не бяха пред „тяхната публика“, и в резултат на това повече не стъпиха на родна почва. Лично на мен Baroness не ми харесват – нито на живо, нито на запис... комбинацията от хеви метъл и „инди рок“ ми идва малко в повече, може би това е бъдещето на метъла, ама айде по-добре не... 

Към 9:30 започвам да си мисля, че приспивността им е търсен ефект и организаторите целят събралите се метъл фенове да се поунесат преди Meshuggah да се качат на сцената и да разбият главите им с бормашина... За мой късмет, скоро Baroness приключват сета си и след 15-тина минути тишина вече нищо няма да бъде същото

.

На сцената са изнесени три големи табла с изродския artwork от новият албум „Koloss” - биомеханични 3D картини, създадени за девет месеца от арт екипа на luminokaya.com, които можете да видите тук.

Шест минути след 10:00 светлините изгасват и няколко хилядите (не)човека, събрали се в Terminal 5 започват да скандират „Mes-huggah, Me-shugggah”. Психарите пък от своя страна им дават това, което си просят – неравноделни ритми, безумно ниски осемструнни китари, рев от отвъдното и роботизиран Math Metal – стил, комбинация от експериментални джаз ритми, math rock и убийствена сеч, който самите те създадоха и с който промениха съвременната метъл сцена завинаги.

Ако Х. Р. Гигер създаваше музика тя щеше да бъде Meshuggah. Близо двучасовият сет помля всичко по пътя си и със сигурност причини не едно и две трайни мозъчни увреждания. Meshuggah са невъобразимо добри live, а вокалът Jens Kidman показва много добра форма и убийствено сценично поведение, нахъсвайки постоянно публиката и хранещ ги с безмилостен, режещ като електрически трион рев. Ето го и пълният сетлист на хедлайнерите:

    Obsidian 

1. Demiurge 
2. Pravus 
3. Combustion 
4. Glints Collide 
5. Lethargica 
6. Do Not Look Down 
7. The Hurt That Finds You First 
8. Mind's Mirrors 

8. In Death - Is Life 
9. In Death - Is Death 
10. Bleed 
11. New Millennium Cyanide Christ 
12. I Am Colossus 
13. Rational Gaze

****

14. Future Breed Machine 
15. Dancers to a Discordant System 
16. The Last Vigil 
    

И не на последно място, малко папарашко видео от live-a, което да даде бегла представа за метъл земетръса, който очаква София след няколко дни:

Ето ги и кадрите от Първомайските протести в Ню Йорк

Линк към репортажа ми от 1-во майските протести, по БунтАРТ, където ще видите кадри от протестите на Union Square, тълпите по Broadway, Tom Morello от Rage Against The Machine и мен по гащички! Не пропускайте и да гледате трейлъра към новия епизод тук.

Meow! =^.^=

May Day: първомайските протести из Ню Йорк

Първи Май 2012 започва дъждовно в „Gotham City”. Към 8-9 сутринта будилника ми звъни и няма никакви симптоми, че денят ще бъде хубав. В просъница започвам да се притеснявам как ще изкарам камерата си навън и ще снимам в този дъжд... Днес из цял Ню Йорк Occupy Wall Street (OWS) движението, обединено с различни профсъюзи и емигрантски организации, ще привлече вниманието на обществеността с редица протести и шествия, в най-голямата си акция от зимата насам. Листовки и съобщения чрез всички социални мрежи са изпращани дни наред, единият ми съкварирант – запален активист, обвързан с Tech тима на OWS - дори е част от екипа, създал радиостанция, излъчваща на живо за MayDay и вървяща онлайн и чрез application за iPhone и Android. Журналистическата ми съвест не ми дава да пропусна. След като се надигам, включвам компютъра и започвам да следя някои от видео-стриймовете, течащи на живо по интернет. По времето в което си пия кафето, „окупаторите“ са се събрали в Bryant Park на 42-ра улица. Около 14 часа тукашно време, към тях ще се присъедини и Tom Morello, китаристът на Rage Against The Machine, за да поведе шествие към Union Square – на 14-та улица, заедно с около 1000 китаристи. Време е да излизам. Камера, портмоне, вода, ключове, връхни дрехи, телефон, диктофон, микрофон. Излизайки навън с изненада откривам, че времето е изненадващо топло и приятно. Поглеждам към небето, не се очертава да вали отново. Явно всичко е в полза на протестиращите, а и на хилядите журналисти, фотографи и блогъри, които ще ги следват нащрек (или нащрАк) по пътя им. Към 14:30 тълпата е може би около 1,000 човека, представена основно от типичната смесица от стари хипари-активисти, млади хипстери, клошари, отрепки, емигранти и хора, дошли за да гледат сеир или само да бъдат снимани и показани. Разхождайки се из площада, търсейки нещо интересно, струващо си да бъде заснето и/или интервюирано млад американец, вероятно моя възраст, облечено в червена карирана риза ме пресреща и започва да ми обяснява за неговата група, които били привърженици на вижданията на Троцки, но не били сталинисти. На импровизираната им маса, стоят марксистки бюлетини и памфлети с лика на Ленин. Тези американци, милеещи за комунизъм, вероятно са родени в условия по-добри с пъти от тези за децата родени в бивши и сегашни соц-държави. Започвам да се чудя, дали тези хора знаят какво е да живееш през комунизма, да отидеш в магазина и там да няма нищо за купуване. Или да се редиш на опашка за банани. С купони. И то само на Нова Година. Както майка ми и баба ми са ми разказвали... И дали ако бяха живяли, там и тогава, при тези условия, все още щяха да проповядват тези идеи. Мислите ми са прекъснати от възрастна жена от същата „група“, която ми предлага членство срещу „само 30 долара на година“. Махвам с ръка и си проправям път през струпалите се хора... Тълпата започва да се сгъстява все повече и повече и скоро на сцената се появява и Tom Morello, заедно с няколко други китаристи от неговата „Guitar Army”. Както вероятно знаете Rage Against The Machine е група, известна с ясната си политическа позиция срещу империализма и корпоративна Америка. Morello открива импровизирания концерт с акустичната „Worldwide Rebel Song” и призовава хората да пеят с него, а ако не могат да запомнят думите на песента просто да вдигнат юмрук към небето и да си тананикат „на-на-на-на“. Той определено е адмириран от публиката, а след него на сцената излизат Das Racist, Dan Deacon и други музиканти. Към 5:30 всички се отправяме надолу по Broadway към Wall Street на най-голямото събитие за деня – така наречения Solidarity March, който за първи път е и официално „разрешен и одобрен“. Чувството да вървиш с хиляди други хора е неописуемо. Сигурна съм, че това е и един от главните фактори, който привлича милиони хора с различен цвят на кожата, социална прослойка, религия, идеология в движението. Защото Occupy Wall Street няма ясно изразена цел, срещу която всички се борят, всеки в него може да намери място за собствената си кауза. То е обединяващата сила на гнева на хората към старото и желанието им за промяна и изграждането на един нов по-справедлив свят (спомняте ли си, за онзи семинар, за който ви разказах последно). Лори, 58, американка е тук защото вярва в борбата, която се води в момента и смята, че хората трябва да бъдат по улиците, изисквайки качество на живот и справедливост. Асма на 26 от Бангладеш, представител на организацията на уличните търговци участва, се бори срещу глобата от 1000 долара ако не си изложил веднага идентификацията си като търговец и иска тя да бъде намалена на 250 долара. Дейвишри, на 31 от Индия е студент по кино от NYU и протестира, защото нейния унивеститет отказва да признава студентите работещи за него като работници и им плаща минимално или въобще не им плаща, както и не им дава да създадат профсъюз. Там, в тълпата срещам и католически свещенник, който е част от движението Occupy Faith и смята, че цялата идея за 99-те процента експлоатирани от единия процент е дълбок спиритуален проблем и гласът на религиозната общност по тази тема тряба да бъде чут, той дори е бил арестуван по време на предишни OWS протести. Вървях наред и с лекарка от Бронкс, която е за здравна реформа и признава, че това да трябва да плащаш хиляди долари за престой в болница е абсурдно. Слънцето започва да се скрива на запад, а ниските сгради отстъпват място на небостъргачите на Financial District, с най-известната му улица – Wall Street. Тълпите си проправят път през меката на богатството, големите „зли“ корпорации, алчността - зоната в Манхатън, символ на всичко срещу което се борят. И все пак, в мен съвсем естествено възниква въпросът, дали ако имат предложение да вземат един милион долара за да се откажат от движението и да започнат работа в някоя такава корпорация и да се изкачват по нея, стъпка, по стъпка, по стъпка нагоре в нея, една част от тези хора няма да се поддадат. И каква част... Вече стигаме Fulton Street, а аз съм ужасно уморена. Раницата на гърба ми натежава все повече и повече, а картата на фотоапарата ми е пълна. Спирката на метрото на другата страна на улицата изглежда като идеалния мираж. Тъкмо смятам, че съм приключила за днес и ще си тръгвам, когато забелязвам нещо в краката си. Някой е изпуснал таблото, с което е протестирал. На него пише „Memo to 1%: This is so not over!” (Напомняне към единия процент: Това е толкова НЕприключило). Взимам я като доказателство със себе си и се отправям към влаковете, които ще ме заведат до квартирата ми.