Наклонено

Десетки имена на мъже в телефонния указател И нито един, на когото да се обадиш, ей така, да си поговорите... Подът на стаята и въобще на целия Април не, не Април, Ноември сме. Почти. Апартамент имах в предвид, е наклонен. Все едно живееш на хълм. Под наклон. Имам в предвид. На ръба на бръснача. През цялото време. Поне стрелките на часовника са прави. Уж.

Малка кръчмарска поемка

Съвсем случайно намерих тази "кратка кръчмарска поемка" (еквивалентът на lousy bar poem в другия ми блог на английски), която датира от преди няколко месеца, но като че ли нещата не са се променили особено от тогава...

Винаги ми е харесвал моментът, в който искам да пиша, а няма на какво.
Моментът, в който имам още за пиене и пушене, а искам да си тръгна.
Моментът, в който знам, че ако се прибера ще си легна да спя, а мислите ми ще увиснат в празното пространство.
Неизказани, но изпити. Пълни, а сами.
Той ми записва телефона си със страшно старание. Толкова е пиян, че не може да го улучи.
Липсват цифри. Допълва ги. Но те нямат никакво значение. Аз никога няма да му се обадя.
Е, и?
Нека всички живеем в прекрасната алкохолна илюзия.
А утре отново да се събудим себе си,
Обикновени, ненаспани, жадни.
Сънливи, очакващи, сами.
Думите винаги ще имат да кажат още нещо, дори и в празнотата и очарованието на нощния живот.
Е, и?
Е, и?

София

Блокове. Трамваи. Залези. Пари, колкото да ти стигат. Усмивки, кога истински, кога маскировъчни. Смях - винаги искрен, гръмогласен и запомнящ се. Музика. Аромат на пурети, витаещ във въздуха. Уискита - малки, с 2 ледчета, но много. Репетиции. Репетиционни. Сцени. Падане от сцени. Концерти. Опашки за концерти. Погледът му, насочен към теб на другата опашка, скръстил ръце, с едва забележима, похотлива усмивка. Никога няма да го забравиш. Обвързани мъже. Малки момченца. Татенца. Секс. Всякакъв и навсякъде. Оставящ завинаги следи в душата ти и безименен, опитващ се да се измъкне докато спиш. Задочен студентски живот. Работа. Махмурлук. Пране на чорапогащи посред нощ. Четене на книги в трамвая. Никога не изпратени кодирани SMSи. Съображения за сигурност. Уговорки. (Не)осъществени сексуални фантазии. Пак Той. Обществени тайни. Обществени тоалетни. Личен живот, отвъд маската. Котката и споделените мигове. Изпълняване на сцената на Леонардо Ди Каприо и Кейт Уинслет на палубата на "Титаник" на собствената ти тераса, много пияни. Познанства. Приятелства. Soulmates. Татуировки, в чест на японско-българската дружба и на теб самата. Поощрявани шамари. Фистинг. S&M. Табута, разбити на парчета. Разочарование и пак очакване. Трептене под лъжичката. Любов? Вдъхновение, запечатано завинаги върху кожата ти, с цел да не напуска никога душата ти. Визуализации. Стресът от пазаруване. Виртуална с@мот@. Време за раздиране и време за съшиване. Молитви преди да заспиш. Противоречия. Борса. Френски. Работа. Декадентски петъци. 3 уши. Фенса. Ложата. Нужни въпроси и ненужни отговори. Оправдания. The perfect drug. Пак Той. Гледката към казиното пред блока ти, към трафика на колите и самолетите, минаващи отгоре. Машимаро. Гости. Празници. Рожденни дни. Бири по пейките, ракия пред компютъра. Улици. Хора. Откраднати погледи, които забравяш след минута. Хора, които никога няма да забравиш. Пак Той и другите, с които се опитваш да го заместиш. Екзистенциално търсене. Израстване. О. Време за събаряне и време за градене. Мастъри. Подчинение. Игри. Мрак. Проникване, опряна на стената на вход, близо до клуба. След това си тръгва. Както винаги. На следващия ден сядаш да пишеш отново. Благодарност. Любов и Благодарност. Получила си всичко, което е трябвало. И ще е твое завинаги, защото е жигосано върху душата ти.

Това е краят на една епоха.

И началото на нова.

Romantic endings do not exist.

Когато играта приключи чарковете ще продължават ли да се въртят, пластмасовите сърца, обвити в имитация на плът ще продължават ли да туптят, докато им свърши батерията "Made in China"?

Остава ли някой под латексовата обвивка или се губи под илюзията за real-touch cyber skin, която изплиташе като фина паяжина с душата си?

Чувстваше ли или се преструваше, че чувства за да запълни дупката, която сама беше отворила? Или се залъгваше и задоволяваше с евтини удоволствия, докато тя самата не се превърнеше в дебела черупка евтино удоволствие?

Романтичните крайове не съществуваха. Трябваше да го разбере много отдавна. Това не беше Холивуд и тя не беше актриса, макар и да участваше във филм. Сценарий нямаше, сценарият беше проекция на съзнанието й и нищо друго. Една илюзия, която подхранваше, в идеята за една фантазия, която никога не е било писано да се случи. Трябваше да обърне повече внимание на знаците, които съдбата изписваше пред нея, а тя умишлено се опитваше да измие и да нарисува отново, така както си ги представяше. Но контурите им бяха разкривени, защото ръката й се движеше неуверено, осъзнавайки невъзможността на творението си. То не можеше никога да съществува в реалността, но отвъд нея щеше да живее завинаги. Продължаваше да рисува по пясъка, който вълните отмиваха, по асфалта, през който преминаваха колите и размазваха уличните кучета, от които никой не се интересуваше. Chien ecrasé. Върху облаците, които след минути вече не бяха същите. Рисуваше, докато не запълни картината. Погледна я за миг в абсолютната й цялост. И след това я унищожи.

newborn.

Това е една съвсем нова история. За едно момиче, което не си срещал досега. Може да си я мяркал докато ходи забързано и рови в чантичката си, търсейки мобилния си телефон, може да си я стрелкал с поглед, докато е пиела уискито си в бара и е казвала „наздраве” на мъжа отсреща, може да си я докосвал неволно в блъсканицата в трамвая, но никога не си се срещал с истинското й аз. Тя се ражда в момента, като Венера в морската пяна, тя се къпе в музика и мечти, които е забравила отдавна и които сега ще си припомни. Тя се е залутала за малко в глъчката и рутината на ежедневието, почти е изгубила себе си из стерео миражите и аналоговите удоволствия, за да се преоткрие такава, каквато винаги е искала да бъде. Да отвори очи, точно в този момент, когато има всичко и нищо едновременно.Да се умножи по хиляда, да се разпръсне на частици, които с едно движение да обедини. Точно когато си е мислела, че е загубила безвъзвратно последното парченце от пъзела, да го открие и да започне следващия, който е по-дълъг, по-цветен, с повече части и по-интересен. Тя е там някъде, лута се в плацентата, търси изхода, но няма да има лекар, който да я извади от там, тя трябва сама да си прокара път, да изскочи с радостен плач, обляна в кръв, но поемаща първата си глътка истински въздух. Жива. По-жива от всякога. Красива, опиянена от живота, обичаща, даваща и чувстваща. Полужена-поЛУДете. Птица. Котка. Риба. Песъчинка. Космос.

А историята. Искаш ли да я чуеш?

La mia vita violenta.

"With a thousand kisses
every second I think of you
come back it's fine
bring some wine
and leave my mind
forever"

На Ramirez

Животът е жесток и прекрасен.
Животът е красив и безмилостен.
Животът е всичко, което можеш да събереш в думи, които искаш да почувстваш. които искаш да допреш до себе си и да те пронижат като нож - бледа плът, като звезда - мрачното небе, като вълна, която се излива в пясъка, който след малко ще изсъхне и ще я забрави.
Животът е (не)вероятен, каквото и да говориш и да чувстваш.
Той е всичко, което имаш и което ще имаш в следващите секунди, минути, часове, дни, месеци, години.
Какво чакаш?
Сграбчи го за врата и изстискай последния му дъх.
Погълни го и го превърни в това, което винаги си искал.
Изпрати го като желание към вечността и изчакай ехото му да се върне към теб и да претвори тайните ти желания и миговете, за които винаги си мечтал.
Приеми го.
Изкрещи го.
Залей с него безцветната реалност.
Оцвети я.
Кого чакаш?
Месията, принцът на белия кон, спасителят, смъртта, жената на живота си или мъжът, който ще преобърне душата ти?
Какво чакаш?
Падащата звезда, залезът, изгревът или това, което винаги си искал да бъдеш, но никога не си се осмелявал да повярваш, че може да си.
Прегърни човека до себе си и му кажи, че си благодарна, че сте заедно.
Или призови, този, който ще те извади от мрака и ще ти покаже светлината на края на тунела, в пламъка на свещта, която догаря и очаква примирено своя край, в полумесеца на гаснещата в утрото луна.
Живей!
Защото няма кой да го направи вместо теб.
Защото няма кой друг да се пита утре "Защо?".
Не се питай, а действай.
Ако не ти - кой?
Ако не сега - кога?
Клишетата не са това, което бяха.

February, mad february....

Обявявам, че са пуснали нещо във въздуха през февруари. Нещо, което кара хората да изтрещяват. Под хората, естествено, с присъщия ми егоцентризъм, визирам себе си.

Родена съм през този месец. На 24 февруари, точно пред 20 години на този свят се е появило човешко същество, около 4 килограма и половина жива плът, от женско пол, с тъмна коса и голяма глава. Кръстили го Мартина, на синът на една приятелка на баба ми, който в момента е поет в Париж. Така и не съм го срещала никога, но би ми било приятно да си побъбрим.

Ето, минали са 20 години от тогава. Както моято любим Brian Molco е възкликнал:

"There are twenty years to go
the faithful and the low
the best of starts
the broken heart,the stone

There are twenty years to go
the punch drunk and the blow
the worst of starts
the mercy part,the phone"

Има едни моменти... малко са особени. Всичко ти е наред, всичко е супер погледнато и отпред, и отгоре, и отляво, и отдясно. Но вътре нещо те разяжда и не е OK. Което води до въпроси, отговори, грешни постъпки, съжаляване, алкохол, наркотици, повръщане и главоболие. Но какво би било прераждането без смъртта? Дали някои неща не се случват заради "онази по-висша сила", която подръпва лекичко струните на съзнанието ти и те мърда из сцената на собствения ти живот? Или просто трябва да смениш дилъра...

Честно казано тотално откачих покрай собствения си рожден ден. Държах се като предрусала невротична кучка, без обаче да съм предрусала - хвърлих немалко пари на вятъра, ускорих ударите на сърцето си и намалих значително броя на нервните си клетки. Но осъзнах, че имам нужда от промяна. И то такава, която да се случи вътре в мен и след това да се материализира в реалността в образа на една по-добра Мартинка, която да пише повече и да обича повече.

Честит рожден ден на мен. 4 дни по-късно. Вече съм способна да се усмихна и да си купя нов чифт обувки. На токчета.



You're the truth not I

Целувка по бузата за добрата стара Смърт

Силвия съблича топлия халат, излиза на терасата и както е само по бикини сяда на парапета. Не е нито топло, нито студено – температурата навън е някъде около 15 градуса по Целзий. Тя може да усети тръпките по кожата си, без да умира от студ - усещане, на границата между приятното и некомфортното.

Силвия седи провесила крака през ръба на деветия етаж и просто размишлява за света, който я обгражда, който я задушава, от който е част, но който сякаш не е част от нея. Колко странно изглежда всичко, ако се опиташ да се отчупиш от рамката, от нещата, които са те учили, че са така. Милиони странни същества, наречени хора, обсебват планетата. Раждат се, циркулират из нея, влюбват се, плачат, използват изобретени от тях приспособления, които им помагат и пречат едновременно, пушат и пият, срещат се и се разделят, умират и биват забравени. Вървят под небе, което не разбират и към което рядко поглеждат, крачат по земя, която им дава живот, а на която се отблагодаряват само с отпадъци, с огризки от битието. Животът е една луда игра, която си длъжен да играеш и на която разбираш смисъла, чак когато вече е приключила, мисли си тя. Това е парадоксално. Всъщност ние сме обградени от парадокси. От хора, които парадират с това, че не парадират, от хора, които обичат само за да наранят, от хора, които искат да бъдат различни, а когато се сблъскат с различното бягат от него. Едва ли има по-парадоксално общество. Защо трябва да съм част от него изобщо. Не може ли просто да плъзна краката си надолу, да се понеса към земята, от която съм дошла със силата на прочутата гравитация и да прекратя целия този фарс? Да избера чистата и вечна празнота, пред тази, обградена от крехка, фалшива черупка смисъл.

Вместо да скочи, обаче Силвия прехвърля обратно краката си на обляната в светлина тераса. Сяда на пода й полугола, леко трепереща. Сърцето й бие с няколко удара в минута по-бързо от обичайното. Силвия навлажнява леко показалеца и средния пръст на дясната си ръка и ги прокарва по влажната си вагина. Умът и фатализмът винаги я възбуждат. Когато свършва облича топлия халат и влиза вътре. Земята продължава да се върти, хората продължават да си мислят, че я владеят, а удоволствието след оргазма, продължава да е все така хубаво. Струва си да живееш. Засега. Но и да флиртуваш деликатно със смъртта. Да я поканиш на танц, да я целунеш леко по бузата, а след това да се разделите, за да се срещнете отново по-късно, неясно точно кога. Но да знаете, че със сигурност ще срещнете отново и тогава ще се отдадете една на друга изцяло.

Има неща, които те сграбчват за гушата. Които те удрят като парен чук по главата. Които те запленяват и зашеметяват, затягат здраво примката на врата ти, ритат столчето и ти никога вече не си същия.
Противна ми е често днешната култура, повърхностните постъпки и усмихнати снимки на хората, глупавите и безсмислени разговори, хванатите ръце на влюбените... Харесва ми да бъда вечна опозиция, дори и единствено заради самото противоречие. Хващам се, как един ден съм против едно нещо, а на следващия против точно обратното. Просто защото някой друг е заел предното ми мнение. Контра без атака. Когато правя тези неща съм щастлива, когато ги прави някой друг ми се вижда досаден и банален и глупав, и някак неоправдано му се дразня и искам да изчезне.
А колко шизофренична е човешката душа и колко необясним си сам за себе си и никога не ще се разбереш, дори и да си мислиш, че го правиш. И колкото си по-глупав, толкова си по-щастлив. Толкова по-малко нужди имаш да задоволяваш и усмивката е вечно на лицето ти, а главата ти е пълна с глупости, които всъщност са естествени и ценни, но на мен ми се виждат такива, заради неспирното ми желание да ги изкарвам от кафеза и да ги пускам на свобода.
Има ли хора, които са щастливи, когато са сами и се чувстват чужди, когато са сред хората? А когато нещо ме вдъхнови, защо то най-често е нереално и абстрактно, а реалността ме отблъсква като прегазено и мъртво куче? Има ли светлина в края на тунела? А тунел в края на светлината? Дали въпросите, които са също като мен самотни и никога не получават отговор, не са единствените, на които си струва някога да отговориш?
Тишината е безценна.

И въртят се кръговратите.
И сменят се сезоните.
И седя по средата на всичкото.
Загледана в нищото.
И поглъщам на хората мислите.
Ненужно изоставени.
Разхвърляни в хаоса.
И представям си колко щастливи са птиците.
От това,че толкова на високо живеят.
Над хорската глупост и надменност.
Над планини от слава и печал.
Там горе.