Ladytron - Velocifero (2008)

Четвъртият студиен албум на Ladytron напомня на пост-комунистически панелен блок, но реновиран и лъснат до блясък отвън. И все пак, прониквайки във вътрешността, стигаш до добрата стара аналогова електроника, примесена със значително количество синтезатори, клавири и хладни женски вокали. "Velocifero" e 100 процента Ladytron и със сигурност няма да разочарова феновете им, дори е по-вероятно да привлече нови, тъй като е може би най-достъпният и леснослушаем техен албум.
Ливърпулско-софийската електропоп/нюуейв дружинка ни развежда из тринайсетте мрачни етажа на панелката, които макар и да са малко еднообразно звучащи, са красиво изпълнени и перфектно изпипани.
На първия от тях се срещаме с "Black Cat", което беше един от първоначалните ми фаворити в албума. То е изцяло изпято на български и започва с подобни на камбанки електронни звуци, преминаващи в груб аналогов бас и повтарящ се речитатив, носещ почерка на ексцентричната поезия на Ladytron.
Следва "Ghosts", която е една от двете песни, излезли като сингъл от албума. Тя звучи хладно и заразително, а вокалите се плъзгат небрежно върху бийтове и клавири.
На трета позиция е разположено особено приятното и дори леко индъстриъл звучащо "I'm Not Scared", последвано и от втората клипирана песен "Runaway". Парчето хваща ухото и e доста зарибяващо, но според мен "Versus" или "They Gave You a Heart, They Gave You a Name" биха били много по-успешен, а и разнообразен втори сингъл.
Следващите две композиции продължават в същия стил и точно по средата на нашето олд/нюскул електро пътешествие се срещаме с доста интересния кавър на култовата песен на Щурците "Клетва", с която днес започва и завършва всеки абитуриентски бал. Бандата се е справила отлично с нелеката задача да направи кавър на такова колосално за българската музика парче. А и да не забравяме, че (за жалост) Ladytron са група, далеч по-добре позната и приета в чужбина, отколкото в милата ни (а и на Мира, едната от двете вокалистки на Ladytron) родина. На следващия, осми етаж ни очаква още един от личните ми фаворити в албума - "They Gave You a Heart, They Gave You a Name" - много свежо и танцувално парче, наситено с вокали и доста недооценено, според мен.
"Predict the day" се отличава със своите харш бийтове и небрежни подсвирквания и въздишки, вкарани на бекграунд. "The Lovers", не знам защо, винаги ми се е явявало един вид пълнеж и не е привличало вниманието ми, за разлика от последващите го "Deep Blue" със своя диско-нойз бийт и маниакален речитатив, и "Tommorrow", което вдига с едно-две нива височината на тоновете и звучи доста осемдесетарски.
Стигаме и до последния, 13-и етаж, където ни чака голямата изненада на албума - мъжки вокал в песен на Ladytron! Това определено е нещо ново и революционно за групата и дано не остане прецедент, защото раздвижва и освежава изключително много обстановката. "Versus", според мен, е най-силното парче в албума... и после ми говорете, че гледката от последния етаж, не била най-добрата...
"Velocifero" звучи доста по-улегнало, спрямо предния албум на групата - "The Witching Hour", който е по-мрачен, обсебващ и магнетичен. И все пак наистина си заслужава да се чуе. И то не един път.

Diary Of Dreams сбъдваха мечти на 25 октомври в София

На 25 октомври се състоя поредното издание на "Gorgon Fest", с което вече традиционно се отбелязва рождения ден на едноименния магазин. Този път мястото на събитието бе читалище "Христо Ботев", а групата, която събра над 200 човека беше не друга, а DIARY OF DREAMS, подгрявана от ПОД ДЪЖДА, SHEMALE ZERO и VOYVODA. Приближавайки се виждам тълпа от хора с тъмни дрехи - всички разговарят разпалено и нетърпеливо очакват входът на читалището да бъде отворен. Точно в 20:30 ч. това става факт. От дясната страна на фоайето върху черно платно бяха разположени рисунките на Емо Сапаревски, като изложбата беше тематична - "Ангели". Тя се състоеше от 11 красиви, експресивни и мрачни творби, които ярко контрастираха с детските рисунки от постоянната читалищна експозиция, които ги заобикаляха. Силно впечатление ми направи графиката на жена с разперени ръце, които се превръщат в птици - рисунка, която краси корицата на стихосбирката "Легенда за кукумявката".
На входа на залата три симпатични момичета раздаваха на всеки посетител еротична напитка "Tantra" и презерватив. Надявах се, че след такова подпомагане, концертът в даден момент ще прерастне в необуздана масова оргия, но за жалост очакванията ми не се оправдаха (напълно). Мястото беше аранжирано подобаващо с черни завеси и свещи, които създаваха приятна обстановка. Беше просторно и сцената се виждаше отвсякъде. Предлагаше се и бира от другите спонсори на събитието - "Болярка".
В 21 ч. на сцената се качи първата банда - ПОД ДЪЖДА, която заби шест мрачни парчета. На специален екран се сменяха абстрактни картини, а музиката представляваше меланхоличен дарк уейв в традицията на НОВА ГЕНЕРАЦИЯ.
След половин час сцената превзе групата SHEMALE ZERO или по-точно - единственият човек в нея - Стефан. Той беше с маска на лицето и облечен доста ексцентрично - розов леопардов клин и тениска с ярък надпис - "Transylvania Sucks". Започна с парчето "Погребението на вибратора", което самият той определи като "Доста весела песен, при условие, че се пее за някакъв ш***н вибратор". По време на изпълнението на "Fashion Police", ексцентричният младеж извади от реквизита си двуцветен шал с пера и започна да се увива с него, в последствие и да го разкъсва. На края на песента демонстративно хвърли горнището си на земята и го заплю.
В 10:15 ч. на сцената се качи и третата подгряваща банда - VOYVODA, която започна лайва си със семпли от хорър филм, последвани от кратък рокабили бийт, след което заби безкомпромисна жица. Изпълнението им определено беше най-организираното и професионалното от всички подгряващи банди. Употребата на семпли и тежкият китарен звук изключително раздвижиха обстановката и подготвиха добре за дългоочаквания сет на дарк уейв гигантите DIARY OF DREAMS.
Те се качиха на сцената в 23 ч., обгърнати в мистичен дим и, разбира се, бяха посрещнати с бурни аплодисменти.
Първото парче, което изсвириха, беше "Nekrolog 43". След края му Adrian Hates поздрави публиката с "Добър вечер”, казано на чист български език. Следващото парче беше "The Plague", последвано от "Chemicals", "She", "Play God", "Butterfly Dance", "Tick" и "Menschfeind". Усещаше се страхотният контакт между всички членове на бандата, изключителният професионализъм и невероятното сценично присъствие на вокала Adrian Hates и китариста Gaun:A. Фронтменът постоянно подаваше микрофона на екзалтираната публика, която пееше с пълно гърло с него. Всички се забавлявахме, бяхме попаднали в една мечта, а спомените за това събитие със сигурност щяха да се запечатат в дневника на нашето съзнание. Бандата ни развеждаше из тунелите на различните човешки емоции, без дори и за миг да ни накара да спрем да танцуваме. Първата кулминация в изпълнението им дойде след пълно затъмнение на сцената. Няколко секунди тишина, след което последва красива мелодия. Много от хората вече разпознаха едно от най-известните парчета на бандата - "AmOk".
Последваха "Traumtanzer", "Unwanted" и "O Brother Sleep". Прекрасно е, когато присъстваш на концерт на банда с толкова силно харизматичен вокалист, който сякаш контролира всяка твоя емоция, всяко едно ускорено биене на сърцето ти. Последва "Soul Stripper", след която DoD изсвириха парчето, което лично аз най-много исках да чуя - "The Curse". То направо взриви публиката и при всяко едно повтарящо се "проклятие" стотици ръце се вдигаха и стотици гърла пееха в един глас. Абсолютен масов екстаз - оргията стана реалност, но беше изцяло платонична. След като песента свърши, вокалистът възкликна "You guys are the best". Лампите светнаха и бандата слезе от сцената. Но всички ние искахме още и още и крещяхме "More...more...more...". DIARY OF DREAMS излязоха отново, но светлините останаха ярки и нежелано ослепителни. Adrian съвсем на място каза "We are the creatures of the dark so turn off the lights". Лампите отново бяха загасени и ние поехме в бесния ритъм на "Giftraum" и "Panik", обгърнати в тъмнина. Така, както всички искахме. Извикахме хедлайнърите още един път и те ни подариха една последна песен - "Kindrom". Когато всичко свърши и DoD окончателно се оттеглиха, аз се почуствах сякаш са ме изкарали от някакво нереално състояние, в което бях изпаднала докато ги слушах. Наистина бандата успя да покаже класата си, но едва ли някой се е съмнявал в това. А атмосферата, която успяха да създадат - бе толкова неповторима, че никакви срички, думи и изречения не могат да я опишат - тя трябва да се почувства. Слизайки от сцената DIARY OF DREAMS обещаха, че ще дойдат пак, така че ни остава само да очакваме с трепет момента, в който отново ще ни потопят в магията си.
Купонът продължи с афтърпарти в клуб "Fens". VJ Gorgon пускаше прекрасно подбрана и миксирана танцувална дарк музика, а клубът направо се пръскаше по шевовете. Самите DIARY OF DREAMS се появиха и се смесиха с тълпата. Бяха много мили и земни и си говориха и снимаха с всички, а и искрено се забавляваха, макар и да признаха, че са малко уморени. Daniel сподели, че България много му е харесала и всъщност е тук за втори път. Преди 20 години е почивал на Черно море и с удоволствие би дошъл и за трети... Истината е, че групата се държа много открито и освободено, което им прави страхотна чест, като се има предвид какви светила са на съвременната готик и уейв сцена. Прекарах една страхотна вечер, която дълго ще пазя в специална папчица в съзнанието си, кръстена "Diary of great gigs". Който е дошъл, мисля ще се съгласи с мен, а който не е - само може да съжалява...











Публикувано на 26.10.08г. в http://www.katehizis.com/

Lolita (japanese edition)

„Лолита, светлина на живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-Ли-Та : връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъска в зъбите. Ло. Ли. Та. “

Коя е първата асоциация, която идва в главата ти като чуеш думата Лолита? Може би се сещаш за новелата на Владимир Набоков, в която европейският емигрант Хумберт Хумберт се влюбва в малката апетитна нимфетка Долорес Хейз а.к.а. Лолита. Може би си гледал някоя от блестящите екранизации на книгата. Тази на Стенли Кубрик от 62ра или по-новата с Джеръми Айрънс. Или си мислиш за крехки, съвсем млади, нахакани, срамежливи, разсъблечени или по-облечени, красиви, съблазняващи, съвсем млади момичета.
В нашия свят думата Лолита носи еротичен, забранен, изкушаващ привкус. Но както знаем, японците просто са „от друга планета”. Какво е Лолита за тях?

Лолита е течение в японската стрийт мода. Момичетата, принадлежащи към тази субкултура ни най-малко не искат да изглеждат сексуални. Те се стремят да бъдат елегантни и сладки (kawaii!!!). Тяхната мода е вдъхновена от викторианските детски облекла и костюмите от рококо епохата. Но не само. Другото вдъхновение са западните гот и пънк сцени, които примесени със типичния лолита look на порцеланови куклички създават и най-популярното течение в лолита културата – Gothic Lolita.

Както вече казах, самото име Gothic Lolita ясно говори за двете най-важни особености на стила: той е смесица от Gothic и Lolita културата. Резултатът е: dark роклички и полички до коляното, тъмни чорапки с дантелки, пръстенчета с ковчези и черепи, плюшени играчки от vinyl небрежно носени в едната ръка, черни обувки с платформи, корсети... въобще „Welcome to the dark side… we have cookies” :D

Този стил е силно повлиян от visual kei бандите в Япония. Visual kei е част от японската рок сцена, който обединява бандите не толкова по музиката, която свирят колкото по сценичните облекла, носени от музикантите. Обличащият се като жена китарист и фронтмен на бандата Malice Mizer, Mana е помогнал много за популяризирането на стила и дори създава понятията Elegant Gothic Lolita и Elegant Gothic Aristocrat, за да обясни стила на своята собствена марка Moi-meme-Moitie. Създадена през 1999, тя бързо се превръща в една от култовите за Gothic Lolita сцената.
По-светлата страна на лолита културата е стилът Amaloli или „сладката лолита”. Характерни за него са рокли с дължина до коляното, с много дантели и финтифлюшки, а идеята е да изглеждаш възможно най-сладко. Често използвани цветове са пастелно синьото и розовото, червеното, кремавото. Срещат се и щампи на плодове, цветя, бонбони и всякакви сладки работи. Аксесоарите включват кукли и облечени плюшени мечета.
Lolita стила има много подразделения, ето най-интересните от тях:

Classic Lolita:

Субкатегория на Лолита модата, вдъхновена от викторианската епоха, барока, стила рококо. Тази визия е по-зряла и изчистена, и включва по-дълбоки и убити цветове като бяло, розово, бургунди, синьо, кафяво и черно. Полите са по-тесни и по-дълги отколкото при другите лолита стилове.


Punk Lolita:

Пънк Лолита визията комбинира Лолита модата с елементи от пънк сцената. Характерни за този стил са прокъсаните или щампирани платове, шотландските карета, безопасните игли и вериги, късата коса. Този стил е силно повлиян от Vivienne Westwood, която създава дрехи с лолита привкус за своите японски колекции.

Pirate Lolita:

Оставайки вярна на стандартите в Лолита модата, Pirate Lolita вкарва елементи от далечните истории за пирати, морета и заграбени богатства. Малки триъгълни шапчици, дамски чанти във формата на сандъчета за съкровища и морски или свързани с пиратството щампи характеризират този стил.
Модната линия ” Алиса и пиратите ” на The Stars Shine Bright популяризира тази визия. Metamorphose temps de fille също предлагат Лолита дрехи с морски полъх.

Erotic Lolita:

Стилът е еротичен повече с фетишиския си привкус, отколкото с разголеността си. Всъщност тази визия е сексуална, разглеждана през призмата на консервативната Викторианска епоха и е доста по–благоприлична от останалите фетиш стилове. Основна характеристика на стила е бельото, носено за да бъде видяно като корсети, фусти и жартиери. Но с това не трябва да се прекалява. Кожата, която може да бъде показвана е най–много тази на раменете и коленете. Еrololi марка е Antique Beast.

Gurololi:

При тази визия лолиткитe изглеждат сякаш са пострадали, ранени или са били в болница. Грима включва дори нарисувани синини или резки по кожата. Задължителни аксесоари са превръзките над едното око, бинтовете, изкуствената кръв. (после ми кажете, че японците не са най-изтрещялата нация ever)


Лолитки се срещат в много анимета, например Kamikaze Girls,Paradise Kiss, Le Portrait de Petit Cossette, Sister Princess, Rozen Maiden, Princess Princess, Tsukuyomi - Moon Phase, Othello, Chobits, xxxHolic, Nana (manga), Coyote Ragtime Show,The Melancholy of Haruhi Suzumiya, Death Note, Princess Ai, Digimon Savers.

Интересни линкове:

http://www.metamorphose.gr.jp/english/ - моята любима лолита марка. Сайта е на английски и предлагат доставки и до България.
http://www.cdjapan.co.jp/jpop/essentials/mmm/ - марката на Mana Moi-meme-moitie
http://www.overstuffed-closet.net/malicemizer/ - фен сайт на visual kei бандата Malice Mizer

Статията е публикувана в септемврийския брой на списание Strip и започва от стр.91 : www.strip-bg.com

Три момента

Искам да се превърна в капка дъжд. Малка капка, каквато всъщност съм. Да падна леко от щедрото светло небе. Да падна върху горещите ти червени устни. А ти, съвсем неволно и наивно, по детски, да ги докоснеш с топлия си и влажен език. Да ме превърнеш в частица от себе си. Искам да се превърна в капка дъжд.
Искам да се превърна в листо. Малко листо, каквото всъщност съм. Една частица от дървото, растящо пред стаята ти. Пролетта, когато съм още малко, зелено и неопитно, да те гледам с малките си хлорофилни и любопитни очички. Нищо, че съм листо. И те имат очи. Нищо, че не ги виждаш. Да науча всичко от теб, да те гледам докато пишеш, докато слушаш музиката, звучаща в главата ти. Да... тази прекрасна музика. Най-прекрасната на света. Лятото вече ще съм тъмнозелено и голямо, колкото свещената ти длан. Ти да лежиш точно под мен, а аз да се опивам от аромата на кожата ти. Така светла и пареща. Да изкарам цялото лято съзерцавайки те със същите малки хлорофилни и любопитни очички. Есента аз ще започна бавно да умирам. Бавно, но така красиво. Малките ми очички ще започнат полека да губят силата си. Но все така ще те съзерцавам със сетната си мощ. Ще падна бавно в почвата около твоите крака. Твоите свещени крака. А ти ще се наведеш бавно и ще ме вземеш. Ще си кажеш „Какво прекрасно есенно листо”. И аз ще умра щастлива в твоите ръце. Твоите свещени ръце. Искам да се превърна в листо.
Искам да се превърна в разказ. Малък разказ като този тук. Да ме прочетеш на един дъх и да си кажеш: ”Господи, какъв щастливец е този, за когото е написано това!”. Без да знаеш, че това си ти. Да прегърнеш голата жена до теб и да и кажеш нежно, че я обичаш. Да поемете отново в безкрайната гола игра на страст и хормони, на различни роли и еднакви същности, на капчици пот и парченца ендорфин. А аз да ви наблюдавам през буквите и да бъда щастлива. От това, че ти си щастлив. От това, че тя е щастлива. От това ,че съм близо до теб. От това, че ще живея някъде дълбоко в паметта ти. Завинаги. Искам да се превърна в разказ.

И въртят се кръговратите.
И сменят се сезоните.
И седя по средата на всичкото.
Загледана в нищото.
И поглъщам на хората мислите.
Ненужно изоставени.
Разхвърляни в хаоса.
И представям си колко щастливи са птиците.
От това,че толкова на високо живеят.
Над хорската глупост и надменност.
Над планини от слава и печал.
Там горе.

...and what i want is so unreal

На Mr. B

Знаеш ли, не обичам живота през деня. Толкова е светло, топло, навсякъде пълзят стотици хора заровени в рутината, джъткат с малките си колички, напред-назад, напред-назад, работят, пият кока-кола и кафе, тъпчат се със тостери и дюнери 2 за 1.50. Реалността е прекалено осветена, прекалено задължаваща, прекалено груба. Изпълнена с прекалено много условности, пари, институции и въобще всякакви изкуствено създадени елементи. Не обичам реалността. Тя ме заковава в клетката на едно преходно тяло, ограничава душата ми с правила и норми със съмнителен произход, не ми позволява да покажа себе си, такава каквато съм, а ме кара да бъда някоя друга – никому непозната.
Искам да живея в друг свят. Свят, в който сме аз и ти, затворени в безкрайния кръговрат на едно топло лято. Свят изграден от среднощни похотливи походи из безлюдните улици на един отдавна заспал град. Град, в който единствените будни сме ние и уличните котки. Е, би било хубаво да работят и 2-3 павилиончета, от които да си купим уиски.Нима всички ние не искаме да избягаме? Интернет, марихуана, кокаин, секс, рокендрол, безумни напивания и обикаляния на кръчмите на 4 крака. Нима това не са просто различни имена на една 7 буквена дума : Б-Я-Г-С-Т-В-О. Или може би сътворение?Имаме ли право да изграждаме своята собствена действителност, или трябва да живеем в предначертаната ни? Дали ако все пак решим да я градим сами за себе си, системата няма да ни смачка и да ни погълне като обикновен боклук в контейнера за рециклиране на души? Ще ни смели, пресова, нареже, навие, перфорира и ще ни превърне в ролка тоалетна хартия, с която „другите” ще избършат задниците си.
Възможен ли е животът извън системата... Защо е създадена шибаната система въобще? Оставен сам на себе си, човек би бил прекалено свободен за да върши каквато и да е обществено полезна дейност. Би бродил цяла нощ по улиците. Би се чукал на всеки ъгъл, така както правят котките, издавайки провлачени предоргазмени мяукания отекващи във вселената. Би спал по цял ден сънувайки звездите, пътувайки в една друга, паралелна реалност – сънят. В сънищата всичко е толкова нереално. Именно това ме привлича в тях. Вече ти казах, не харесвам реалността. В съня си можеш да бъдеш какъвто искаш, да срещнеш каквото и когото искаш, да направиш всичко... дори да полетиш. А даже не е нужно да се отделяш от леглото.
Всичко което ти трябва е вътре в теб. В главата ти. То е скрито някъде дълбоко, то е прекрасното светло и красиво минало, бъдеще и настояще за което винаги си мечтал. То е безплатно, безукорно, безвременно, безкрайно. Ела, ела, нека да избягаме от реалността, ти си толкова нереален. Всичко, което ни трябва сме ние и една голяма бяла стая. Всъщност и много други неща. Но ела, ела поне за малко. Да поживеем в някоя друга реалност. Ей сега ще я изградим, хайде да играем на асоциации...Всичко е игра... Всичко е толкова сложно и толкова просто едновременно. Всичко е нищо и нищо е всичко, в онези моменти в които просто лежа до теб и се опитвам да фокусирам тавана. Ела, да пием за тези моменти. Да пием за частиците, които открадваме от другите и складираме някъде дълбоко в душите си. Дай ми глътка от себе си. Дай ми нещо, каквото си избереш. Може и копче от ризата ти, ако искаш. Но дай ми и нещо нематериално. Дай ми душата си. Ела, не се страхувай...

Сепуку

Малката джули чуваше стонът на капките падащи от тавана. Таванът наречен небе. Те падаха меко върху лицето и и се стичаха по очите и смесвайки се със сълзите и. Искаше и се да умре. Да изчезне от студения, безмълвен негостоприемен свят...
Големия хенрих усети горчивата смес обливаща гърлото му. Не трябваше да я плюе. Чуваше електронния звук изпълващ задимената зала. Вълната енергия, макар и фалшива, дойде само след минута. Тялото му започна да трепти под синтезираните, а защо не и синтетични звуци, каращи да трептят и телата на обкръжаващите го същества. Хора без очи, с бързо движещи се ръце изписващи тайни знаци в електронната вселена. Вече беше част от нея, от тях. От музиката, от хората... they’ll always be together, forever in electric dreams…
Джули се усмихна на пълната луна. Вече само тя я разбираше. Тя щеше да бъде нейна спътница из самотните шосета, нейна лампа под която да заспи, последният свидетел на края на жалкия и живот. Щеше да го постави на изгрев слънце. Когато деня се раждаше отново, тя щеше да загине. Но до тогава имаше поне 6 часа. 6 часа бяха много и малко, в тях тя трябваше да е щастлива. За първи път в живота си. Дори само защото тези 360 минути щяха да бъдат последните и. Искаше за последен път да усети някое мъжко, а защо не и женско тяло непосредствено до себе си, да вдиша дъха му, да погледне дълбоко в очите му, докато то свършва за да изсмуче този екстаз и да го пренесе в отвъдното...
Поета меко от кръговрата на мислите си, тя не знаеше къде беше отишла. Изведнъж пред нея изплува продълговата сива сграда, от която идваше силна, бърза и ритмична, макар и еднотипна музика. Глъчта на хората пред зданието се смесваше с нея и образуваше весел, забавен меланж. Реши да се смеси с тълпата. Нямаше какво да губи.
Навлизайки в купчината хора тя започна да се вглежда в лицата и телата им. Виждаше шарени хора с усмихнати лица и големи, наистина големи очи. Изглежда те бяха намерили това, което тя търсеше цял живот и което така и не успя да намери. Щастието.
Единствения начин да отключи раклата, за която не беше намерила ключа, да разбере тайната на онова, което хората търсеха от началото на съществуването си, да се увери, че То, Щастието наистина съществува беше да влезе вътре. В сивата музикална кутия. Господи, усмивките на лицата им бяха толкова искрени... те несъмнено имаха по копие от ключа и тя непременно трябваше да се сдобие с едно... джули бръкна в малкото джобче на джинсите си, там би трябвало да има някакви пари... извади измачкана хартийка с лика на Петър Берон на която с зелени, зелени букви в десния долен край беше изписано числото 10. „Надявам се, че ще стигнат...” помисли си джули. Малкото момиче се приближи до квадратния човек служещ за охрана и face control едновременно и попита с тънкото си гласче „Извинете, колко е входа?”. „9,99 лв” – отговори грубо и монотонно той. Джули подаде 10те лева и опита нетърпеливо да влезе навътре. „Изчакайте рестото” грубо се провикна guardероба и натика в ръката и малка жълта стотинка. Тя небрежно я пъхна в джоба си и монетата се спусна самотно до дъното му.
Грубите метални звуци я блъснаха в главата още с първата крачка, която направи в сградата. Пред нея се разкри голяма, семпла зала пълна с много, наистина много хора, клатещи се под ритъма на музиката. Но странно – те не се усмихваха. Зъбите им бяха притиснати в силна хватка, на очите на повечето цветни същества имаше големи очила. Все пак някои от тях бяха без, и тя поглеждаше жадно в очите им търсейки там ключа. И техните очи бяха големи, погледа им беше празен, зареян в нищото. Те гледаха, но сякаш не виждаха... купища роботи обгърнати в цвят, дишащи чрез музиката... „По дяволите, къде се озовах” – извика без да иска тя, но усещайки укоряващите погледи на две - три роботчета, които я бяха чули тя побърза да си запуши устата с малките си ръчички. И все пак тя предпочете да прекара последните си 6 часа с тези същества отколкото да бъде обкръжена единствено от сивите пътища и величествената луна. „Хайде парам парам парам туф-туф-туф” дръпна я едно роботче от мъжки пол, но механичните звуци бяха по-силно от гласа му и тя не успя да разбере нищо. „Извинявай не те чух” – извика джули в ухото му. „Хайде да танцуваме” – направи същото на свой ред той. Той я завъртя на 360 градуса, така както правеха като деца. Тя усещаше сърцето си пулсиращо в ушите си, усещаше дори и ударите на неговото, малко по-бързи от обичайното... Беше висок, слаб, дори малко кльощав, с изписани пъстри котешки очи с дълги мигли и странна розова коса... приличаше на забавна клатеща се симбиоза между човек и Пинко Розовата Пантера. Тази мисъл я накара да се усмихне, и за първи път погледите им се срещнаха. И той се усмихна. „Искаш ли бонбон?” – беше коректния въпрос за хората от неговия свят, който той зададе на полу-детето .... „Бонбон? Жилибон? Тик-так ?” Това накара него да се засмее този път... „Малка е – помисли си той – но алфа метил бензен етан амин-а в кръвта му шепнеше, и шепнеше – хайде бе няма да и стане нищо... каза си той и сложи малката щампирана таблетка в устата и ... yep, and he said take this pill…
…and she did…
And then she said:
-What did you just gave me?
-Extasy!!! …
Малкото момиче отпи от минералната вода, която едно роботче и подаде вече с усмивка на уста...
And then… шшт! Басс...
Оттук нататък тя не помнеше нищо до момента, когато се събуди на едно от възвишенията на сивия град. Гола. До нея също гол спеше и Хенрих. Единствената част на телата им, която се докосваше бяха краката им... Те бяха вкопчени един в друг, образуваха плетка... плетката на желанието...
Джули не знаеше колко е часа, къде е или защо е тук... но това нямаше значение... явно беше изпълнила мисията си... Погледна към пламтящия изгрев с невинните си детски очи... „Време е” – шепнеше и слънцето... една сълза се спусна леко по бузата и, последната сълза... последния изгрев... първата капка кръв...
Бръкна в джобчето на джинсите си, където в едното джобче намери самотна стотинка и ножчето victorinox, което беше подарък от чичо и заедно с ненужна сим-карта... за какво и беше тази карта, по дяволите, като никога не е имала gsm…
Развърза връзките на кецовете си и бързо ги изниза. С двете връзки в ръце тя завърза тънките си бели глезени един за друг...
„Преди церемонията те завързват краката си в областта на глезените - от естетическа гледна точка - при смъртта краката на тялото да са прибрани и трупа да е красив.”
Застанала на това възвишение със смирено вързани крака, с очи обляти в сълзи, но широко отворени и поглъщащи жадно последните кървави лъчи на слънцето Джули взе сгъваемото ножче в ръце и избра най-острото малко ножче от възможните...
Обърна се към Хенрих и една сълза падна върху сухата почва... „Аригато... – прошепна тя – Сайонара ... трябва да вървя”... и остави стотинката точно до него... единственото нещо, което и принадлежеше...
С широко отворени очи тя приближи ножа до дясната страна на тънкото си вратле... Разрез... първия и последен разрез... направи го достатъчно точно и дълбоко, за да улучи сънната си артерия...
Първата капка кръв се настани меко точно до сълзичката, предназначена за Хенрих... Джули издаде тих стон, не искаше да го събуди... вече беше щастлива в безумието си, свободна в любовта си към него... да, Джули щеше да го обича завинаги... във вечността...