Показват се публикациите с етикет movies. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет movies. Показване на всички публикации

петък, 24 декември 2010 г.

Черният лебед на Арнофски



Краят на 2010 се оказа доста наситен откъм хубави филми и то американски (!!!). След като Inception на режисьора Кристофър Нолън се изкачи до челното шесто място на могъщата филмова онлайн база данни IMDB с оценка от 9.0 сега е ред на Черния лебед на Дарън Арнофски да се изкачи до 60то с 8.8, макар, че лично аз бих разменила нулите между двата филма. Не, че Inception не ми хареса, напротив, но открих няколко не особено достоверни момента в различните слоеве на сънищата, а и винаги съм обичала киното да не е с чак толкова ефекти.

Историята на Black Swan се завърта около Нина, балерина напълно обсебена от заниманието си, която след странен, пророчески сън получава ролята на Черния и Белия лебед в най-известният балет на света "Лебедово езеро" и решава да я изживее напълно, да я направи перфектна. А знаете, перфектните неща, често изискват твърде много за да са наистина перфектни. Натали Портман е блестяща в ролята и показва изключително майсторство, преминаващи през всички шизофренични фантазии и реалности на Нина. Ключов образ е и майката на Нина, която хм, дали случайно се казва Ерика, като главната героиня в Пианистката на Йелинек, за чиято майка страшно ми напомни с привързаността и тоталния контрол и подтисничество над Нина.


Харесаха ми как са изградени и образите на режисьора на постановката Тома, в ролята Винсент Касел, тотален плейбой, обграден от красиви и млади балерини, както и лошият татуиран лебед, конкурентката на Нина - Лили, която е пълната й противоположност, а секс сцената между двете е rawwwwr без значение дали се оказва всъщност реалност или фикция.



Изборът на Уинона Райдър за ролята на застаряващата самодеструктивна балет звезда Бет, която се оттегля от сцената, нямаше как да бъде по-подходящ. Въобще, много добра актьорска игра от всички. За по-малко от 2 месеца ме впечатляват 2 Холивудски НОВИ филма, нещо което... май никога не ми се е случвало. Дали не е някакъв ривайвъл на Американското кино, дали на хората не им е писнало от глупости или просто имам късмет....

Ще дам заслужена 10тка на Black Swan заради дълбочината, напрежението, красотата и завършеността му. Според мен Арнофски надмина "Пи" с новата си творба, адмирации за което. И мерси на Бижо, който май първи ме насочи към филма чрез Фейсбука си и го превърна в моя нетрадиционен избор след обилната Бъдни вечеря. х)

Айде стига съм писала, празници са все пак, така, че Весела Коледа и да се забавлявате, ей. И да се пазите повече от "добрите" момичета - те са по-опасни от "лошите". Наздраве!

Адът не са другите, както е казал Жан Пол Сартр. Адът - това сме самите ние.



За трейлър цъкни тук

ps: Той филмът официално трябва да излезе по киносалоните на 13 Януари, ама нали знаете Интернет какво направи с майката на всичко! х)

понеделник, 13 декември 2010 г.

Сръбски филм (2010)



Отдавна хората не гледат филми за да се разтоварват и забавляват. Филмите са се превърнали в нещо като сънищата - в рамките на час-два-три ние можем да излезем от живота си и да се потопим в нечия друга история. И точно като при сънищата и филмите са или весели и жизнерадостни или кошмари.

Е, "Сръбски филм" определено е от вторите. Той показва неща, за които ти се иска да си затвориш очите, но точно като Alex DeLarge от "A clockwork orange" на Кубрик, някой сякаш ти ги държи отворени с онези страховити метални скоби и не ти дава да ги затвориш. Инцест, некрофилия, снъф, педофилия, кръв, насилие, секс, ужасяващо много секс, който хем те възбужда, хем ти казва "нее, това не е редно, не мога да се възбуждам от такива извращения...". И въпреки всичко, въпреки, че вероятно след като го гледаш ще си кажеш "Ебати гадоста" или "Трябва да си абсолютен психар и да не си добре тотално за да ти хареса филм като този" се замисли за дозите насилие, перверзия, извращения и гадости, които ни сипят новините всеки ден.

Пияни родители убили 8-годишната си дъщеричка Нина, като я ударили с дърво по главата. Близначката й през това време е била с 1.6 промила в кръвта. И това се случва, тук на Балканите, в България, в луковитското село Торос, ей сега, тези дни. След това дечицата спели с трупчето на сестричката си.... А журналистите, жадни за сензация пишат новина със заглавие Пияни майка и татко размазаха главата на Нина и я слагат на челно място във вестника си за да продадат броя си, а новинарските емисии започват с нея, защото в университетите ни учат - "Лошите новини и сензациите продават". Това по-малко гадно ли е? По-малко скандално ли е? Не, просто е истина и сме свикнали с нея, но когато един режисьор отиде до края и ни предаде цялата гадост, без да скрие нищо, макар и да знаем, че е фалшиво ние пропищяваме "Ооо, ужас, извращение, не може да гледаме това..." и за да се разтоварим си пускаме същите тези новини.

Австриецът Йозеф Фрицъл крие дъщеря си в мазе 24 години, а тя му ражда три деца Лиза, Моника и Александър. Александър има и близначе Феликс, което умира три дни след раждането, а бащата или хм... дядото, по избор, собственоръчно изгаря тялото му в мазето... В Аржентина Никанор Молинас изнасилва дъщеря си 30 години и им се раждат 10 деца. В България циганин от Перущица изнасилва дъщеря си 8 години и не, няма да кажа "ром". Това по-малко отвратително ли е, потресени зрители, от сцената, в която надрусан, загубил контрол и озверял Милош изчуква сина си, докато брат му с бяла маска чука жена му, а режисьорът отстрани вика "Браво, браво, това е...това е филмът".


Не е ли надрусано, загубило контрол и озверяло цялото ни общество и не викат ли отстрани медиите "Да, да, това е... това ще ни продаде шибания брой или емисия, това ще прикове погледите на зрителите, защото те са жадни да видят това... иска им се, да го видят, а после да почувстват облекчение, че мизерното им битие все пак е по-хубаво..."

Какви филми искате да се раждат в такова време? Дори и най-гадната сцена, в която шофьорът и дясната ръка на режисьора, мъж с татус на врата, бръсната глава, лош фейс и тъмни очила, изражда и изчуква едно бебе, а режисьора крещи "Newborn porn, newborn porn, това е нещо съвсем ново" е ултранатуралистична метафора за това до къде можем да стигнем, в желанието си да оставим следа и да направим нещо ново, в едно уморено време, в което вече всичко е чуто, прочетено и видяно.

Ще ви разкажа и сюжетът накратко. Главният герой Милош е бивш порноактьор, който се отказва от кариерата си и живее бедно, но щастливо със сина си Петър и красивата си съпруга Мария, докато брат му полицай е сексуално привлечен от жена му, до степен, в която му правят свирки, докато той гледа филми със щастливото семейство."Ето едно истинско сръбско семейство!" ще възкликне във въпросната инцест сцена и режисьорът Вукмир, който предлага на Милош огромна неназована сума пари, с която Милош може да осигури семейството си до края на живота им. Пенсионираният порноактьор трябва единствено да се снима в "арт филм", за който не трябва да задава въпроси, защото парите говорят сами по себе си. И Милош се съгласява. За мен "Сръбски филм" е изключително проницателен, дълбок, тъжен, мрачен, ужасяващ, алегоричен, добре заснет. Той е от тези филми, които или харесваш или мразиш. Controversial до мозъка на костите си. И да, аз съм от тези, които го харесаха. Но не бих си го пуснала отново.

Шокиращ е. Факт, но не по-малко шокираща е нашата действителност. И сред всичките емблематични образи, може би най-култови са "мутрите", които излизат от къщата в началото на заснемането на филма и единствени остават живи на края, за да се насладят на цялото извращение. Защото "мутрите", са тези, които владеят, тези, които поръчват мръсотиите, тези, които остават зад кадър и са облагодетелствани накрая. Всички останали сме жертви по един или по друг начин и ако не живееш на Балканите, в нашата парадоксална реалност, трудно можеш да го почувстваш истински.

Като огромен фен на секса и насилието, си мислех, че "Сръбски филм" може да ми подейства като "A requiem for a dream" за наркоманите... но макар, че той показва докъде може да стигне човек, ако загуби нишката и се отдаде на страстите си изцяло, аз по-скоро го приемам като една гротескна, крайна алегория на обществото ни, голяма нощна пеперуда, забодена в колекцията на световното трансгресивно кино. "Сръбски филм" стига дотам, където "8 mm", "Cigarette Burns" и "Videodrome" не смеят. И това не е учудващо. Ние, на Балканите сме с една идея по-крайни. Сигурно е от въздуха, в който винаги е витаела миризмата на барут, война, сперма и кръв...

7/10

За трейлър цъкни тук

петък, 26 ноември 2010 г.

Садомазохизмът в световната култура

Представям на вниманието ви колосалния си труд по "Теория на културата". Днес получих "Отличен 6" за него при доц. Георги Лозанов, който определи темата ми като "впечатляваща". Хубаво е, когато срещаш разбиране. ^^

ps: Някои места в текста са директни цитати от предни мои ревюта на книги, но би било тъпо да пиша едно и също по два различни начина, нали? х)

А сега се потопете в тъмната материя и й се насладете максимално... Дано ви е интересно.

**

Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на Бога, че ги низвергва..." Полин Реаж, „Историята на О”





Насладата, предизвиквана от причиняването или приемането на болка, или с една дума садомазохизмът, е понятие, което дори и днес е възприемано противоречиво като доста крайна практика и дори често като тема табу. Но тази мрачна концепция, в крайна сметка, е оставила своя отпечатък върху световната култура – в литературата, музиката, киното и изкуството въобще.

Макар и стремежът към жестокост, както и подчинение да са заложени в човека и да са показали първите си проявления още в древността, те достигат пиковия си момент по времето на Римската империя, когато благородниците свободно са се отдавали на разврат и са вкусвали всичките му измерения. Добра представа за хедонизма и крайностите, достигани в тази епоха може да представи филмът „Калигула” на италианския режисьор Тинто Брас. И все пак първият садист в историята, този който е оставил името си върху течението, остава Маркиз дьо Сад.

Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, както е пълното му име, е роден на 2 юни 1740 година в Париж в едно от най-старите френски благороднически семейства, част от така наречените noblesse de race. Сад е имал всички предпоставки за охолен и щастлив живот и дори е бил подготвян за военна кариера. По време на Седемгодишната война с Прусия достига чин капитан, а на 23 години се жени за Рене-Пелаги дьо Монтрей, от която има двама сина и дъщеря. Независимо от доброто си потекло, а може би именно заради това, с книгите си, които акцентират върху насилието, секса и богохулството, Сад се превръща в един от най-скандалните и крайни писатели на всички времена. Той се възприема за либертин и отхвърля до крайност религиозните, моралните и етични норми, възприети в обществото, като излага идеите си в различни романи, памфлети и повести, които публикува под псевдоним. Най-популярната му творба е „Жустин или Неволите на добродетелта”, издадена за първи път у нас през 1993 година и преиздадена през 2009 година в поредицата на вестник „24 часа” и „Труд” „Златна колекция на 19 век”. Романът описва неволите на бедната и добродетелна Жустин, която останала сираче, пътува из Франция и се сблъсква с различни персонажи, които се опитват да я покварят и да я убедят в безсмислието на добродетелите. Гротескните сцени на кръвосмешение, педофилия, насилие и содомия, обаче са подплатени с изискани изрази и множество препратки към античността, митологията, изкуството и теологията, които придават френска изтънченост на творбата и макар да е брутална, тя по никакъв начин не може да бъде обявена за пошла. След като се разбира, че маркизът е автор на изключително скандалната за 18 век книга, той е обявен за луд и вкаран в психиатрията в Шарантон, където остава до края на живота си. Корените за разгулните му виждания могат да се търсят в семейството му. Отгледан е от вуйчо си, който е бил едновременно епископ и либертин, а за баща му се е смятало, че е биел майка му пред гости и веднъж е бил арестуван за прекосяване на градините на Тюйлери в търсене на мъжки проститутки. Сред другите известни творби на Сад са „120-те дни на Содом”, която е екранизирана през 1975 година от италианския режисьор Пиер-Паоло Пазолини, ”Престъпления на любовта” - също издадена у нас в началото на 90те години и „Философия в будоара”, първите четири диалога, от която излязоха през 2006 в кратко издание на „Пулсио”. Във „Философия в будоара” Маркиз дьо Сад достига до изключително големи крайности, разказвайки историята на младо невинно момиче, привлечено да бъде развращавано от г-жа Дьо Сент-Анж и содомитът Долмансе. Книгата е изпълнена със сцени на кръвосмешение, а докато развращават младото момиче двамата главни герои й проповядват либертинските си богохулни идеи. Макар приживе Сад да е бил въдворен в лудница, а книгите му да са били забранявани и изгаряни, през 20 век творбите му са преоткрити от сюрреалистите, а френският поет Аполинер го обявява за „най-свободния ум съществувал някога”.

И ако свързваме името на Сад със садизма и желанието да причиняваш болка и насилие, на другия полюс можем да сложим името на австрийския писател и журналист Леополд фон Захер-Мазох. Най-известната му книга несъмнено е „Венера в кожи” – роман, дал огромно отражение върху съвременната поп-култура. Във „Венера в кожи”, написана през 1870 година, протагонистът Северин поставя живота си в ръцете или по-скоро в краката, на жестоката, облечена в кожи „фатална жена” Ванда. Те пътуват заедно, а той подписва договор, с който става неин абсолютен роб, докато тя не се насити максимално на покорността му и не го изостави заради красивия и също така властен Грък. Романът е основно вдъхновение за едноименната песен на The Velvet Underground и Nico – “Venus in furs”, която е част от първия албум на групата, продуциран от самия поп-арт крал Анди Уорхол. Парчето в последствие добива култов статут, а негови кавъри са направени от много групи като The Smashing Pumpkins, Christian Death и Beck. „Венера в кожи” е и основополагаща за така наречения femdom - течение в съвременната BDSM (Bondage-Discipline/Dominantion-Sadism-Masochism) култура, което се характеризира с пълна доминация на жената над мъжа. В романа, естествените кожи и палтата и одеждите от тях също са силно фетишизирани. „Венера в кожи” е издадена у нас в „зората на демокрацията” – през 1992 година от издателство „Калем 90”, a през същата година от поредицата „Той, тя и грехът” на “Кралица Маб” излизат и мемоарите на жената на Мазох - Ванда фон Захер – Мазох „Живот с първия мазохист”, в които тя разказва за своя поглед над съвместния им живот.

Пропътувайки още около век напред във времето се сблъскваме с „Историята на О”, при която срещаме безропотно подчинение, брутална безнадеждност и тотално насилие. И ако предните двама писатели представят по един аспект на садомазохизма, „Историята на О” обединява двата полюса превръщайки ги в плътен мрак, който те сграбчва за гърлото докато четеш и те отнася на дъното. Главната героиня, наречена лаконично О, е въвлечена в света на садомазохизма от любовника си Рьоне. Първоначално той я води в замъка Роаси, където облечена в тежка рокля, под която е гола и с кожени нашийници и гривни, тя трябва да вдига полите си и да се отдава на всеки, когото я пожелае, навсякъде, безропотно, безмълвно. Трябва да е винаги с полуотворена уста и разтворени бедра, а през нощта е завързвана и бита от слугите. Когато се връща от златния затвор и се озовава отново на работното си място, О е привлечена от модела Жаклин, която на свой ред трябва да заведе в Роаси, докато Рьоне я предава на новият й Господар - сър Стивън. О отива все по-далеч и по-далеч във фантазиите си, в болката, в униженията, които, макар да ни се виждат ужасяващи й доставят удоволствие, несъизмеримо с никое друго...
В ударите от бича, във веригите, в саморазрушението, в белезите, тя намира убежище за грешките си, намира избавление, губи себе си и се преоткрива като собственост на някой друг, като кукла, моделирана до болка от Сър Стивън, за да бъде изоставена, когато е изпразнена напълно, когато е загубила всичката си стойност... За написването на скандалния роман е обвинен авторитетният френски издател Жан Полан, който въпреки сходното име, изобличаващите го доказателства и изключително високия и изтънчен стил, в който е написана книгата, отрича да има нещо общо с нея до края на живота си.

Садомазохистични елементи се срещат и в наградената с Нобелова награда през 2004 година книга „Пианистката”, която изследва патологията на отношенията майка и дъщеря. Главните герои в романа са трима -- Ерика - застаряваща пианистка над 35, която не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича и има тайни садо-мазо фантазии, властната й майка, която я подтиска и ученикът на Ерика -- Валтер Клемер, с която Ерика преживява кратък романс, който обаче оставя дълбока следа в изранената й психика. Кулминационен е моментът, когато Валтер и учителката са в стаята й и той прочита писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши, за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Книгата също е представена у нас и може да се намери под издание на „Фигура”, а екранизация по нея е направена от Михаел Ханеке през 2001, като филмът обира наградите за най-добър актьор, актриса и голямата награда на журито в Кан през същата година.

И макар винаги малко или много, наяве или повече „ъндърграунд” садомазохизмът да е белязвал с бича си световната музика, напоследък срещаме възвръщане на интереса на поп-културата към тази мрачна материя. Звезди на пика на славата и комерсиалния си успех като Лейди Гага, чрез клиповете и облеклото си дават недвусмислени референции към явлението, а Кристина Агилера с видеото към парчето си “Not myself tonight” отива дори по-далеч. И все пак първата поп-звезда, която отправя недвусмислени препратки в тази насока е Мадона, която използва садомазохизма като тема още в албума си от 1990 година “Erotica”.

И тъй като в България музиката свързана най-отявлено с еротизма е именно чалгата, а нескопосаното и не на място копиране на западни трендове е приоритет, BDSM елементи можем да забележим, например, в клипа на Андреа „С теб ще бъдем пак”.

Много по стилно, сложно и теологическо свързване на садомазохизмът и фетишизмът с музиката срещаме при Шведската неофолк/маршал индъстриъл банда Ordo Rosarius Equilibrio. В последния й клип към съвсем наскоро излезлия албум “Songs 4 hate and devotion”, темата е изключително естетски представена, а красотата на мрежестите чорапи, латекса, гаговете, размазания грим и подчинението е очебийна. Групи като Depeche Mode още в ранните си албуми се закачат с темата в песни като „Master and Servant”, а садомазохизмът и фетишизмът са дълбоко обвързани от десетилетия с готик и индъстриъл субкултурите.
Интересен пример е и художникът Тревър Браун, който също пречупва темата през призмата си на артист, а част от творбите му могат да бъдат видяни тук Режисьорът Роман Полански също представя по неповторим начин такъв тип взаимоотношения в класиката си „Горчива луна”.

И всичко това са само една незначителна част от отпечатъците, които е оставил садомазохизмът в световната култура. Негови проявления и отраженията му върху творчеството на артистите са виждани и ще бъдат виждани във всяко едно време и епоха, особено в съвременното пост-модерно общество. Докато съществува любовта, ще я има и болката и докато я има свободата, ще съществува подчинението. Но не търсим ли всички ние болката умишлено понякога и не ни ли кара тя да се чувстваме живи, тази наша стара спътница, чрез която се раждаме и чрез която умираме?

вторник, 11 май 2010 г.

Whatever Works - гениален сарказъм!



Последният филм на Уди Алън е гениален, пряко и преносно. Винаги съм харесвала Алън, но за разлика от повечето режисьори, на които първите неща обикновено са най-добри, при него има истинска градация. Той е като хубавото вино. Явно страстта му за правене на филми отлежава, натрупва хубав вкус и ароматни нотки, защото според мен по-добър филм до момента не е правил.

Само защо спря да участва в тях не знам... но сигурно се е уморил човекът. А и последната му муза Скарлет (Йохансон) я няма тук, но пък е заменена с не по-малко прелестната Ивън Рейчъл Ууд, която не участваше ли в 13 и не беше ли гадже на Мерилин Менсън... хехе х)







В Whatever Works лудият еврейн, както обикновено необикновено си прави майтап със всичко и е адски смешен, а който не може да го схване да ходи да си гледа тъпите американски комедии от рода на Бели Мадами и ДА МЪЛЧИ!

^___^



Главният герой във филма е Борис Йелинкоф - параноичен и напълно изтрещял мизантроп бивш физик, наричащ себе си "гений". Съвсем случайно един ден пред вратата му се появява гладна и безумно глупава млада провинциалистка от Мисисипи - Мелъди, която той приютява в къщата си. Двата им свята се сблъскват, като очаквания да бъде пресъздаден "голям взрив" в Церн и от това се получава експлозия от саркастични реплики, чийто отзвук от моя страна със сигурност са чули и съседите. Борис се жени за Мелъди, по абсурдната теория на напълно болния мозък на Уди Алън (ОБИЧАМ ГО, МАМКА МУ!!!). След нея се появяват един по един и майка й - набожната Мариета, която е се е оженила девствена и е спала само с бащата на Мелъди, но в Ню Йорк преоткрива сексуалността си и таланта си и се превръща в разкрепостена "арт дама", която споделя леглото си с двама мъже. Бащата на Мелъди пък открива това, че е гей, а и Мелъди и Борис намират половинките си.

Филмът завършва с Happy End, ама не от онзи "гадния американския", след който ти се иска да строшиш телевизора (респективно монитора) и да убиеш по особено мъчителен начин слабоумния плосък режисьор, а от онзи, който оставя приятен вкус на завършеност и удовлетворение у теб.

Давам абсолютна 10тка на филма и ви го препоръчвам като истински диамант, най-малкото защото е брилянтно смешен, проницателен и умен! Не случайно има 7.3 в IMDB.

;)

Не на последно място искам да благодаря на бро-то, че ми го препоръча... you know that I love your taste... x)


неделя, 15 ноември 2009 г.

Снимки в Палермо (2008)



От доста време неумишлено отбягвах новата (вече не чак толкова нова) творба на режисьора Вим Вендерс. Просто нямам навика и времето да гледам филми. Преди няколко дни обаче си бях в Пловдив. Мислех си да ходя на бар, но много ме мързеше. Тогава се сетих за този филм, изтеглих го от zamunda.net, легнах удобно, награбих 2 пакета солети и го пуснах.

Знаех, че ще е хубав. "Вим от Европа" просто няма слабо!
Филмът не само, че не предаде очакванията ми, а даже ги надмина! Страшно много ми хареса! В него има всичко - и протяжността на европейските филми, и нечовешки красиви кадри, и напрежение, и любов, и смърт, и много смисъл, но без да е натрапен, смлян, предъвкан и натъпкан насила в главите ни. "Снимки в Палермо" ми напомни едновременно на "Отвъд облаците" на Антониони и Вендерс и на "Седмия печат" на Бергман. На първия - заради самата атмосфера, пътуването, творенето и вдъхновението свързано с това пътуване, а на втория - заради сюрреалистичните сцени и да... заради смъртта! И тези прилики явно не са случайни, защото след края на филма излиза посвещение към двамата творци.

Ще разкажа и малко за сюжета. В центъра на събитията е световно-известният фотограф Фин (Кампино, който няма да коментирам колко е готин, защото ми писна да звуча като превъзбудена тинейджърка...). Той прави успешни изложби, снима звезди, живее живота на богатите и известните, но нещо като че ли му липсва. Един ден просто загубва контрол над себе си (ако сте го почувствали знаете за какво говоря, сякаш нещо се пропуква вътре в теб и не можеш повече да продължаваш по същия начин). Тогава той решава да се премести от Дюселдорф в Палермо. Там пък среща красивата реставраторка Флавия (Джована Мецоджорно), с която симпатично се забърква и се влюбва... През престоя си в живописното италианско градче Фин дебне да заснеме тайнствен мъж със сива мантия с качулка, който се опитва да го убие всеки път, когато фотографът насочва обектива си към него. Тук има и игра на думи : shooting на английски означава и снимам и застрелвам, така че те все едно се дуелират. Единият насочил лък със стрели, другият - фотоапарат. Накрая ще се окаже, че тайнственият стрелец е самата Смърт, която моли Фин да го снима, за да покаже истинското му лице на хората. Смъртта, осмисля живота, а хората толкова зле я разбират, жалва се Косачът на души. И наистина е така като се замислиш...

Четох много отрицателни рецензии за "Снимки в Палермо" в imdb.com, но на мен лично филмът определено ми влезе (както се казва)! Друг е въпросът, че всички български субтитри към него са под всякаква критика и излизат само една малка част от тях. Човек се изнервя и губи от диалозите, но да се благодарим, че все пак има някакви субтитри...

Саундтракът също е жесток. Включва (любими мои) изпълнители като Lou Reed, Portishead, Beirut, Nick Cave, а начинът по който е представен е много интересен - всички песни, които вървят по време на филма, всъщност звучат от слушалките на плейъра на Фин. По този начин се дава усещане за истинския саундтрак на живота на героя. Поне аз така го чувствам.

Ето го и трейлъра към "Снимки в Палермо":



9/10