Представям на вниманието ви колосалния си труд по "Теория на културата". Днес получих "Отличен 6" за него при доц. Георги Лозанов, който определи темата ми като "впечатляваща". Хубаво е, когато срещаш разбиране. ^^
ps: Някои места в текста са директни цитати от предни мои ревюта на книги, но би било тъпо да пиша едно и също по два различни начина, нали? х)
А сега се потопете в тъмната материя и й се насладете максимално... Дано ви е интересно.
**
Тя се смятала щастлива, че имала такава стойност в неговите очи, та той изпитвал наслада да я оскърбява, както вярващите благодарят на Бога, че ги низвергва..." Полин Реаж, „Историята на О”
Насладата, предизвиквана от причиняването или приемането на болка, или с една дума садомазохизмът, е понятие, което дори и днес е възприемано противоречиво като доста крайна практика и дори често като тема табу. Но тази мрачна концепция, в крайна сметка, е оставила своя отпечатък върху световната култура – в литературата, музиката, киното и изкуството въобще.
Макар и стремежът към жестокост, както и подчинение да са заложени в човека и да са показали първите си проявления още в древността, те достигат пиковия си момент по времето на Римската империя, когато благородниците свободно са се отдавали на разврат и са вкусвали всичките му измерения. Добра представа за хедонизма и крайностите, достигани в тази епоха може да представи филмът „Калигула” на италианския режисьор Тинто Брас. И все пак първият садист в историята, този който е оставил името си върху течението, остава Маркиз дьо Сад.
Донасиен Алфонс Франсоа дьо Сад, както е пълното му име, е роден на 2 юни 1740 година в Париж в едно от най-старите френски благороднически семейства, част от така наречените noblesse de race. Сад е имал всички предпоставки за охолен и щастлив живот и дори е бил подготвян за военна кариера. По време на Седемгодишната война с Прусия достига чин капитан, а на 23 години се жени за Рене-Пелаги дьо Монтрей, от която има двама сина и дъщеря. Независимо от доброто си потекло, а може би именно заради това, с книгите си, които акцентират върху насилието, секса и богохулството, Сад се превръща в един от най-скандалните и крайни писатели на всички времена. Той се възприема за либертин и отхвърля до крайност религиозните, моралните и етични норми, възприети в обществото, като излага идеите си в различни романи, памфлети и повести, които публикува под псевдоним. Най-популярната му творба е „Жустин или Неволите на добродетелта”, издадена за първи път у нас през 1993 година и преиздадена през 2009 година в поредицата на вестник „24 часа” и „Труд” „Златна колекция на 19 век”. Романът описва неволите на бедната и добродетелна Жустин, която останала сираче, пътува из Франция и се сблъсква с различни персонажи, които се опитват да я покварят и да я убедят в безсмислието на добродетелите. Гротескните сцени на кръвосмешение, педофилия, насилие и содомия, обаче са подплатени с изискани изрази и множество препратки към античността, митологията, изкуството и теологията, които придават френска изтънченост на творбата и макар да е брутална, тя по никакъв начин не може да бъде обявена за пошла. След като се разбира, че маркизът е автор на изключително скандалната за 18 век книга, той е обявен за луд и вкаран в психиатрията в Шарантон, където остава до края на живота си. Корените за разгулните му виждания могат да се търсят в семейството му. Отгледан е от вуйчо си, който е бил едновременно епископ и либертин, а за баща му се е смятало, че е биел майка му пред гости и веднъж е бил арестуван за прекосяване на градините на Тюйлери в търсене на мъжки проститутки. Сред другите известни творби на Сад са „120-те дни на Содом”, която е екранизирана през 1975 година от италианския режисьор Пиер-Паоло Пазолини, ”Престъпления на любовта” - също издадена у нас в началото на 90те години и „Философия в будоара”, първите четири диалога, от която излязоха през 2006 в кратко издание на „Пулсио”. Във „Философия в будоара” Маркиз дьо Сад достига до изключително големи крайности, разказвайки историята на младо невинно момиче, привлечено да бъде развращавано от г-жа Дьо Сент-Анж и содомитът Долмансе. Книгата е изпълнена със сцени на кръвосмешение, а докато развращават младото момиче двамата главни герои й проповядват либертинските си богохулни идеи. Макар приживе Сад да е бил въдворен в лудница, а книгите му да са били забранявани и изгаряни, през 20 век творбите му са преоткрити от сюрреалистите, а френският поет Аполинер го обявява за „най-свободния ум съществувал някога”.
И ако свързваме името на Сад със садизма и желанието да причиняваш болка и насилие, на другия полюс можем да сложим името на австрийския писател и журналист Леополд фон Захер-Мазох. Най-известната му книга несъмнено е „Венера в кожи” – роман, дал огромно отражение върху съвременната поп-култура. Във „Венера в кожи”, написана през 1870 година, протагонистът Северин поставя живота си в ръцете или по-скоро в краката, на жестоката, облечена в кожи „фатална жена” Ванда. Те пътуват заедно, а той подписва договор, с който става неин абсолютен роб, докато тя не се насити максимално на покорността му и не го изостави заради красивия и също така властен Грък. Романът е основно вдъхновение за едноименната песен на The Velvet Underground и Nico – “Venus in furs”, която е част от първия албум на групата, продуциран от самия поп-арт крал Анди Уорхол. Парчето в последствие добива култов статут, а негови кавъри са направени от много групи като The Smashing Pumpkins, Christian Death и Beck. „Венера в кожи” е и основополагаща за така наречения femdom - течение в съвременната BDSM (Bondage-Discipline/Dominantion-Sadism-Masochism) култура, което се характеризира с пълна доминация на жената над мъжа. В романа, естествените кожи и палтата и одеждите от тях също са силно фетишизирани. „Венера в кожи” е издадена у нас в „зората на демокрацията” – през 1992 година от издателство „Калем 90”, a през същата година от поредицата „Той, тя и грехът” на “Кралица Маб” излизат и мемоарите на жената на Мазох - Ванда фон Захер – Мазох „Живот с първия мазохист”, в които тя разказва за своя поглед над съвместния им живот.
Пропътувайки още около век напред във времето се сблъскваме с „Историята на О”, при която срещаме безропотно подчинение, брутална безнадеждност и тотално насилие. И ако предните двама писатели представят по един аспект на садомазохизма, „Историята на О” обединява двата полюса превръщайки ги в плътен мрак, който те сграбчва за гърлото докато четеш и те отнася на дъното. Главната героиня, наречена лаконично О, е въвлечена в света на садомазохизма от любовника си Рьоне. Първоначално той я води в замъка Роаси, където облечена в тежка рокля, под която е гола и с кожени нашийници и гривни, тя трябва да вдига полите си и да се отдава на всеки, когото я пожелае, навсякъде, безропотно, безмълвно. Трябва да е винаги с полуотворена уста и разтворени бедра, а през нощта е завързвана и бита от слугите. Когато се връща от златния затвор и се озовава отново на работното си място, О е привлечена от модела Жаклин, която на свой ред трябва да заведе в Роаси, докато Рьоне я предава на новият й Господар - сър Стивън. О отива все по-далеч и по-далеч във фантазиите си, в болката, в униженията, които, макар да ни се виждат ужасяващи й доставят удоволствие, несъизмеримо с никое друго...
В ударите от бича, във веригите, в саморазрушението, в белезите, тя намира убежище за грешките си, намира избавление, губи себе си и се преоткрива като собственост на някой друг, като кукла, моделирана до болка от Сър Стивън, за да бъде изоставена, когато е изпразнена напълно, когато е загубила всичката си стойност... За написването на скандалния роман е обвинен авторитетният френски издател Жан Полан, който въпреки сходното име, изобличаващите го доказателства и изключително високия и изтънчен стил, в който е написана книгата, отрича да има нещо общо с нея до края на живота си.
Садомазохистични елементи се срещат и в наградената с Нобелова награда през 2004 година книга „Пианистката”, която изследва патологията на отношенията майка и дъщеря. Главните герои в романа са трима -- Ерика - застаряваща пианистка над 35, която не е наясно със себе си и желанията си, купува рокли, които никога не облича и има тайни садо-мазо фантазии, властната й майка, която я подтиска и ученикът на Ерика -- Валтер Клемер, с която Ерика преживява кратък романс, който обаче оставя дълбока следа в изранената й психика. Кулминационен е моментът, когато Валтер и учителката са в стаята й и той прочита писмото, в което са разкрити тайните субмисивни желания на Ерика. Как тя иска ученикът й да я завърже, да натика чорапите й в устата и да я запуши, за да не може да вика, да я напляска... тя даже му показва съответния инструментариум, който предвидливо е закупила. Книгата също е представена у нас и може да се намери под издание на „Фигура”, а екранизация по нея е направена от Михаел Ханеке през 2001, като филмът обира наградите за най-добър актьор, актриса и голямата награда на журито в Кан през същата година.
И макар винаги малко или много, наяве или повече „ъндърграунд” садомазохизмът да е белязвал с бича си световната музика, напоследък срещаме възвръщане на интереса на поп-културата към тази мрачна материя. Звезди на пика на славата и комерсиалния си успех като Лейди Гага, чрез клиповете и облеклото си дават недвусмислени референции към явлението, а Кристина Агилера с видеото към парчето си
“Not myself tonight” отива дори по-далеч. И все пак първата поп-звезда, която отправя недвусмислени препратки в тази насока е Мадона, която използва садомазохизма като тема още в албума си от 1990 година “Erotica”.
И тъй като в България музиката свързана най-отявлено с еротизма е именно чалгата, а нескопосаното и не на място копиране на западни трендове е приоритет, BDSM елементи можем да забележим, например, в клипа на Андреа
„С теб ще бъдем пак”.
Много по стилно, сложно и теологическо свързване на садомазохизмът и фетишизмът с музиката срещаме при Шведската неофолк/маршал индъстриъл банда Ordo Rosarius Equilibrio. В последния й клип към съвсем наскоро излезлия албум
“Songs 4 hate and devotion”, темата е изключително естетски представена, а красотата на мрежестите чорапи, латекса, гаговете, размазания грим и подчинението е очебийна. Групи като Depeche Mode още в ранните си албуми се закачат с темата в песни като „Master and Servant”, а садомазохизмът и фетишизмът са дълбоко обвързани от десетилетия с готик и индъстриъл субкултурите.
Интересен пример е и художникът Тревър Браун, който също пречупва темата през призмата си на артист, а част от творбите му могат да бъдат видяни
тук Режисьорът Роман Полански също представя по неповторим начин такъв тип взаимоотношения в класиката си „Горчива луна”.
И всичко това са само една незначителна част от отпечатъците, които е оставил садомазохизмът в световната култура. Негови проявления и отраженията му върху творчеството на артистите са виждани и ще бъдат виждани във всяко едно време и епоха, особено в съвременното пост-модерно общество. Докато съществува любовта, ще я има и болката и докато я има свободата, ще съществува подчинението. Но не търсим ли всички ние болката умишлено понякога и не ни ли кара тя да се чувстваме живи, тази наша стара спътница, чрез която се раждаме и чрез която умираме?
.jpg)
.jpg)
