Влакове, листове и думи...

Седя си аз на гара Подуене, взела съм си билет и си чакам кротко влака за Пловдив. Изведнъж осъзнавам, че ми се драскат подредени смислово думички някъде и то сега. Горчиво установявам, че в целия си 10 килограмов багаж нямам нищо ставащо за писане, освен 2 книги, които обаче са изпълнени с букви и срички, доста по-умело подредени от колкото аз бих могла да ги подредя на този етап... Остават 20 минути до тръгването на влака. Какво правя?
1.Питам жената на бутката с вестници и списания, дали случайно продава тефтерчета or something. Отговор: Отрицателен.
1.Започвам да обикалям улиците около гара Подуене, в радиус 50 метра, с надеждата да намеря някаква книжарница or something. Резултат : Неуспешен.
2.Връщам се пак в гарата и питам лелките, продаващи билети дали могат да ми услужат с някой хвърчащ лист хартия. Не са особено любезни. Отговарят ми : "Не."
3.Вече сериозно се замислям дали да не разлепя някой постер и да използвам гърба му. За жалост никой не лепи постери по гарите... x(
4. Питам и хората на будките за сандвичи. И те нямат...
5. Връщам се на будката за вестници с идеята да си купя кръстословица и да пиша на квадратчетата. В кръстословиците има най-много свободно място. Не продавали кръстословици...
На ръба на отчаянието, решавам да си излея душата на продавачката. Тя пък взема, че се оказва пич и ми подарява тетрадка малък формат 20 листа, офсетова хартия, с картинка на Beyonce, на чието смугло рамо с разкривен детски почерк е написано : по труд и тех... Божидар 8 б. Развълнувано благодаря на жената, предлагам й пари, не иска... и без това имам само 3 лева в джоба. x)

Всички пейки отвън са заети. Сядам на земята с тетрадката в ръце и вадя химикалка от чантата си. Добре, че придвидливо я взех от секцията, преди да тръгна. Започвам да пиша първата дума. Колко. По листа обаче остават единствено леко вдлъбнати, безцветни, почти незабележими очертания. О, fuck! Химикалът е свършил... Трескаво търся нещо друго, което би могло да ми свърши работа и единственото, що годе подходящо е молива ми за вежди... Е какво пък... може и да стигне за първите 10 реда. Гледам да не се сдухвам. Аз съм позитивна мацка. Почвам да пиша с него и тамън вече свършва и се появява сестрата на моята бивша съученичка М. - Р. Тя има химикал! Дава ми го! Кеф...

В тези моменти разбирам, че животът всъщност хич не е толкова лош. Имаш си хартия. Имаш си химикалка. Имаш още останал мозък (или поне подобие). Има яки хора на този свят, които ти помагат: кой с лист, кой с химикал, кой с оргазъм... Имаш си и 3 лева в джоба. И билет за връщане. Разбираш, че когато си позитивен, усмихнат и целеустремен, вратите пред тебе си отварят. Тези на влака де... Качваш се. Претъпкан е и силно мирише на урина. Но там те чака едно свободно място, до хубава брюнетка. А и гледката през прозорците си я бива. Сещам се за филма на Вим Вендерс "Хотел за милион долара" и за думите, с които започва: "Wow, after I jumped it occurred to me life is perfect, life is the best, full of magic, beauty, opportunity... and television... and surprises, lots of surprises, yeah. And then there's the best stuff of course, better than anything anyone ever made up, 'cause it's real..."

Няма да ги превеждам. Най-хубавото се губи при превода. Всички сме изгубени в превода. На добър път, Март.