Весталката и Сенаторът - част 2

Както обещах... ето я и втората част - следващата другата събота нощ! Let's get sinful tho!

Петък дойде и заедно с него дойде и нощта. Апий реши да застане на една от пътеките, които водеха към хълма, онази, която беше най-близката до дома на весталките, да се скрие добре зад едно дърво, час, час и половина преди уреченото време, да я причака и да я проследи. Да види какво щеше да направи, къде щеше да се спре и да го чака. Чувстваше се като ловец, който дебне плячката си, беше ходил веднъж на лов заедно със свитата на Императора и усещането беше подобно, само че сега беше сам и трофеят не трябваше да бъде просто убит, а оставен жив и завоюван. Това правеше задачата къде къде по-сложна. И ето, че някъде петнайсетина минути преди уречената среща се чуха скърцания на камъчета и Ливия Амата се появи, почти незабележима, сложила черна качулка на главата си и внимателно с грациозната походка на котка, се заизкачва по хълма. И именно по походката , по бледата кожа, озарявана от лунната светлина и тъмните букли, които едва забележимо се полюшваха изпод качулката, той позна, че е тя. Сърцето му сякаш заби по-бързо, той трябваше да е още по-безшумен от нея, да я дебне, да я проследява внимателно с поглед, да се опита от дистанция да я вкуси, да я усети изцяло, да почувства дъха й, който излизаше като едва забележима пара от устата й, да чуе ударите на сърцето й и чак тогава да се появи... Всъщност се зачуди дали да се появи изобщо или да се задоволи с воайорството си, самият той осъзнаваше колко би било опасно положението, ако се случи нещо между тях, но от друга страна аристократичните му обноски не му позволяваха да остави една дама сама в нощта...
Ливия Амата също внимателно се оглеждаше докато вървеше из горите на хълма. Чувстваше едновременно страх и възбуда. Дали той щеше да е тук? Не се ли излагаше на риска не само да бъде разкрита, но и да срещне разбойници из тъмните дебри на това място? От друга страна тази ситуация зверски я вълнуваше, тя искаше да го види, да се видят далеч от смущаващата светлина, далеч от хорските погледи, далеч от суетата на Рим, да застанат толкова близо, че да могат да вдишат дъха на нощта и тайнствените удоволствия, които тя носеше със себе си ...
И нещо животинско се събуди у Апий в този момент. Той вече не беше уравновесеният Римски сенатор, той беше ловецът, а тя не бе жрицата, а животното, предчувстващо, че нещо ще се случи скоро, съвсем скоро, че животът й ще се промени, но без да разбира все още как и защо... Вече се бе изкачила доста нагоре по хълма и започваше да се изморява. А може би той въобще нямаше да се появи. Може би постъпи неразумно обръщайки му гръб онзи ден. Не беше ли твърде самоуверена? До момента не беше имала допир с мъжете, освен с тези, които идваха да молят чрез нея богинята Веста, да се опитат да удовлетворят желанята си, да нахранят битието си, с молитви, предавани през нея.... Срещаше ги и по улицата, мъжете, имаше и баща и двама по-малки братя, които я посещаваха понякога в къщата на Весталките, която обитаваше от десетина години. Но не бе имала от онзи контакт с мъжете, специалният, който оставя драскотини по гърба ти, странни усещания в стомаха ти, от който ти треперят пръстите и ти се премрежва погледа. Не беше била никога с мъж. Не знаеше как трябва да се държи с него, беше ли постъпила адекватно в случая? И докато се чудеше дали да не си тръгне, дали да не се поразходи в друга част на хълма и да го потърси тя самата или да изчака още малко, пред нея се появи Апий. Имаше нещо диво в очите му, някакъв особен плам, той не просто се появи, той направо й се нахвърли, от раз заби устните си в нейните, обгърна със силните си мъжки ръце крехкото й тяло и всмука дъха й. И той не знаеше защо го направи, може би над нас хората, над всичко, в което сме научили и всичко, което си мислим, че знаем, което премисляме, претегляме и тогава извършваме, понякога надделяват инстинктите, онези първичните, и единственото, което можем да направим е да им се подчиним.
Най-интересното за Ливия беше, че тя дори не се стъписа. Всичко се случи толкова естествено, устните й се разтвориха и поеха топлия му влажен език, а малко по-късно се отвориха и краката й, които приеха членът му. Знаеше, че е грешно, знаеше, че е опасно, знаеше, че това може да и(м) струва животът, но просто не можеше да спре. Все едно тя не беше тя, Весталката и той не беше той, Сенаторът, а бяха просто две самотни тела, имащи нужда да се вплетат, кукли на конци водени към страстта, водени една към друга...
Оставиха срещата си гола, не я облякоха в нито една дума. Телата им говореха, а след като приключиха безсловесния си разговор, се облякоха в белите си роби, които ги прикриваха и мълчаливо заслизаха надолу. Гледаха се, наблюдаваха се внимателно, с желание и старание да запомнят всеки един детайл от тялото на другия, но не говореха. Какво можеха да кажат? Нали ако отвореха усти от тях можеше да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията. Думите бяха ненужни и двамата го осъзнаваха, те се разбираха без да е нужно да си изрекат нито една. И ето, че слязоха от хълма и всеки трябваше да поеме по своя път. Беше твърде рисковано да се разхождат заедно из улиците на Рим, дори и в толкова късен и тъмен час, в епоха, в която електричеството щеше да бъде непозната дума поне още няколко десетки века. Ливия понечи да отвори уста, да му каже поне „Чао” и „Ще се видим ли отново?”, но Апий предчувствайки намерението й сложи показалеца си върху устните й, нежно я целуна, след което на свой ред се обърна и без да поглежда назад се изгуби в нощта като ехо.