Ливия трябваше да се прибере, трябваше да е безшумна, да сложи невидима маска, да изтрие обзелите я емоции и съвсем човешкото желание да разговаря, да сподели. Докосна се отдолу и погледна ръката си. Забеляза, че по нея има кръв. Странно, не я болеше. Дали щеше да умре? Дали богинята не я наказваше за неразумието й, дали от небето щеше да падне гръм, който да я повали на място или кръвта й щеше да изтече оттам, капка по капка, по капка, по капка... Страхуваше се, но и беше любопитна, хиляди въпроси се лутаха в съзнанието й. Толкова ли беше лесно да изгубиш нещото, което си пазил цял живот, което трябваше да има толкова такава огромна стойност, която обаче така и никога не разбра и оцени? Не усещаше чувство за вина. Трябваше ли? Можеше ли цялата ти важност и живот, всичко, което си изградил до момента да се държи на малък къс плът, в долната част на тялото ти, на измислената от хората непорочност, която изчезва толкова лесно и приятно. И каква беше ползата от тази плът, ако не да свързва душите, да доставя удоволствие, едва ли служеше само за отделяне, тя трябваше да приема...
Не си бяха казали нито дума. Какво щеше да се случи сега между тях? Щеше ли да го види отново? Беше ли усетил и той връзката, която тя почувства, докато беше в нея? Или просто щеше да се прибере, да се измие за да изтрие аромата й от кожата си, да легне до съпругата си и да я забрави? И дори и така да направеше фактът, че беше женен, принадлежащ на друга по Римските закони, променяше ли нещо? Не сме достатъчно свободни или сме жертви на порядки, на догми, на ритуали, на закони, на хорското мнение, на назиданието на боговете, от което и самата тя, не можеше да скрие, се страхуваше?
Прибра се и скри робата, изцапана със собствената й кръв. Не искаше да я пере, не искаше да заличава единствените материални следи от тази вечер. Щеше да поеме риска, да я запази, а понякога, когато е съвсем сама да я вади и да я прегръща, мислейки си за него. Дори и той да не се появеше никога повече.
Няма коментари:
Публикуване на коментар