Весталката и Сенаторът - част 4

Никой не разбра за малкото й приключение. Животът й продължи по обичайния начин.

Лицата и гласовете на мъже и жени от Рим се появяваха пред нея всеки ден, през решетката, зад която тя стоеше и слушаше. Шепнеха, говореха, крещяха, плачеха, разказваха й за греховете си, за желанията си, молеха й се за здраве, за изцеление, за плодовитост. Молеха й се, сякаш беше богиня, сякаш непорочността й и знатният й произход я правеха нещо повече от тях самите, от човеците, въпреки че беше избрана за жрица не от боговете, а именно от други хора. А тя дори вече не беше непорочна, беше една грешница. Но нима беше грешно да се отдаваш, да вкусваш от удоволствието, което е заложено у теб да усетиш, за което е създадено тялото ти? Трябва ли да вървиш против природата си в името на една елитност, на една избраност, на една маска, фалшива и така крехка. Тялото й беше цялото в кръпки, той го беше раздрал, а сега трябваше да го нашие отново, със същата тази игла. Не го беше мяркала никъде из града, колкото и да се оглеждаше за него, Апий сякаш изчезна също толкова внезапно, както се й появи, както проникна в нея. Мислеше за него. Постоянно. Имаше нужда да го види, да го усети в себе си поне още веднъж. Затваряше очи и преживяваше отново и отново единствената им среща, клонираше я до безумие. Докосваше се късно вечер, вкарваше пръсти вътре в себе си, затваряше очи и си припомняше всичко, всеки тласък, представяше си как това е Той. Вече дори нямаше нужда да ги затваря. Минаха дни, седмици, месец, два, три. Вероятността да се видят хипотетично намаляваше с всеки изминал ден, но той не й беше нужен вече материално, тя помнеше всичко, пазеше всичко в съзнанието си, беше го заключила и нямаше да го пусне, да му позволи да изчезне, да умре. Можеше да го вика, когато си поиска, той беше там, на нейно разположение, трябваше само да извика образа и да му се наслади.
Не беше ходила на Палатин от срещата им, макар и една от другите весталки да й беше предложила в един слънчев следобед да се поразходят там и да наберат цветя и целебни билки, тя беше отклонила поканата, излъгвайки, че е уморена. Естествено причината беше друга - искаше да запази спомена чист, не можеше да допусне слънчевата светлина да освети, да изсуши преживяването им, както правеше с влагата, да го накара да избледнее и да изчезне. Искаше да помни завинаги мястото на срещата им, такова, каквото беше през онази тъмна нощ. Отказваше да отиде там цели три дълги месеца, Но така и не разбра защо точно в онзи петък, втория от третия месец, откакто не го беше виждала реши да отиде там. Може би за да се помоли, за да благодари, да поиска прошка. Може би с тайната надежда, че той ще е там, че я чака. Едва ли. Това го има само в митовете, случва се само на боговете и никога, никога, никога не се случва в битието на хората. И все пак реши да отиде. Облече отново черната си ритуална роба, под която този път беше гола, сложи качулката върху главата си и я склони надолу така, че никой да не я познае в мрака, прибра максимално назад непослушните си къдрици, кимна на образа си в огледалото, духна свещите, все едно си ляга, остана няколко минути в мрака, колкото да се убеди, че всички са се унесли, след което безшумно излезе, оставяйки след себе си самотна и скрита добре бялата роба, пазеща спомените от предната им среща.
Заизкачва се като предния път, по същите тези пътища, сякаш повтаряше историята... И зад едно дърво съвсем случайно се спъна в нещо, в нещо топло, нещо от плът. Погледна надолу със смесица от гняв и страх , но очите и се разшириха още повече от учуда, когато се оказа, че тялото в краката й принадлежи на задрямалия Апий, който идва всеки втори петък от месеца и остава на хълма през цялата нощ, докато я сънува с надеждата, че тя ще се появи отново.
- Но защо, защо не ми каза? – попита го тя.
- Знаеш защо. Ако бяхме проговорили през думите ни щяха да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията.
- Знам, знам всичко. – отвърна Ливия и спря думите му с устни.
Отново се отдадоха един на друг, там, на място, на мястото на втората им среща, което беше близко до първото, но все пак различно. Направиха го с по-малко неистовост, с повече наслада. Апий и показа всичко, което беше научил през почти десет годишния си семеен живот и Ливия за първи път изпита удоволствие от секса, изпита оргазъм, разпадна се на късчета, превърна се едновременно в частица и вълна под тялото му, под дъха му, под съществото, което богохулно боготвореше.