Проникване

На едно момче

Срещаме се по средата на мъгливото шосе.
Аз нося дълго кашмирено палто и кожени ботуши на висок ток.
Ти си сложил черните си кубинки и сивия вехт балтон.
Но обвивките нямат никакво значение.
Вече.
Обвивките на обвивките още по-малко.
Крачим мълчаливо по осевата линия.
И двамата сме вперили погледи напред и дишаме учестено, съсредоточени в облачетата пара, образуващи се от дъха ни.
Вървим 5 или 10 минути, час или два.
Времето няма никакво значение.
То е просто условност, скъпи.
Шосето свършва внезапно.
Точно както сме си го представяли.
Продължаваме да вървим, сякаш нищо не се е променило.
Когато стигаме ръба поемаме дълбоко дъх.
Хващаме се за ръце.
Преплитаме пръсти.
За последно.
Ненужните ни кожи, мускули и кости, и всички останали телесни принадлежности започват да се изпаряват.
Вливат се в мъглата.
Захвърляме изхабената си плът, за да оголим душите си и да изчезнем в тях.
Хубаво е.