http://katstacksfans.com/videos.php
LOl!
сряда, 13 юли 2011 г.
вторник, 12 юли 2011 г.
Билкови цигари ?!
Тъй като и аз се чудя вече какво да пуша - тук в New York времето е твърде задушно за да пуша пурети, цигарите ги отказах пред 3-4 години и не ми се иска много пак да ги почвам, а и вкуса им не ми е най-любимия на света (като изключим ментоловите - те ме кефят) вчера влязох в един Smoke shop и намерих това:
Вместо тютюн вътре има бяла ружа, карамфил и листа роза... Голям цирк! Нямаше как да не подкрепя нещо толкова странно и си взех една кутия. Цената беше доста висока - 14.50$, но като се има в предвид, че кутия Боро е 13 долара не е чааак толкова повече. А и идеята си струва. Вкусът е доста алтернативен и приличен в интерес на истината. Може да си взема отново...
Вместо тютюн вътре има бяла ружа, карамфил и листа роза... Голям цирк! Нямаше как да не подкрепя нещо толкова странно и си взех една кутия. Цената беше доста висока - 14.50$, но като се има в предвид, че кутия Боро е 13 долара не е чааак толкова повече. А и идеята си струва. Вкусът е доста алтернативен и приличен в интерес на истината. Може да си взема отново...
събота, 9 юли 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 10
Ливия премина по тесен и къс коридор, който я отведе до стаята, която беше видяла отвън. Налягалите гости се бяха разгорещили. Две жени доставяха едновременно наслада на мъж с маска на птица. Друг мъж проникваше в гост, от същия пол с отпуснато тяло и посребрено окосмение, който се гънеше от удоволствие, болка или и двете. Една жена беше свалила маската си и похапваше грозде, чиито зърна първо потапяше в слабините на друга жена с бяла, широко ухилена комична маска. Взря се малко по-внимателно в лицето на жената без маската и припозна в нея една от придружителките на Луций, които беше видяла предния път. В левия ъгъл друга жена бичуваше с дебел камшик мъж, който се беше проснал в краката й и молеше за още и още. Ливия леко потръпна. Това ли искаше, това ли беше копняла да види, да усети? Мястото й ни най-малко не беше тук. Та това беше толкова по-различно от нещата, които беше опознала с Апий. Защо беше дошла изобщо? И докато размишляваше над това, към нея се приближи атлетичен мъж, с бяла препаска през кръста, също с трагична маска.
- Опасявах се, че ще дойдеш. - Тя позна този глас, това тяло. Говореше й Апий - още когато осъзнах, че съм ти казал за това събиране. Разбрах, че все ще разбереш как да стигнеш, без значение, че не знаеш кой точно е Луций и коя е къщата му. Казах ти твърде много...
Ливия не отговори нищо, а само леко се усмихна изпод маската. Радваше се, че го вижда, че пак са заедно и то на място различно от това на обичайните им срещи, някъде другаде. Той й липсваше, липсваше й във всяка секунда, в която бяха разделени. Обичаше го, с цялата безнадеждност на света.
Докосна го през препаската и пъхна нежната топла ръка под нея. Огледа се, дали някой не ги наблюдава, но всеки изглеждаше обгърнат от собствения си акт. Прошепна тихо на ухото му:
- След като и двамата сме тук, защо не проникнеш в мен, пред всички тях. Би било толкова вълнуващо, те да ни гледат, но да не знаят кои сме. Само мисълта за това ме кара да потръпвам отвътре.
- Не. Това е лудост и ти го знаеш. - каза й строго той, но нещо в ръцете й беше започнало вече да се втвърдява.
- Моля те, за малко... - тя го погледна изпод маската и очите им се срещнаха за миг...
Апий вече беше доста възбуден, а и тя го докосваше винаги толкова добре. Прииска му се да проникне в топлите й дълбини, да усети сластната й влага... Докато усети какво се случва вече беше започнал да я чука сред множеството. Тя беше застанала права и леко наведена с гръб към него, а той прониквашев нея бавно, после по-бързо, а после пак бавно... В следващия момент се чу оглушителен трясък. Неочаквано маската на лицето на Ливия се сгромоляса на черния мраморен под и се пръсна на парчета. Всички присъстващи прекъснаха игрите си и обърнаха лицата си към нея. Първа една леко пълничка дама, която до преди малко се превиваше в оргазмени конвулсии под двама мъже я позна и се провикна:
- Та това не е ли Ливия? Весталката?
След минута тишина всички започнаха да викат. Да крещят, как тя е мръсница, как трябва да умре, както и този, който я е обезчестил, че боговете ще накажат всички тази вечер заради наглостта й.
- Бягай, бягай – призова я Апий.
- Не мога. Не мога да те оставя. Не мога да живея без теб.
- Не, ти не можеш да живееш с мен. Бягай.
Ливия го целуна за последно, залепи влажните си, топли устни върху маската му. Погледна го отново и без да губи много време побягна гола навън. Забрави робата си там, където я беше оставила, до колоната на входа, нямаше време да се сети за нея, дори забрави факта, че беше гола.
- Юпитер, нека поне единият от нас оцелее, нека Тя живее – тихо прошепна Апий, след което на свой ред свали маската си.
- Опасявах се, че ще дойдеш. - Тя позна този глас, това тяло. Говореше й Апий - още когато осъзнах, че съм ти казал за това събиране. Разбрах, че все ще разбереш как да стигнеш, без значение, че не знаеш кой точно е Луций и коя е къщата му. Казах ти твърде много...
Ливия не отговори нищо, а само леко се усмихна изпод маската. Радваше се, че го вижда, че пак са заедно и то на място различно от това на обичайните им срещи, някъде другаде. Той й липсваше, липсваше й във всяка секунда, в която бяха разделени. Обичаше го, с цялата безнадеждност на света.
Докосна го през препаската и пъхна нежната топла ръка под нея. Огледа се, дали някой не ги наблюдава, но всеки изглеждаше обгърнат от собствения си акт. Прошепна тихо на ухото му:
- След като и двамата сме тук, защо не проникнеш в мен, пред всички тях. Би било толкова вълнуващо, те да ни гледат, но да не знаят кои сме. Само мисълта за това ме кара да потръпвам отвътре.
- Не. Това е лудост и ти го знаеш. - каза й строго той, но нещо в ръцете й беше започнало вече да се втвърдява.
- Моля те, за малко... - тя го погледна изпод маската и очите им се срещнаха за миг...
Апий вече беше доста възбуден, а и тя го докосваше винаги толкова добре. Прииска му се да проникне в топлите й дълбини, да усети сластната й влага... Докато усети какво се случва вече беше започнал да я чука сред множеството. Тя беше застанала права и леко наведена с гръб към него, а той прониквашев нея бавно, после по-бързо, а после пак бавно... В следващия момент се чу оглушителен трясък. Неочаквано маската на лицето на Ливия се сгромоляса на черния мраморен под и се пръсна на парчета. Всички присъстващи прекъснаха игрите си и обърнаха лицата си към нея. Първа една леко пълничка дама, която до преди малко се превиваше в оргазмени конвулсии под двама мъже я позна и се провикна:
- Та това не е ли Ливия? Весталката?
След минута тишина всички започнаха да викат. Да крещят, как тя е мръсница, как трябва да умре, както и този, който я е обезчестил, че боговете ще накажат всички тази вечер заради наглостта й.
- Бягай, бягай – призова я Апий.
- Не мога. Не мога да те оставя. Не мога да живея без теб.
- Не, ти не можеш да живееш с мен. Бягай.
Ливия го целуна за последно, залепи влажните си, топли устни върху маската му. Погледна го отново и без да губи много време побягна гола навън. Забрави робата си там, където я беше оставила, до колоната на входа, нямаше време да се сети за нея, дори забрави факта, че беше гола.
- Юпитер, нека поне единият от нас оцелее, нека Тя живее – тихо прошепна Апий, след което на свой ред свали маската си.
понеделник, 4 юли 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 9
Нощта беше топла и ласкава и лекият летен вятър безсрамно проникваше под дрехите й и я докосваше навсякъде. Тя тръгна по пътя. Беше толкова тъмно, че не виждаше почти нищо пред себе си. Как можеше да си помисли, че ще забележи следите от въглена, които имаха същия цвят като нощта? За неин късмет, сякаш краката й отново сами я водеха, тя не се подвоуми дори и за миг по коя уличка да свие или на коя страна да тръгне, а знаеше точно на къде се беше насочила – към къщата на сенатор Луций, която чрез странно стечение на обстоятелствата беше разбрала къде се намира преди няколко дни.
Ливия вървеше уверено и спокойно, откакто беше срещнала Апий, нощта се беше превърнала в нейна сестра, която я загръщаше нежно с черното си покривало, обсипано с безброй мъждукащи звезди. Тя не се страхуваше от нея, защото само докато нощта властваше Ливия можеше да бъде такава, каквато е наистина, да избяга от предразсъдъците на деня и ярката слънчева светлина. Но ето, че както си вървеше, а улиците уж бяха празни, пред нея се появи мъжка фигура. Субектът изглежше едър, опърпан и доста недружалюбен.
- Какво прави хубаво и само момиче като теб само в нощта – попита я той, приближавайки се още повече. Едва ли го казваше от любопитство.
- Я какви хубави обици, дали ще ми ги дадеш да ги понося малко? - продължи, приближавайки се към нея все по-заплашително.
Ливия беше прекарала целия си живот в Рим, но това не беше Рим, който тя познаваше с ритуалните церемонии, блясъка, лукса и фалшивите усмивки. Това беше Рим на улицата - тъмен, озъбен, гладен, свиреп и безпощаден. И тя нямаше място там. Осъзнавайки това за частици от секундата Ливия побягна, бягаше без да се обръща назад,макар и да знаеше, че той тича след нея. Бягаше колкото се може по-бързо, а кръвта се блъскаше в слепоочията й, докато нещо в стомаха й се беше свило на топка. Май това нещо се наричаше страх и тя го усещаше за първи път. Продължаваше да бяга, интуитивно спазвайки посоката, влагайки цялата си сила и енергия. Отново беше дивото животно, плячката, но този път не можеше да си позволи да се отдаде. Продължи да бяга известно време, след което спря, огледа се и осъзна, че никой не я следи. Въздъхна и седна за малко на един мраморен праг. Странно, макар и да не беше бягала в някаква конкретна и умишлено избрана посока, установи, че всъщност срещу нея се намираше онова пазарче, което не беше никак далеч от къщата на Луций. Още няколко преки и щеше да бъде там. Прие го като добро знамение и дори благодари на богинята. Но младата жрица не знаеше, че знаменията не винаги биваха пращани от боговете... Повървя още малко и стигна до пищната къща на сенатора. Отпред нямаше охрана и Ливия реши да се приближи Ослуша се за издаващи звуци, покрай къщата, но не чу нищо. Все пак вътре беше светло, макар и тежки завеси да бяха спуснати по прозорците. Реши да обиколи къщата, все някъде щеше да има пролука, през която да хвърли един поглед, да види какво се случва. Все още съществуваше възможността Апий да беше блъфирал, нарочно да й беше казал друго име или друг ден, можеше и тя да беше объркала къщата. Вероятността да е улучила всъщност не беше никак голяма, но някои неща просто бяха предвещани да се случат. Ето, че на дясната стена на къщата, намери едно място, където завесата се беше отместила. Приближи се внимателно и погледна вътре. Пред очите й се разкри пищен хол с голяма маса в средата, отрупана с разнообразни ястия . Около нея бяха налягали мъже и жени, някои с маски, други не, които се хранеха, говореха, докосваха се, проникваха един в друг, сменяха ролите си. Да, явно беше попаднала на точното място. Гледката я възбуди, накара слабините й да се навлажнят, а страните й да порозовеят. Реши, че робата й е твърде невзрачна и обикновена и няма да я пуснат вътре така, затова реши да я съблече и да я остави до една колона. Сложи маската на главата си и я закрепи добре. Тя беше една блудница в тяло на светица, безсрамно гола, скрила душата си под маската и оставила само тръпнещото си тяло на показ. Почука. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Никакъв отговор. Започна да се чувства неловко, представяше си каква гледка би била отстрани и се засмя сконфузно. Тъкмо мислеше да се откаже и да си тръгне и вратата се отвори. Отвори й жена, облечена в прозрачна червена роба с пищна сребърна огърлица и маска, инкрустирана с камъни. Смяташе, че ще я попита какво прави там чисто гола, ще я изгони или ще реагира по някакъв начин. Но тя просто я погледа, изпод маската си, след което се отмести, лежерно показвайки й с ръката си пътя, който трябваше да следва...
Ливия вървеше уверено и спокойно, откакто беше срещнала Апий, нощта се беше превърнала в нейна сестра, която я загръщаше нежно с черното си покривало, обсипано с безброй мъждукащи звезди. Тя не се страхуваше от нея, защото само докато нощта властваше Ливия можеше да бъде такава, каквато е наистина, да избяга от предразсъдъците на деня и ярката слънчева светлина. Но ето, че както си вървеше, а улиците уж бяха празни, пред нея се появи мъжка фигура. Субектът изглежше едър, опърпан и доста недружалюбен.
- Какво прави хубаво и само момиче като теб само в нощта – попита я той, приближавайки се още повече. Едва ли го казваше от любопитство.
- Я какви хубави обици, дали ще ми ги дадеш да ги понося малко? - продължи, приближавайки се към нея все по-заплашително.
Ливия беше прекарала целия си живот в Рим, но това не беше Рим, който тя познаваше с ритуалните церемонии, блясъка, лукса и фалшивите усмивки. Това беше Рим на улицата - тъмен, озъбен, гладен, свиреп и безпощаден. И тя нямаше място там. Осъзнавайки това за частици от секундата Ливия побягна, бягаше без да се обръща назад,макар и да знаеше, че той тича след нея. Бягаше колкото се може по-бързо, а кръвта се блъскаше в слепоочията й, докато нещо в стомаха й се беше свило на топка. Май това нещо се наричаше страх и тя го усещаше за първи път. Продължаваше да бяга, интуитивно спазвайки посоката, влагайки цялата си сила и енергия. Отново беше дивото животно, плячката, но този път не можеше да си позволи да се отдаде. Продължи да бяга известно време, след което спря, огледа се и осъзна, че никой не я следи. Въздъхна и седна за малко на един мраморен праг. Странно, макар и да не беше бягала в някаква конкретна и умишлено избрана посока, установи, че всъщност срещу нея се намираше онова пазарче, което не беше никак далеч от къщата на Луций. Още няколко преки и щеше да бъде там. Прие го като добро знамение и дори благодари на богинята. Но младата жрица не знаеше, че знаменията не винаги биваха пращани от боговете... Повървя още малко и стигна до пищната къща на сенатора. Отпред нямаше охрана и Ливия реши да се приближи Ослуша се за издаващи звуци, покрай къщата, но не чу нищо. Все пак вътре беше светло, макар и тежки завеси да бяха спуснати по прозорците. Реши да обиколи къщата, все някъде щеше да има пролука, през която да хвърли един поглед, да види какво се случва. Все още съществуваше възможността Апий да беше блъфирал, нарочно да й беше казал друго име или друг ден, можеше и тя да беше объркала къщата. Вероятността да е улучила всъщност не беше никак голяма, но някои неща просто бяха предвещани да се случат. Ето, че на дясната стена на къщата, намери едно място, където завесата се беше отместила. Приближи се внимателно и погледна вътре. Пред очите й се разкри пищен хол с голяма маса в средата, отрупана с разнообразни ястия . Около нея бяха налягали мъже и жени, някои с маски, други не, които се хранеха, говореха, докосваха се, проникваха един в друг, сменяха ролите си. Да, явно беше попаднала на точното място. Гледката я възбуди, накара слабините й да се навлажнят, а страните й да порозовеят. Реши, че робата й е твърде невзрачна и обикновена и няма да я пуснат вътре така, затова реши да я съблече и да я остави до една колона. Сложи маската на главата си и я закрепи добре. Тя беше една блудница в тяло на светица, безсрамно гола, скрила душата си под маската и оставила само тръпнещото си тяло на показ. Почука. Веднъж. Два пъти. Три пъти. Никакъв отговор. Започна да се чувства неловко, представяше си каква гледка би била отстрани и се засмя сконфузно. Тъкмо мислеше да се откаже и да си тръгне и вратата се отвори. Отвори й жена, облечена в прозрачна червена роба с пищна сребърна огърлица и маска, инкрустирана с камъни. Смяташе, че ще я попита какво прави там чисто гола, ще я изгони или ще реагира по някакъв начин. Но тя просто я погледа, изпод маската си, след което се отмести, лежерно показвайки й с ръката си пътя, който трябваше да следва...
понеделник, 27 юни 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 8
Съботата беше към края си и оставаха само още четири дни до нощта, на оргията , за която Апий и беше разказал. И все пак можеше ли да бъде сигурна в думите му? Може би я беше излъгал, за да изпита верността й? Но за каква вярност можеше да става въпрос, при условие, че той беше женен, тя трябваше да бъде непорочна и връзката им беше чисто и просто невъзможна. И все пак съществуваше, въпреки всичката тази невъзможност. Освен това той беше прав, че присъствието им там би било опасно, особено нейното. Ако той беше там сам, това не представляваше проблем, а напротив би било толерирано – плътските наслади бяха позволени за него, та дори и препоръчителни, но тя... тя нямаше как да има каквото и да е извинение за присъствието си. За нея беше недопустимо и биваше ли разкрита я грозеше ужасна смърт - щеше да бъде заровена жива в земята. И все пак искаше да отиде и смяташе да го направи, въпреки всичко. Не можеше да устои на изкушението и за да се освободи от тази натрапчива идея, която се беше загнездила в главата, й трябваше да я изживее.
Следващите три дни минаха обичайно, под лоното на разкоша и злободневните й задължения и ето, че неусетно календарът показа сряда. През целия ден младата Ливия водеше душевни борби какво да направи, да отиде ли или да не отиде, струваше ли си рискът? Преброяваше плюсовете и минусите от възможността да отиде и въпреки, че минусите многократно надхвърляха плюсовете, тя реши да го направи. След полунощ, когато весталките както обикновено бяха заспали дълбоко, тя облече една от най-обикновените си и невзрачни роби, но на ушите си сложи пищни златни обици, обсипани в сапфири и рубини, които бяха подарени от майка и. Внимателно, на пръсти се придвижи до предверието и погледът й се спря върху двете маски закачени над камината. Бяха снежно бели, изработени от фина бяла керамика и гарнирани със слонова кост. Две. Комична и трагична. Усмихната и не. Зачуди се коя да вземе, но тъй като винаги беше харесвала драматизма повече се спря върху тази, чиято уста сочеше надолу. Присегна се, внимавайки да не бутне нещо, което да се сгромоляса с трясък на мрамора, да събуди весталките и да провали мисията й, успя да откачи маската внимателно и макар леко да закачи комичната и за момент да се паникьоса, другата маска се задържа на мястото си и продължи да я гледа с ехидна, широко разтворена усмивка, проследявайки я, докато се измъкваше през портата.
Следващите три дни минаха обичайно, под лоното на разкоша и злободневните й задължения и ето, че неусетно календарът показа сряда. През целия ден младата Ливия водеше душевни борби какво да направи, да отиде ли или да не отиде, струваше ли си рискът? Преброяваше плюсовете и минусите от възможността да отиде и въпреки, че минусите многократно надхвърляха плюсовете, тя реши да го направи. След полунощ, когато весталките както обикновено бяха заспали дълбоко, тя облече една от най-обикновените си и невзрачни роби, но на ушите си сложи пищни златни обици, обсипани в сапфири и рубини, които бяха подарени от майка и. Внимателно, на пръсти се придвижи до предверието и погледът й се спря върху двете маски закачени над камината. Бяха снежно бели, изработени от фина бяла керамика и гарнирани със слонова кост. Две. Комична и трагична. Усмихната и не. Зачуди се коя да вземе, но тъй като винаги беше харесвала драматизма повече се спря върху тази, чиято уста сочеше надолу. Присегна се, внимавайки да не бутне нещо, което да се сгромоляса с трясък на мрамора, да събуди весталките и да провали мисията й, успя да откачи маската внимателно и макар леко да закачи комичната и за момент да се паникьоса, другата маска се задържа на мястото си и продължи да я гледа с ехидна, широко разтворена усмивка, проследявайки я, докато се измъкваше през портата.
четвъртък, 23 юни 2011 г.
Тони - Машинописка или първото БГ дарк лолита парче
Зарежете паметника на Съветската армия. Той вече е почистен. Ето това е истинска революция.
вторник, 21 юни 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 7
Денят беше топъл, но сив. Плътни облаци, бяха обгърнали слънцето и не му даваха да подари лъчите си на хората. Въпреки това те не можеха да откраднат топлината му и то я сипеше с шепи върху римските граждани, Ливия тръгна по калдаръмените улици. Навсякъде се чуваше радостна глъчка, патриции се разминаваха с плебеи, бедни жени гледаха с възхищение и завист пищните роби и бижута на знатните благороднички, просяци излагаха на показ недъгавите си крайници и протягаха ръцете си за милостиня. Ливия пусна един триенс в ръката на един от просяците, след което веднага обърна главата си на другата страна. За първи път се разхождаше съвсем сама по Римските улици, обикновено беше придружена от някоя друга весталка или превозвана с колесница до официалните места. Отгледана и обучена в златен затвор, тя знаеше малко за живота на обикновените римски жители, на смуглите роби, които издържаха държавата, които плащаха с живота си за лукса, в която тя и другите весталки живееха. По пътя си видя осъден на смърт престъпник, когото римските войници водеха на вериги към мястото на екзекуцията му. Когато я видяха войниците спряха. По Римските закони, ако весталка срещнеше осъден на смърт, екзекуцията се отменяше. Но все пак тя, имаше решаващата дума, в ръцете й в момента беше животът на този окаян човек.
- Какво е направил? - попита Ливия войниците.
- Ваше благородие, откраднал е златна огърлица и освен това по думите на Народа на Рим е разказвал неприлични шеги и хули за Императора.
- И за това е осъден на смърт?
- Да, водим да го разпънем на кръст на хълмът Есквилин, но както знаете вие можете да го помилвате.
Ливия погледна в очите на клетника. Те бяха големи, тъмни и влажни, пълни със сълзи, с молба, с възхита. Тя беше тази, която можеше да промени съдбата му, да го спаси, да му позволи да се върне при жена си и трите си деца, които страдаха и вероятно щяха да умрат от глад без него. „Може би е искал да зарадва съпругата си с тази огърлица или да я продаде за да купи храна на семейството си, а думите срещу Императора никой всъщност не може да докаже. А и ако Императора говори или се подиграва с него никой няма да го забележи, нали?“ , помисли си младата весталка, след което отсече:
- Да живее.
Влажните очи на помилвания престъпник, пуснаха на свобода сълзите от радост, докато войниците махаха веригите му.
- Благодаря ви, благодаря ви, красива и благородна жено. Само мисълта, че благодарение на вас, ще мога да видя отново прекрасното лице на жена си и усмивките по лицата на децата си, ме изпълва с умиление и безгранично щастие. Вие накарахте слънцето да изгрее отново над едни обикновени римски граждани. Някой ден, ще бъдете възнаградени за благородството си и боговете ще се смилят над вас и ще ви помогнат, когато съгрешите и сте изпаднали в беда.
- Как смееш да говориш така на една Весталка, та тя е безгрешна и непорочна. - възмутиха да войниците. - я се пръждосвай бързо оттук, преди да е променила решението си, каква наглост!
Помилваният не изчака повторна подкана и бързо се шмугна в тълпата. Ливия само се усмихна и леко се поклони на войниците. И все пак тръпки побиха тялото й от думите му.
Вървейки надолу по улиците, тя случайно чу отнякъде думите.
- Направете път на Сенатор Луций.
Обърна погледа си към мястото, от където идваше гласът и видя как римски войници грубо блъснаха насъбралото се множество, като дори раниха с копията си някои от тези, които застанаха на пътя им.
„Колко жестоко“ - помисли си тя и все пак нямаше как да не се приближи към въпросното място.
Сенатор Луций... може би беше именно този, когото търсеше, това беше нейният шанс да го проследи, може би отиваше към дома си, към мястото където щеше да се проведе жадуваната от нея оргия. Може би молитвата й беше дала резултат. Приближавайки се тя забеляза, средно висок мъж облечен в бяла сенаторска роба, хванал под ръка две изящни и оскъдно облечени, но отрупани в злато и скъпоценни камъни, жени. Те се гледаха страстно и едната дори прокара ръка по тялото на другата, но когато понечи да я пъхне под робата й, сенаторът строго и властно каза „Не тук, Цецилия, не тук“. Да, в такава компания, нямаше кой друг да бъде. Ливия се приближи достатъчно близо за да види лицето му. Луций беше около 30те, с бледа кожа, тъмна чуплива късо подстригана коса, плътни устни и пронизващи зелени очи. Имаше нещо лукаво, нещо много тъмно и жестоко в изражението, нещо, от което я побиваха тръпки. Все пак реши да продължи да го следва, да доведе мисията си до край, а сякаш не тя се движеше, а краката й сами я водеха напред, докато не особено божествени сили бродеха невидимо около нея.
Продължи да върви след сенатора, двете му придружителки и охраната им. Вървя след тях десетина минути, минавайки покрай Форума и едно малко пазарче и след като преминаха по една калдаръмена и не много широка пътека, сенаторът и свитата му спряха пред една пищна голяма къща. Луций освободи войниците и влезе вътре с двете жени, а Ливия побърза да се скрие зад една колона, за да не я видят.
Връщайки се обратно по пътя, тя маркира с един въглен, който случайно намери на улицата, някои от колоните и местата по които минаваше. Надяваше се да запомни местоположението на къщата, а и можеше и да завали дъжд, който да отмие следите, които оставяше, но за всеки случай го направи.
Прибра се безпроблемно, както обикновено, а когато весталките я попитаха защо се е забавила толкова, тя им каза, че е искала да се поразходи по улиците на Рим и да се наслади на хубавото време.
- Но какво хубаво време, та днес дори няма слънце - учудиха се те, а Ливия спокойно им отвърна.
- Понякога мракът е по-приятен от слънцето – след което леко се усмихна и се прибра в стаята си.
- Какво е направил? - попита Ливия войниците.
- Ваше благородие, откраднал е златна огърлица и освен това по думите на Народа на Рим е разказвал неприлични шеги и хули за Императора.
- И за това е осъден на смърт?
- Да, водим да го разпънем на кръст на хълмът Есквилин, но както знаете вие можете да го помилвате.
Ливия погледна в очите на клетника. Те бяха големи, тъмни и влажни, пълни със сълзи, с молба, с възхита. Тя беше тази, която можеше да промени съдбата му, да го спаси, да му позволи да се върне при жена си и трите си деца, които страдаха и вероятно щяха да умрат от глад без него. „Може би е искал да зарадва съпругата си с тази огърлица или да я продаде за да купи храна на семейството си, а думите срещу Императора никой всъщност не може да докаже. А и ако Императора говори или се подиграва с него никой няма да го забележи, нали?“ , помисли си младата весталка, след което отсече:
- Да живее.
Влажните очи на помилвания престъпник, пуснаха на свобода сълзите от радост, докато войниците махаха веригите му.
- Благодаря ви, благодаря ви, красива и благородна жено. Само мисълта, че благодарение на вас, ще мога да видя отново прекрасното лице на жена си и усмивките по лицата на децата си, ме изпълва с умиление и безгранично щастие. Вие накарахте слънцето да изгрее отново над едни обикновени римски граждани. Някой ден, ще бъдете възнаградени за благородството си и боговете ще се смилят над вас и ще ви помогнат, когато съгрешите и сте изпаднали в беда.
- Как смееш да говориш така на една Весталка, та тя е безгрешна и непорочна. - възмутиха да войниците. - я се пръждосвай бързо оттук, преди да е променила решението си, каква наглост!
Помилваният не изчака повторна подкана и бързо се шмугна в тълпата. Ливия само се усмихна и леко се поклони на войниците. И все пак тръпки побиха тялото й от думите му.
Вървейки надолу по улиците, тя случайно чу отнякъде думите.
- Направете път на Сенатор Луций.
Обърна погледа си към мястото, от където идваше гласът и видя как римски войници грубо блъснаха насъбралото се множество, като дори раниха с копията си някои от тези, които застанаха на пътя им.
„Колко жестоко“ - помисли си тя и все пак нямаше как да не се приближи към въпросното място.
Сенатор Луций... може би беше именно този, когото търсеше, това беше нейният шанс да го проследи, може би отиваше към дома си, към мястото където щеше да се проведе жадуваната от нея оргия. Може би молитвата й беше дала резултат. Приближавайки се тя забеляза, средно висок мъж облечен в бяла сенаторска роба, хванал под ръка две изящни и оскъдно облечени, но отрупани в злато и скъпоценни камъни, жени. Те се гледаха страстно и едната дори прокара ръка по тялото на другата, но когато понечи да я пъхне под робата й, сенаторът строго и властно каза „Не тук, Цецилия, не тук“. Да, в такава компания, нямаше кой друг да бъде. Ливия се приближи достатъчно близо за да види лицето му. Луций беше около 30те, с бледа кожа, тъмна чуплива късо подстригана коса, плътни устни и пронизващи зелени очи. Имаше нещо лукаво, нещо много тъмно и жестоко в изражението, нещо, от което я побиваха тръпки. Все пак реши да продължи да го следва, да доведе мисията си до край, а сякаш не тя се движеше, а краката й сами я водеха напред, докато не особено божествени сили бродеха невидимо около нея.
Продължи да върви след сенатора, двете му придружителки и охраната им. Вървя след тях десетина минути, минавайки покрай Форума и едно малко пазарче и след като преминаха по една калдаръмена и не много широка пътека, сенаторът и свитата му спряха пред една пищна голяма къща. Луций освободи войниците и влезе вътре с двете жени, а Ливия побърза да се скрие зад една колона, за да не я видят.
Връщайки се обратно по пътя, тя маркира с един въглен, който случайно намери на улицата, някои от колоните и местата по които минаваше. Надяваше се да запомни местоположението на къщата, а и можеше и да завали дъжд, който да отмие следите, които оставяше, но за всеки случай го направи.
Прибра се безпроблемно, както обикновено, а когато весталките я попитаха защо се е забавила толкова, тя им каза, че е искала да се поразходи по улиците на Рим и да се наслади на хубавото време.
- Но какво хубаво време, та днес дори няма слънце - учудиха се те, а Ливия спокойно им отвърна.
- Понякога мракът е по-приятен от слънцето – след което леко се усмихна и се прибра в стаята си.
събота, 11 юни 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 6
След срещата им Ливия се прибра пак в обителта на весталките невредима. Никой не беше открил все още опасната игра, която двамата с Апий играеха. Вероятно и той вече се беше прибрал и беше заспал до жена си... И все пак неприличната, покварена идея за оргия беше посяла семето си в Ливия и щеше да покълне и даде своите плодове.
На сутринта жрицата се събуди отново с мисълта за тайнствената оргия. Какво ли представляваше? Десетки тела вплетени в едно, отдаващи се и приемащи едновременно, горящи и тръпнещи едно под друго. Щом един мъж можеше да й достави такава наслада каква ли наслада щяха да и доставят десетки? Беше запомнила нощта, в която щеше да се случи увеселнието – сряда срещу четвъртък и името на сентора, който я организираше – Луций. До тогава имаше пет дни - за пет дни можеше да се сдобие с маска и да намери коя е къщата на въпросния сенатор.Цял ден мислеше само за това, докато извършваше редовните си задължения по пазене на свещения огън - в пламъка му виждаше горящите страстно впримчени тела, вкусваше насладата, а това я възбуждаше, караше плътта й да набъбва и да пламти...
В предверието на къщата на Весталките като украса висяха две театрални маски в класически гръцки стил – една комична и една трагична. Ливия би могла да заеме едната за вечерта, весталките не бяха забелязали нейното отсъствие нито един път до сега, едва ли щяха да забележат липсата на една маска. Оставаше да намери къщата на сенатор Луций. Реши на следващия ден да се разходи из Римските улици, може би Фортуна щеше да й помогне, да й даде знак. Реши да й се помоли преди да заспи, след което се унесе в сладък сън, в който вплетените тела продължаваха да я следват...
На следващия ден Ливия каза на останалите пет весталки, че има нужда от свеж въздух, тъй като се чувства отпаднала и затова ще излезе да се поразходи из улиците. Те се съгласиха като казаха, че ще я отменят в задълженията й за днес, а тя да си почива. Те бяха много добри с нея, може би твърде добри...
На сутринта жрицата се събуди отново с мисълта за тайнствената оргия. Какво ли представляваше? Десетки тела вплетени в едно, отдаващи се и приемащи едновременно, горящи и тръпнещи едно под друго. Щом един мъж можеше да й достави такава наслада каква ли наслада щяха да и доставят десетки? Беше запомнила нощта, в която щеше да се случи увеселнието – сряда срещу четвъртък и името на сентора, който я организираше – Луций. До тогава имаше пет дни - за пет дни можеше да се сдобие с маска и да намери коя е къщата на въпросния сенатор.Цял ден мислеше само за това, докато извършваше редовните си задължения по пазене на свещения огън - в пламъка му виждаше горящите страстно впримчени тела, вкусваше насладата, а това я възбуждаше, караше плътта й да набъбва и да пламти...
В предверието на къщата на Весталките като украса висяха две театрални маски в класически гръцки стил – една комична и една трагична. Ливия би могла да заеме едната за вечерта, весталките не бяха забелязали нейното отсъствие нито един път до сега, едва ли щяха да забележат липсата на една маска. Оставаше да намери къщата на сенатор Луций. Реши на следващия ден да се разходи из Римските улици, може би Фортуна щеше да й помогне, да й даде знак. Реши да й се помоли преди да заспи, след което се унесе в сладък сън, в който вплетените тела продължаваха да я следват...
На следващия ден Ливия каза на останалите пет весталки, че има нужда от свеж въздух, тъй като се чувства отпаднала и затова ще излезе да се поразходи из улиците. Те се съгласиха като казаха, че ще я отменят в задълженията й за днес, а тя да си почива. Те бяха много добри с нея, може би твърде добри...
понеделник, 6 юни 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 5
Започнаха да се срещат отново, веднъж на две седмици, по традиция в петък – денят на богинята на любовта Венера. Той започна малко по малко да нашива кръпките, на които беше разкъсал душата й, точно както тя си го беше мечтала през месеците, в които бяха далеч един от друг. Нашиваше ги ту бавно, ту бързо, но бодежите на иглата му бяха така сладки, така обичаше да я разкъсват отново и отново и отново и в разрушението да намира себе си, да го събира в шепи и да му го подарява, за да го направи на прах. Апий. Прах при прахта. Може би скоро и двамата щяха да се превърнат в прах, в разлагаща се карантия без душа, в храна за лешоядите, в нищо... ако ги разкриеха. Не, това не трябваше да се случва. Но нима наистина това, което правеха беше нередно? Ливия беше чувала за оргиите, провеждащи се из цял Рим, та дори и в Императорския дворец, за масовите съвкукупления, за насладите, които със сигурност надвишаваха тази, която тя бе вкусвала с него. Само с него. Та тя нямаше база за сравнение, но толкова много й харесваше, беше толкова хубаво, когато той беше вътре в нея, сякаш беше запълнена изцяло, сякаш всичко добиваше смисъл. Обичаше го, но искаше да пробва и с други, да пробват заедно, да сгъстят още повече мъглата от лъст, с каквато само плътта можеше да нахрани душата. В една от срещите им Ливия реши да отвори темата, и да попита Апий, може би като по-възрастен и по-опитен той знаеше повече по темата от нея.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.
Абонамент за:
Публикации (Atom)