Винаги ми е харесвал моментът, в който искам да пиша, а няма на какво.
Моментът, в който имам още за пиене и пушене, а искам да си тръгна.
Моментът, в който знам, че ако се прибера ще си легна да спя, а мислите ми ще увиснат в празното пространство.
Неизказани, но изпити. Пълни, а сами.
Той ми записва телефона си със страшно старание. Толкова е пиян, че не може да го улучи.
Липсват цифри. Допълва ги. Но те нямат никакво значение. Аз никога няма да му се обадя.
Е, и?
Нека всички живеем в прекрасната алкохолна илюзия.
А утре отново да се събудим себе си,
Обикновени, ненаспани, жадни.
Сънливи, очакващи, сами.
Думите винаги ще имат да кажат още нещо, дори и в празнотата и очарованието на нощния живот.
Е, и?
Е, и?