Dirty New York Legends: A pretty shitty story (part 1)

„So tell me baby how does it feel
I know you like the roll of the limousine wheel…“

Клубът беше пълен с хора, които пиеха, смееха се, излизаха навън за по цигара (беше забранено да се пуши вътре в заведенията, така че клубът не беше както обичайно задимен). Маргаритите бяха хубави, обичах Маргарита – класическият коктейл се беше превърнал в последната ми страст, задължително със сол по ръба на чашата. Обичах и неделите в Sway, тълпата, отличната селекция на уейв и 80тарски гот рок, подсилени със солидно количество The Smiths и Morrisey. Понякога идвах тук просто да потанцувам, да отпусна напрежението, понякога идвах с ясната цел да си намеря нещо за вечерта. Точно тази неделя, обаче, нямах абсолютно никакви очаквания, просто се бях пуснала по вълната и танцувах с А. и други гости на клуба. Моята съкваритирантка E. Беше заедно с мен, но седеше лениво на масата, пиейки вечното си питие – водка с портокалов сок.По едно време забелязах, че към компанията й се беше присъединил мъж на видима възраст 40-45. Косата му беше прошарена, а фигурата леко отпусната, изглеждаше видимо пиян, за което говореха и поне 4-5те празни и полупълни чаши пред него, които персоналът още не беше вдигнал. Носеше хавайска риза на цветя, шорти от деним, кафяви мокасини. Не знам защо, но първата ми асоциация появила се в съзнанието ми след като го видях беше точно Hunter S. Thompson.
- Who’s that guy? – попитах E. Като се приближих към нея.
- He’s a famous journalist, he writes for Playboy. He gave me a business card, I bet that he’s rich, he bought me a few drinks.
- Oh, really, a journalist? That sounds interesting.
Журналист значи. Интересно. Приближих се към него
- Hey, how are you? I’m E.’s roommate, my name is X, nice to meet you.
- Hi, I’m Michael.
В заведението беше шумно, май не беше идеалното място за разговори.
- So I heard that you’re a journalist. I’m a journalist as well. I was doing that in Bulgaria…
- Yes, I was doing that for such a long time…
Май не обърна никакво внимание на това, че му казах, че и аз имам интерес в сферата на журналистиката. Майната му. Самовлюбено копеле, срещала съм толкова такива. Отидох до тоалетната за да се освежа, след което се върнах заредена с нови сили. Michael шепнеше нещо на ухото на съкваритирантката ми, а тя се смееше. Ясно. Отйово отидох да потанцувам с А.
- Този с Е. пише за Playboy.
- Верно ли?
- Да. Айде да измислим после някакъв афтър с него и нея. Да го накараме да купи уиски и кокаин и да продължим партито. Вече е 4 без 10 сутринта, знаеш, че в 4 затварят.
- Айде.
Потърсих пак с поглед Е., но не я открих. Може би вече бяха тръгнали нанякъде. Отправих се към изхода и ги хванах в крачка.
- Hey E., where are you going?
- We’re going to a hotel.
- Only the two of you?
- Well yes.
Дръпнах я настрани.
- Let me and A. come, lets make him buy some coke and booze. You said that he’s rich, he’s gonna pay for the fucking hotel, right?
- Of course, he’s gonna pay for everything. He said that he’ll even pay for the cap back home in the morning.
- Ok. Hey, Michael. – извиках го аз. – Let’s go all of us in the hotel, to buy some booze and some coke and continue the party.
- I have no booze and no coke. No one sells coke in Sunday night.
- Well let’s try.
- My man don’t sells for sure.
- I’m gonna try mine.
Намерих в телефонния си указател номера на сегашния си дилър. Биийп, бииийп. Никой не вдигна. Включи се секретар. Fuck. Сетих се, че имах телефона на един друг дилър, но не си спомнях името му, а и кокаинът му не беше хубав. Все тая. Michael отиде до банкомата в близкото магазинче да изтегли пари. След като се върна му казах, че и с моя човек няма да стане.
- I told you, no coke on Sunday night.
Вероятно беше прав. А. реши да си тръгне и останахме само тримата – аз, Е. и журналистът.
- Well now we can go to the hotel.
Стана ми ясно каква му беше идеята. Е, какво пък, щях да отида. Моята първа нощ в Ню Йоркски хотел. Като се замисля никога не бях ходила на хотел с мъж. Винаги ми се е струвало от една страна курвенско и долнопробно, от друга безмислен разход на пари… защо да не го направиш на обществено и необичайно място, вместо да харчиш парите си или парите на пича за стая някъде. А и сигурно стаите по хотелите тук бяха доста скъпи. Както и да е , нямаше да плащам аз, а и не мислех да правя нищо с този мъж. Трябваше да бъда вярна на Господаря си, но ако Е. искаше да го чука или да прави нещо с него пред мен нямах нищо против. Щях да гледам. Взехме такси. Той каза някакъв адрес, който не си направих труда да запомня. Не беше далеч, спряхме за по пица, след което поехме към хотела в следващата пресечка. По пътя разни хора ни подвикваха, бяха пияни и стояха пред клубовете. Не им обърнахме никакво внимание. Почукахме на стъклената врата на първия хотел. Не ни отвориха. Било твърде късно. Почукахме на втория, пак същото. Третият беше в същата колона. Същата прозрачна, автоматична, стъклена врата. Този път позастарялата, изрусена рецепционистка отвори.
- Hello, we need a room for the night. – каза Michael.
Вече минаваше 4 сутринта.
- We only have rooms with king size beds.
- Ok, it works.
- It“s 260 plus tax.
- Ok. – каза той и подаде синята си кредитна карта.
Очите ми се разшириха от учудване. 260, сигурно и триста, заедно с таксата, долара само за няколко часа в някаква стая с момичета, които не познаваш и които, доколкото познавах Е. и бях сигурна за себе си, нямаше да ти пуснат. По-късно Е. Коментира „People are rich, people don’t care, oh I love money” и ми разказа как е била тук преди време с бившия си приятел С.., който й давал 200 долара всеки път, когато му правила свирки. Били са заедно 2 години и са живяли в апартамент с прислужница във Financial District. Боже, ако бях такава, сигурно щях да стана милионерка до сега, замислих се аз. Но не бях и едва ли някога щях да бъда.
Плащането беше извършено и касовата бележка, напечатана от пост терминала лежеше на рецепцията, запечатала автографа на Michael. Той даде още 20 долара на Е. да отидем за бири. Всички магазини за алкохол около нас бяха затворили. Уж Ню Йорк никога не спеше, а магазините за алкохол не бяха денонощни и клубовете затваряха в 4 сутринта. За сметка на това аптеките бяха денонощни, а там можеше да купиш бира, мляко и чипс без рецепта и амфетамини и морфин, ако имаш insurance и лекарят ти е печен и/или продажен. 24/7.
(следва продължение)