След срещата им Ливия се прибра пак в обителта на весталките невредима. Никой не беше открил все още опасната игра, която двамата с Апий играеха. Вероятно и той вече се беше прибрал и беше заспал до жена си... И все пак неприличната, покварена идея за оргия беше посяла семето си в Ливия и щеше да покълне и даде своите плодове.
На сутринта жрицата се събуди отново с мисълта за тайнствената оргия. Какво ли представляваше? Десетки тела вплетени в едно, отдаващи се и приемащи едновременно, горящи и тръпнещи едно под друго. Щом един мъж можеше да й достави такава наслада каква ли наслада щяха да и доставят десетки? Беше запомнила нощта, в която щеше да се случи увеселнието – сряда срещу четвъртък и името на сентора, който я организираше – Луций. До тогава имаше пет дни - за пет дни можеше да се сдобие с маска и да намери коя е къщата на въпросния сенатор.Цял ден мислеше само за това, докато извършваше редовните си задължения по пазене на свещения огън - в пламъка му виждаше горящите страстно впримчени тела, вкусваше насладата, а това я възбуждаше, караше плътта й да набъбва и да пламти...
В предверието на къщата на Весталките като украса висяха две театрални маски в класически гръцки стил – една комична и една трагична. Ливия би могла да заеме едната за вечерта, весталките не бяха забелязали нейното отсъствие нито един път до сега, едва ли щяха да забележат липсата на една маска. Оставаше да намери къщата на сенатор Луций. Реши на следващия ден да се разходи из Римските улици, може би Фортуна щеше да й помогне, да й даде знак. Реши да й се помоли преди да заспи, след което се унесе в сладък сън, в който вплетените тела продължаваха да я следват...
На следващия ден Ливия каза на останалите пет весталки, че има нужда от свеж въздух, тъй като се чувства отпаднала и затова ще излезе да се поразходи из улиците. Те се съгласиха като казаха, че ще я отменят в задълженията й за днес, а тя да си почива. Те бяха много добри с нея, може би твърде добри...
събота, 11 юни 2011 г.
понеделник, 6 юни 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 5
Започнаха да се срещат отново, веднъж на две седмици, по традиция в петък – денят на богинята на любовта Венера. Той започна малко по малко да нашива кръпките, на които беше разкъсал душата й, точно както тя си го беше мечтала през месеците, в които бяха далеч един от друг. Нашиваше ги ту бавно, ту бързо, но бодежите на иглата му бяха така сладки, така обичаше да я разкъсват отново и отново и отново и в разрушението да намира себе си, да го събира в шепи и да му го подарява, за да го направи на прах. Апий. Прах при прахта. Може би скоро и двамата щяха да се превърнат в прах, в разлагаща се карантия без душа, в храна за лешоядите, в нищо... ако ги разкриеха. Не, това не трябваше да се случва. Но нима наистина това, което правеха беше нередно? Ливия беше чувала за оргиите, провеждащи се из цял Рим, та дори и в Императорския дворец, за масовите съвкукупления, за насладите, които със сигурност надвишаваха тази, която тя бе вкусвала с него. Само с него. Та тя нямаше база за сравнение, но толкова много й харесваше, беше толкова хубаво, когато той беше вътре в нея, сякаш беше запълнена изцяло, сякаш всичко добиваше смисъл. Обичаше го, но искаше да пробва и с други, да пробват заедно, да сгъстят още повече мъглата от лъст, с каквато само плътта можеше да нахрани душата. В една от срещите им Ливия реши да отвори темата, и да попита Апий, може би като по-възрастен и по-опитен той знаеше повече по темата от нея.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.
- Апий, чувал ли си за оргиите, които се провеждат тук, в Рим? - реши директно да подходи тя.
Апий леко се смути, едва ли някога си беше представял, че ще чуе така директно зададен подобен въпрос, особено от една весталка.
- Да, чувал съм, че някои от патрициите се събират и се отдават изцяло на удоволствията на секса, виното и храната, понякога стигайки и до крайности. Това е общо взето един вид обществена тайна, щом и до теб дори е стигнало. Защо питаш?
Бледата, гладка кожа по лицето на Ливия Амата се покри с розовина и тя сведе погледа си.
- Страшно много започнаха да ми харесват удоволствията на плътта, Апий, когато се разделим до времето на следващата ни среща аз мисля непрестанно за това как проникваш в мен, отново и отново, навсякъде... Ти ме задоволяваш, прекрасно е да сме заедно, един в друг, тук, в тази гора, далеч от погледите на хората, но понякога ми се иска да пробвам и нещо друго... Да разнообразим малко играта... - обясни спокойно тя и похотливо се усмихна.
- Ах ти, малка развратнице – отговори й Апий – ще бъда откровен, Рим е пропит с лъст и поквара, те текат във вените на този град и са особено подхранвани и поощрявани от най-висшите слоеве на обществото, които могат да си позволят много. Виж, дори ти, която трябва да бъдеш откъсната от всичко това си го усетила. Включвал съм се няколко пъти като по-млад, опитвал съм това онова, но макар и повърхностно да ти доставя наслада, през същото време, сексът, когато е само плътска наслада, лишена от каквато и да е духовна подплата може да развали всичко, дори да опустоши душата ти.
Тя се усмихна, не й се вярваше, но какво знаеше тя...
- А скоро ?
- Ще ти призная, канен съм следващата седмица, в нощта на Сряда срещу Четвъртък, на едно увеселение, в къщата на сенатор Луций...
- Наистина ли? Ех, много ми се иска поне да надзърна за малко, да видя за какво става въпрос. Жалко, че и двамата не сме свободни, че не можем да си позволим да отидем там...
- Ами всъщност всички ще бъдат с маски, анонимни, това е условието.
Очите на Ливия светнаха.
- Заведи ме, заведи ме, моля те.
- Повярвай ми Ливия, предпочитам да не го правя. Това, че ще сме с маски не означава нищо, в крайна сметка, предствяш ли си някой да те познае, да ни познае... можем ли да поемем този риск, струва ли си? Освен това, ти бързо се учиш и виждам, че сексът ти харесва и ти се отдава, малко жени през живота ми са ми доставяли такава наслада, каквато ми доставяш ти, но пътят по който си тръгнала не е безобиден. Макар да съм ти го показал, не ми се иска да се плъзнеш надолу по него към бездната и да не знаеш кога и къде да спреш.
- Искам просто да видя, да усетя, само един път, повярвай ми Апий, дори за малко да надзърна. Да отидем за малко и да си тръгнем, дори няма да се включваме, просто да се убедя с очите си, да видя какво представлява.
- Защо ме караш да правим такива неща, Ливия? Аз не съм ли ти достатъчен? Какво става със теб, до преди няколко месеца беше напълно непорочна, какво се случи с теб, дете мое - каза Апий и я погледна.
Ливия не каза нищо и обърна погледа си към мрачното небе. Какво я караше въобще да се замисля да се пожелава такива неща, нали допреди няколко месеца не можеше дори да се замисли, че ще бъде скоро с мъж, а сега искаше още и още и още. Нали го обичаше, нали той беше този, който й беше дал да опита от Забранения плод, нали й беше толкова хубаво с него, защо пожелаваше други мъже и жени, въобще...
- Извинявай Апий, нещо ми стана явно, прости ми. Не ми е нужен друг, ти си ми достатъчен. Моля те, обладай ме отново, проникни в мен пак... - прегърна го тя и една сълза незабележимо се спусна по лявата й страна.
- Просто си млада и любопитна, това е всичко. Но недей да се опитваш да отидеш там, обещай ми, моля те. - отвърна й той и я прегърна на свой ред,
Ливия утвърдително кимна с глава, но пръстите й сякаш неволно се приплетоха зад гърба й. Двамата се направиха, че забравят за разговора и се сляха в едно, отново.
неделя, 29 май 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 4
Никой не разбра за малкото й приключение. Животът й продължи по обичайния начин.
Лицата и гласовете на мъже и жени от Рим се появяваха пред нея всеки ден, през решетката, зад която тя стоеше и слушаше. Шепнеха, говореха, крещяха, плачеха, разказваха й за греховете си, за желанията си, молеха й се за здраве, за изцеление, за плодовитост. Молеха й се, сякаш беше богиня, сякаш непорочността й и знатният й произход я правеха нещо повече от тях самите, от човеците, въпреки че беше избрана за жрица не от боговете, а именно от други хора. А тя дори вече не беше непорочна, беше една грешница. Но нима беше грешно да се отдаваш, да вкусваш от удоволствието, което е заложено у теб да усетиш, за което е създадено тялото ти? Трябва ли да вървиш против природата си в името на една елитност, на една избраност, на една маска, фалшива и така крехка. Тялото й беше цялото в кръпки, той го беше раздрал, а сега трябваше да го нашие отново, със същата тази игла. Не го беше мяркала никъде из града, колкото и да се оглеждаше за него, Апий сякаш изчезна също толкова внезапно, както се й появи, както проникна в нея. Мислеше за него. Постоянно. Имаше нужда да го види, да го усети в себе си поне още веднъж. Затваряше очи и преживяваше отново и отново единствената им среща, клонираше я до безумие. Докосваше се късно вечер, вкарваше пръсти вътре в себе си, затваряше очи и си припомняше всичко, всеки тласък, представяше си как това е Той. Вече дори нямаше нужда да ги затваря. Минаха дни, седмици, месец, два, три. Вероятността да се видят хипотетично намаляваше с всеки изминал ден, но той не й беше нужен вече материално, тя помнеше всичко, пазеше всичко в съзнанието си, беше го заключила и нямаше да го пусне, да му позволи да изчезне, да умре. Можеше да го вика, когато си поиска, той беше там, на нейно разположение, трябваше само да извика образа и да му се наслади.
Не беше ходила на Палатин от срещата им, макар и една от другите весталки да й беше предложила в един слънчев следобед да се поразходят там и да наберат цветя и целебни билки, тя беше отклонила поканата, излъгвайки, че е уморена. Естествено причината беше друга - искаше да запази спомена чист, не можеше да допусне слънчевата светлина да освети, да изсуши преживяването им, както правеше с влагата, да го накара да избледнее и да изчезне. Искаше да помни завинаги мястото на срещата им, такова, каквото беше през онази тъмна нощ. Отказваше да отиде там цели три дълги месеца, Но така и не разбра защо точно в онзи петък, втория от третия месец, откакто не го беше виждала реши да отиде там. Може би за да се помоли, за да благодари, да поиска прошка. Може би с тайната надежда, че той ще е там, че я чака. Едва ли. Това го има само в митовете, случва се само на боговете и никога, никога, никога не се случва в битието на хората. И все пак реши да отиде. Облече отново черната си ритуална роба, под която този път беше гола, сложи качулката върху главата си и я склони надолу така, че никой да не я познае в мрака, прибра максимално назад непослушните си къдрици, кимна на образа си в огледалото, духна свещите, все едно си ляга, остана няколко минути в мрака, колкото да се убеди, че всички са се унесли, след което безшумно излезе, оставяйки след себе си самотна и скрита добре бялата роба, пазеща спомените от предната им среща.
Заизкачва се като предния път, по същите тези пътища, сякаш повтаряше историята... И зад едно дърво съвсем случайно се спъна в нещо, в нещо топло, нещо от плът. Погледна надолу със смесица от гняв и страх , но очите и се разшириха още повече от учуда, когато се оказа, че тялото в краката й принадлежи на задрямалия Апий, който идва всеки втори петък от месеца и остава на хълма през цялата нощ, докато я сънува с надеждата, че тя ще се появи отново.
- Но защо, защо не ми каза? – попита го тя.
- Знаеш защо. Ако бяхме проговорили през думите ни щяха да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията.
- Знам, знам всичко. – отвърна Ливия и спря думите му с устни.
Отново се отдадоха един на друг, там, на място, на мястото на втората им среща, което беше близко до първото, но все пак различно. Направиха го с по-малко неистовост, с повече наслада. Апий и показа всичко, което беше научил през почти десет годишния си семеен живот и Ливия за първи път изпита удоволствие от секса, изпита оргазъм, разпадна се на късчета, превърна се едновременно в частица и вълна под тялото му, под дъха му, под съществото, което богохулно боготвореше.
Лицата и гласовете на мъже и жени от Рим се появяваха пред нея всеки ден, през решетката, зад която тя стоеше и слушаше. Шепнеха, говореха, крещяха, плачеха, разказваха й за греховете си, за желанията си, молеха й се за здраве, за изцеление, за плодовитост. Молеха й се, сякаш беше богиня, сякаш непорочността й и знатният й произход я правеха нещо повече от тях самите, от човеците, въпреки че беше избрана за жрица не от боговете, а именно от други хора. А тя дори вече не беше непорочна, беше една грешница. Но нима беше грешно да се отдаваш, да вкусваш от удоволствието, което е заложено у теб да усетиш, за което е създадено тялото ти? Трябва ли да вървиш против природата си в името на една елитност, на една избраност, на една маска, фалшива и така крехка. Тялото й беше цялото в кръпки, той го беше раздрал, а сега трябваше да го нашие отново, със същата тази игла. Не го беше мяркала никъде из града, колкото и да се оглеждаше за него, Апий сякаш изчезна също толкова внезапно, както се й появи, както проникна в нея. Мислеше за него. Постоянно. Имаше нужда да го види, да го усети в себе си поне още веднъж. Затваряше очи и преживяваше отново и отново единствената им среща, клонираше я до безумие. Докосваше се късно вечер, вкарваше пръсти вътре в себе си, затваряше очи и си припомняше всичко, всеки тласък, представяше си как това е Той. Вече дори нямаше нужда да ги затваря. Минаха дни, седмици, месец, два, три. Вероятността да се видят хипотетично намаляваше с всеки изминал ден, но той не й беше нужен вече материално, тя помнеше всичко, пазеше всичко в съзнанието си, беше го заключила и нямаше да го пусне, да му позволи да изчезне, да умре. Можеше да го вика, когато си поиска, той беше там, на нейно разположение, трябваше само да извика образа и да му се наслади.
Не беше ходила на Палатин от срещата им, макар и една от другите весталки да й беше предложила в един слънчев следобед да се поразходят там и да наберат цветя и целебни билки, тя беше отклонила поканата, излъгвайки, че е уморена. Естествено причината беше друга - искаше да запази спомена чист, не можеше да допусне слънчевата светлина да освети, да изсуши преживяването им, както правеше с влагата, да го накара да избледнее и да изчезне. Искаше да помни завинаги мястото на срещата им, такова, каквото беше през онази тъмна нощ. Отказваше да отиде там цели три дълги месеца, Но така и не разбра защо точно в онзи петък, втория от третия месец, откакто не го беше виждала реши да отиде там. Може би за да се помоли, за да благодари, да поиска прошка. Може би с тайната надежда, че той ще е там, че я чака. Едва ли. Това го има само в митовете, случва се само на боговете и никога, никога, никога не се случва в битието на хората. И все пак реши да отиде. Облече отново черната си ритуална роба, под която този път беше гола, сложи качулката върху главата си и я склони надолу така, че никой да не я познае в мрака, прибра максимално назад непослушните си къдрици, кимна на образа си в огледалото, духна свещите, все едно си ляга, остана няколко минути в мрака, колкото да се убеди, че всички са се унесли, след което безшумно излезе, оставяйки след себе си самотна и скрита добре бялата роба, пазеща спомените от предната им среща.
Заизкачва се като предния път, по същите тези пътища, сякаш повтаряше историята... И зад едно дърво съвсем случайно се спъна в нещо, в нещо топло, нещо от плът. Погледна надолу със смесица от гняв и страх , но очите и се разшириха още повече от учуда, когато се оказа, че тялото в краката й принадлежи на задрямалия Апий, който идва всеки втори петък от месеца и остава на хълма през цялата нощ, докато я сънува с надеждата, че тя ще се появи отново.
- Но защо, защо не ми каза? – попита го тя.
- Знаеш защо. Ако бяхме проговорили през думите ни щяха да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията.
- Знам, знам всичко. – отвърна Ливия и спря думите му с устни.
Отново се отдадоха един на друг, там, на място, на мястото на втората им среща, което беше близко до първото, но все пак различно. Направиха го с по-малко неистовост, с повече наслада. Апий и показа всичко, което беше научил през почти десет годишния си семеен живот и Ливия за първи път изпита удоволствие от секса, изпита оргазъм, разпадна се на късчета, превърна се едновременно в частица и вълна под тялото му, под дъха му, под съществото, което богохулно боготвореше.
неделя, 22 май 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 3
Ливия трябваше да се прибере, трябваше да е безшумна, да сложи невидима маска, да изтрие обзелите я емоции и съвсем човешкото желание да разговаря, да сподели. Докосна се отдолу и погледна ръката си. Забеляза, че по нея има кръв. Странно, не я болеше. Дали щеше да умре? Дали богинята не я наказваше за неразумието й, дали от небето щеше да падне гръм, който да я повали на място или кръвта й щеше да изтече оттам, капка по капка, по капка, по капка... Страхуваше се, но и беше любопитна, хиляди въпроси се лутаха в съзнанието й. Толкова ли беше лесно да изгубиш нещото, което си пазил цял живот, което трябваше да има толкова такава огромна стойност, която обаче така и никога не разбра и оцени? Не усещаше чувство за вина. Трябваше ли? Можеше ли цялата ти важност и живот, всичко, което си изградил до момента да се държи на малък къс плът, в долната част на тялото ти, на измислената от хората непорочност, която изчезва толкова лесно и приятно. И каква беше ползата от тази плът, ако не да свързва душите, да доставя удоволствие, едва ли служеше само за отделяне, тя трябваше да приема...
Не си бяха казали нито дума. Какво щеше да се случи сега между тях? Щеше ли да го види отново? Беше ли усетил и той връзката, която тя почувства, докато беше в нея? Или просто щеше да се прибере, да се измие за да изтрие аромата й от кожата си, да легне до съпругата си и да я забрави? И дори и така да направеше фактът, че беше женен, принадлежащ на друга по Римските закони, променяше ли нещо? Не сме достатъчно свободни или сме жертви на порядки, на догми, на ритуали, на закони, на хорското мнение, на назиданието на боговете, от което и самата тя, не можеше да скрие, се страхуваше?
Прибра се и скри робата, изцапана със собствената й кръв. Не искаше да я пере, не искаше да заличава единствените материални следи от тази вечер. Щеше да поеме риска, да я запази, а понякога, когато е съвсем сама да я вади и да я прегръща, мислейки си за него. Дори и той да не се появеше никога повече.
Не си бяха казали нито дума. Какво щеше да се случи сега между тях? Щеше ли да го види отново? Беше ли усетил и той връзката, която тя почувства, докато беше в нея? Или просто щеше да се прибере, да се измие за да изтрие аромата й от кожата си, да легне до съпругата си и да я забрави? И дори и така да направеше фактът, че беше женен, принадлежащ на друга по Римските закони, променяше ли нещо? Не сме достатъчно свободни или сме жертви на порядки, на догми, на ритуали, на закони, на хорското мнение, на назиданието на боговете, от което и самата тя, не можеше да скрие, се страхуваше?
Прибра се и скри робата, изцапана със собствената й кръв. Не искаше да я пере, не искаше да заличава единствените материални следи от тази вечер. Щеше да поеме риска, да я запази, а понякога, когато е съвсем сама да я вади и да я прегръща, мислейки си за него. Дори и той да не се появеше никога повече.
събота, 14 май 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 2
Както обещах... ето я и втората част - следващата другата събота нощ! Let's get sinful tho!
Петък дойде и заедно с него дойде и нощта. Апий реши да застане на една от пътеките, които водеха към хълма, онази, която беше най-близката до дома на весталките, да се скрие добре зад едно дърво, час, час и половина преди уреченото време, да я причака и да я проследи. Да види какво щеше да направи, къде щеше да се спре и да го чака. Чувстваше се като ловец, който дебне плячката си, беше ходил веднъж на лов заедно със свитата на Императора и усещането беше подобно, само че сега беше сам и трофеят не трябваше да бъде просто убит, а оставен жив и завоюван. Това правеше задачата къде къде по-сложна. И ето, че някъде петнайсетина минути преди уречената среща се чуха скърцания на камъчета и Ливия Амата се появи, почти незабележима, сложила черна качулка на главата си и внимателно с грациозната походка на котка, се заизкачва по хълма. И именно по походката , по бледата кожа, озарявана от лунната светлина и тъмните букли, които едва забележимо се полюшваха изпод качулката, той позна, че е тя. Сърцето му сякаш заби по-бързо, той трябваше да е още по-безшумен от нея, да я дебне, да я проследява внимателно с поглед, да се опита от дистанция да я вкуси, да я усети изцяло, да почувства дъха й, който излизаше като едва забележима пара от устата й, да чуе ударите на сърцето й и чак тогава да се появи... Всъщност се зачуди дали да се появи изобщо или да се задоволи с воайорството си, самият той осъзнаваше колко би било опасно положението, ако се случи нещо между тях, но от друга страна аристократичните му обноски не му позволяваха да остави една дама сама в нощта...
Ливия Амата също внимателно се оглеждаше докато вървеше из горите на хълма. Чувстваше едновременно страх и възбуда. Дали той щеше да е тук? Не се ли излагаше на риска не само да бъде разкрита, но и да срещне разбойници из тъмните дебри на това място? От друга страна тази ситуация зверски я вълнуваше, тя искаше да го види, да се видят далеч от смущаващата светлина, далеч от хорските погледи, далеч от суетата на Рим, да застанат толкова близо, че да могат да вдишат дъха на нощта и тайнствените удоволствия, които тя носеше със себе си ...
И нещо животинско се събуди у Апий в този момент. Той вече не беше уравновесеният Римски сенатор, той беше ловецът, а тя не бе жрицата, а животното, предчувстващо, че нещо ще се случи скоро, съвсем скоро, че животът й ще се промени, но без да разбира все още как и защо... Вече се бе изкачила доста нагоре по хълма и започваше да се изморява. А може би той въобще нямаше да се появи. Може би постъпи неразумно обръщайки му гръб онзи ден. Не беше ли твърде самоуверена? До момента не беше имала допир с мъжете, освен с тези, които идваха да молят чрез нея богинята Веста, да се опитат да удовлетворят желанята си, да нахранят битието си, с молитви, предавани през нея.... Срещаше ги и по улицата, мъжете, имаше и баща и двама по-малки братя, които я посещаваха понякога в къщата на Весталките, която обитаваше от десетина години. Но не бе имала от онзи контакт с мъжете, специалният, който оставя драскотини по гърба ти, странни усещания в стомаха ти, от който ти треперят пръстите и ти се премрежва погледа. Не беше била никога с мъж. Не знаеше как трябва да се държи с него, беше ли постъпила адекватно в случая? И докато се чудеше дали да не си тръгне, дали да не се поразходи в друга част на хълма и да го потърси тя самата или да изчака още малко, пред нея се появи Апий. Имаше нещо диво в очите му, някакъв особен плам, той не просто се появи, той направо й се нахвърли, от раз заби устните си в нейните, обгърна със силните си мъжки ръце крехкото й тяло и всмука дъха й. И той не знаеше защо го направи, може би над нас хората, над всичко, в което сме научили и всичко, което си мислим, че знаем, което премисляме, претегляме и тогава извършваме, понякога надделяват инстинктите, онези първичните, и единственото, което можем да направим е да им се подчиним.
Най-интересното за Ливия беше, че тя дори не се стъписа. Всичко се случи толкова естествено, устните й се разтвориха и поеха топлия му влажен език, а малко по-късно се отвориха и краката й, които приеха членът му. Знаеше, че е грешно, знаеше, че е опасно, знаеше, че това може да и(м) струва животът, но просто не можеше да спре. Все едно тя не беше тя, Весталката и той не беше той, Сенаторът, а бяха просто две самотни тела, имащи нужда да се вплетат, кукли на конци водени към страстта, водени една към друга...
Оставиха срещата си гола, не я облякоха в нито една дума. Телата им говореха, а след като приключиха безсловесния си разговор, се облякоха в белите си роби, които ги прикриваха и мълчаливо заслизаха надолу. Гледаха се, наблюдаваха се внимателно, с желание и старание да запомнят всеки един детайл от тялото на другия, но не говореха. Какво можеха да кажат? Нали ако отвореха усти от тях можеше да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията. Думите бяха ненужни и двамата го осъзнаваха, те се разбираха без да е нужно да си изрекат нито една. И ето, че слязоха от хълма и всеки трябваше да поеме по своя път. Беше твърде рисковано да се разхождат заедно из улиците на Рим, дори и в толкова късен и тъмен час, в епоха, в която електричеството щеше да бъде непозната дума поне още няколко десетки века. Ливия понечи да отвори уста, да му каже поне „Чао” и „Ще се видим ли отново?”, но Апий предчувствайки намерението й сложи показалеца си върху устните й, нежно я целуна, след което на свой ред се обърна и без да поглежда назад се изгуби в нощта като ехо.
Петък дойде и заедно с него дойде и нощта. Апий реши да застане на една от пътеките, които водеха към хълма, онази, която беше най-близката до дома на весталките, да се скрие добре зад едно дърво, час, час и половина преди уреченото време, да я причака и да я проследи. Да види какво щеше да направи, къде щеше да се спре и да го чака. Чувстваше се като ловец, който дебне плячката си, беше ходил веднъж на лов заедно със свитата на Императора и усещането беше подобно, само че сега беше сам и трофеят не трябваше да бъде просто убит, а оставен жив и завоюван. Това правеше задачата къде къде по-сложна. И ето, че някъде петнайсетина минути преди уречената среща се чуха скърцания на камъчета и Ливия Амата се появи, почти незабележима, сложила черна качулка на главата си и внимателно с грациозната походка на котка, се заизкачва по хълма. И именно по походката , по бледата кожа, озарявана от лунната светлина и тъмните букли, които едва забележимо се полюшваха изпод качулката, той позна, че е тя. Сърцето му сякаш заби по-бързо, той трябваше да е още по-безшумен от нея, да я дебне, да я проследява внимателно с поглед, да се опита от дистанция да я вкуси, да я усети изцяло, да почувства дъха й, който излизаше като едва забележима пара от устата й, да чуе ударите на сърцето й и чак тогава да се появи... Всъщност се зачуди дали да се появи изобщо или да се задоволи с воайорството си, самият той осъзнаваше колко би било опасно положението, ако се случи нещо между тях, но от друга страна аристократичните му обноски не му позволяваха да остави една дама сама в нощта...
Ливия Амата също внимателно се оглеждаше докато вървеше из горите на хълма. Чувстваше едновременно страх и възбуда. Дали той щеше да е тук? Не се ли излагаше на риска не само да бъде разкрита, но и да срещне разбойници из тъмните дебри на това място? От друга страна тази ситуация зверски я вълнуваше, тя искаше да го види, да се видят далеч от смущаващата светлина, далеч от хорските погледи, далеч от суетата на Рим, да застанат толкова близо, че да могат да вдишат дъха на нощта и тайнствените удоволствия, които тя носеше със себе си ...
И нещо животинско се събуди у Апий в този момент. Той вече не беше уравновесеният Римски сенатор, той беше ловецът, а тя не бе жрицата, а животното, предчувстващо, че нещо ще се случи скоро, съвсем скоро, че животът й ще се промени, но без да разбира все още как и защо... Вече се бе изкачила доста нагоре по хълма и започваше да се изморява. А може би той въобще нямаше да се появи. Може би постъпи неразумно обръщайки му гръб онзи ден. Не беше ли твърде самоуверена? До момента не беше имала допир с мъжете, освен с тези, които идваха да молят чрез нея богинята Веста, да се опитат да удовлетворят желанята си, да нахранят битието си, с молитви, предавани през нея.... Срещаше ги и по улицата, мъжете, имаше и баща и двама по-малки братя, които я посещаваха понякога в къщата на Весталките, която обитаваше от десетина години. Но не бе имала от онзи контакт с мъжете, специалният, който оставя драскотини по гърба ти, странни усещания в стомаха ти, от който ти треперят пръстите и ти се премрежва погледа. Не беше била никога с мъж. Не знаеше как трябва да се държи с него, беше ли постъпила адекватно в случая? И докато се чудеше дали да не си тръгне, дали да не се поразходи в друга част на хълма и да го потърси тя самата или да изчака още малко, пред нея се появи Апий. Имаше нещо диво в очите му, някакъв особен плам, той не просто се появи, той направо й се нахвърли, от раз заби устните си в нейните, обгърна със силните си мъжки ръце крехкото й тяло и всмука дъха й. И той не знаеше защо го направи, може би над нас хората, над всичко, в което сме научили и всичко, което си мислим, че знаем, което премисляме, претегляме и тогава извършваме, понякога надделяват инстинктите, онези първичните, и единственото, което можем да направим е да им се подчиним.
Най-интересното за Ливия беше, че тя дори не се стъписа. Всичко се случи толкова естествено, устните й се разтвориха и поеха топлия му влажен език, а малко по-късно се отвориха и краката й, които приеха членът му. Знаеше, че е грешно, знаеше, че е опасно, знаеше, че това може да и(м) струва животът, но просто не можеше да спре. Все едно тя не беше тя, Весталката и той не беше той, Сенаторът, а бяха просто две самотни тела, имащи нужда да се вплетат, кукли на конци водени към страстта, водени една към друга...
Оставиха срещата си гола, не я облякоха в нито една дума. Телата им говореха, а след като приключиха безсловесния си разговор, се облякоха в белите си роби, които ги прикриваха и мълчаливо заслизаха надолу. Гледаха се, наблюдаваха се внимателно, с желание и старание да запомнят всеки един детайл от тялото на другия, но не говореха. Какво можеха да кажат? Нали ако отвореха усти от тях можеше да се прокраднат въпросите, страхът, обвиненията. Думите бяха ненужни и двамата го осъзнаваха, те се разбираха без да е нужно да си изрекат нито една. И ето, че слязоха от хълма и всеки трябваше да поеме по своя път. Беше твърде рисковано да се разхождат заедно из улиците на Рим, дори и в толкова късен и тъмен час, в епоха, в която електричеството щеше да бъде непозната дума поне още няколко десетки века. Ливия понечи да отвори уста, да му каже поне „Чао” и „Ще се видим ли отново?”, но Апий предчувствайки намерението й сложи показалеца си върху устните й, нежно я целуна, след което на свой ред се обърна и без да поглежда назад се изгуби в нощта като ехо.
събота, 7 май 2011 г.
Весталката и Сенаторът - част 1
Кратко лирическо отклонение: В продължение на 10 седмици, всеки петък/събота ще публикувам по една глава от новия ми "колосален" разказ "Весталката и Сенаторът". Ето я и първата част. Приятно четене.
1. Луната се издигаше пълна и властна над заспалия, затихнал Рим в тази лятна нощ, 321 години преди рождението на Христос. Предполагаше се, че всички спят – робите и сенаторите, патрициите и плебеите, та дори и пазителките на свещения огън, жриците на богинята Веста -весталките. Луксозният им дом, издигащ се сред Римския форум беше окъпан в меката лунната светлина, която осветяваше белия мрамор и галеше нежно тъмнозелената растителност, обгръщаща тяхната обител. Пет от весталките спяха дълбоко и бленуваха мъжете, които никога не бяха притежавали дори и за миг, някои от тях дори похъркваха лекичко. През това време обаче, шестата от тях, най-младата, наречена Ливия Амата, леко и безшумно се измъкна от леглото си, на пръсти облече снежно бялата си роба, след което внимателно се отправи към входната врата на къщата и се изниза, сливайки се с нощта. Трябваше да стигне незабелязана до хълма Палатин, нещо, което правеше два пъти в месеца в денят посветен на богинята Венера - петък. Там горе, достатъчно далеч от хорските погледи, седнал в тъмнината, на тяхното място, до тяхното дърво я чакаше Апий, нейният любим. Връзката им беше опасна и повече от забранена. Тя беше избрана, чрез строг конкурс от едно от най-заможните семейства в Рим и беше напуснала дома си на 7, за да бъде обучавана десет години в това да бъде жрица, да пази свещения огън и да се превърне в една от най-важните жени в Рим. Ето, че вече 2 години тя изпълняваше тази функция. И трябваше да прекара още 18, в тази златна клетка, в този разкошен затвор, девствена, недосегаема за мъжете, обградена само от жени, изпълняващи своята роля. Ако изгубеше девствеността си и беше разкрита я грозеше ужасна присъда – по Римските закони щеше да бъде заровена жива в земята.
Апий бе не по-малко важен в Римската република. На 38 той беше уважаван сенатор, имаше прекрасно семейство, две деца, съпруга и се радваше на почести, дори се познаваше лично със самия император. Но кой може да сложи юзди на любовта? Понякога Фортуна умишлено среща хората, в момент, в който не могат да бъдат изцяло заедно, а могат само да си открадват краткотрайни сладостни мигове, за да ги отнесат със себе си в небитието.
Ливия Амата още си спомняше първия момент, в който го видя. Беше по време на празника на богинята Церера, тя седеше в почетното си ложе заедно с другите весталки и рееше разсеяно погледа си, когато ненадейно го спря върху мястото, отредено за сенаторите и по-точно върху него. Той седеше редом до съпругата си и изглеждаше толкова властен и недосегаем, респектиращ и сериозен. Почти незабележимо посребрените му коси и леките бръчици, сякаш украсяваха мъжкото му лице и го правеха още по-неустоим. Той явно забеляза, че тя го гледа, защото обърна топлите си кафяви очи към нея и когато погледите им се срещнаха за първи път Ливия свенливо сведе глава. Той на свой ред остана поразен от вътрешна светлина и необуздана смиреност, която излъчваше с изящните си черти, тъмните букли и невинните си сини очи. Изглеждаше толкова млада и така невинна, на колко ли беше 17, 20… Апий не можеше да откъсне очите си от нея, докато жена му му говореше за обичайните си злободневни проблеми. Вечерта, когато заспа до нея, след като правиха любов за кратко, рутинно и вече почти без чувства, той сънува цяла нощ очите и косите на младата весталка. През същата нощ Ливия също го сънува, бяха на една поляна и общуваха, докосвайки телата и душите си като никога до сега. Именно там, в светът на сънищата, над който не властваха никакви догми и правила, те се срещнаха за първи път. Когато на сутринта Апий се събуди се опита да забрави всичко и да си я избие от главата. Помоли се на Марс да му даде силата да преодолее това желание, което се беше появило така силно и спонтанно, да не я види никога повече. Но знаеше, че ще я забележи пак, на някое от официалните събития на Империята - и двамата бяха пионки, които нямаше как да отсъстват от дъската. Ливия също се помоли на огромния олтар на Веста да запази непорочността си и да не се отдава на тези непознати страсти.
Но това стана. Един ден, както се разхождаше из Форума той я дръпна за ръката и я отведе зад една колона.
- Кажи ми как се казваш?
- Защо?
- Защото искам да те опозная.
Тя се изчерви, никога до сега мъж не беше бил толкова директен с нея, толкова открит в желанията си, толкова властен и същевременно очароващ я със смелостта си.
- Добре, аз съм Ливия, а ти?
- Апий.
- Аве, Апий!
Тя се засмя. Той също. Усмивките им се срещнаха и пофлиртуваха една с друга.
- Искам да те видя отново, някъде насаме. Просто кажи кога.
- В петък срещу събота, в полунощ на хълма Палатин, потърси ме и ако е писано да се срещнем ще ме намериш.
Тя му се усмихна нежно отново, след което се обърна и тръгна по калдаръмения път без да се обръща назад…
1. Луната се издигаше пълна и властна над заспалия, затихнал Рим в тази лятна нощ, 321 години преди рождението на Христос. Предполагаше се, че всички спят – робите и сенаторите, патрициите и плебеите, та дори и пазителките на свещения огън, жриците на богинята Веста -весталките. Луксозният им дом, издигащ се сред Римския форум беше окъпан в меката лунната светлина, която осветяваше белия мрамор и галеше нежно тъмнозелената растителност, обгръщаща тяхната обител. Пет от весталките спяха дълбоко и бленуваха мъжете, които никога не бяха притежавали дори и за миг, някои от тях дори похъркваха лекичко. През това време обаче, шестата от тях, най-младата, наречена Ливия Амата, леко и безшумно се измъкна от леглото си, на пръсти облече снежно бялата си роба, след което внимателно се отправи към входната врата на къщата и се изниза, сливайки се с нощта. Трябваше да стигне незабелязана до хълма Палатин, нещо, което правеше два пъти в месеца в денят посветен на богинята Венера - петък. Там горе, достатъчно далеч от хорските погледи, седнал в тъмнината, на тяхното място, до тяхното дърво я чакаше Апий, нейният любим. Връзката им беше опасна и повече от забранена. Тя беше избрана, чрез строг конкурс от едно от най-заможните семейства в Рим и беше напуснала дома си на 7, за да бъде обучавана десет години в това да бъде жрица, да пази свещения огън и да се превърне в една от най-важните жени в Рим. Ето, че вече 2 години тя изпълняваше тази функция. И трябваше да прекара още 18, в тази златна клетка, в този разкошен затвор, девствена, недосегаема за мъжете, обградена само от жени, изпълняващи своята роля. Ако изгубеше девствеността си и беше разкрита я грозеше ужасна присъда – по Римските закони щеше да бъде заровена жива в земята.
Апий бе не по-малко важен в Римската република. На 38 той беше уважаван сенатор, имаше прекрасно семейство, две деца, съпруга и се радваше на почести, дори се познаваше лично със самия император. Но кой може да сложи юзди на любовта? Понякога Фортуна умишлено среща хората, в момент, в който не могат да бъдат изцяло заедно, а могат само да си открадват краткотрайни сладостни мигове, за да ги отнесат със себе си в небитието.
Ливия Амата още си спомняше първия момент, в който го видя. Беше по време на празника на богинята Церера, тя седеше в почетното си ложе заедно с другите весталки и рееше разсеяно погледа си, когато ненадейно го спря върху мястото, отредено за сенаторите и по-точно върху него. Той седеше редом до съпругата си и изглеждаше толкова властен и недосегаем, респектиращ и сериозен. Почти незабележимо посребрените му коси и леките бръчици, сякаш украсяваха мъжкото му лице и го правеха още по-неустоим. Той явно забеляза, че тя го гледа, защото обърна топлите си кафяви очи към нея и когато погледите им се срещнаха за първи път Ливия свенливо сведе глава. Той на свой ред остана поразен от вътрешна светлина и необуздана смиреност, която излъчваше с изящните си черти, тъмните букли и невинните си сини очи. Изглеждаше толкова млада и така невинна, на колко ли беше 17, 20… Апий не можеше да откъсне очите си от нея, докато жена му му говореше за обичайните си злободневни проблеми. Вечерта, когато заспа до нея, след като правиха любов за кратко, рутинно и вече почти без чувства, той сънува цяла нощ очите и косите на младата весталка. През същата нощ Ливия също го сънува, бяха на една поляна и общуваха, докосвайки телата и душите си като никога до сега. Именно там, в светът на сънищата, над който не властваха никакви догми и правила, те се срещнаха за първи път. Когато на сутринта Апий се събуди се опита да забрави всичко и да си я избие от главата. Помоли се на Марс да му даде силата да преодолее това желание, което се беше появило така силно и спонтанно, да не я види никога повече. Но знаеше, че ще я забележи пак, на някое от официалните събития на Империята - и двамата бяха пионки, които нямаше как да отсъстват от дъската. Ливия също се помоли на огромния олтар на Веста да запази непорочността си и да не се отдава на тези непознати страсти.
Но това стана. Един ден, както се разхождаше из Форума той я дръпна за ръката и я отведе зад една колона.
- Кажи ми как се казваш?
- Защо?
- Защото искам да те опозная.
Тя се изчерви, никога до сега мъж не беше бил толкова директен с нея, толкова открит в желанията си, толкова властен и същевременно очароващ я със смелостта си.
- Добре, аз съм Ливия, а ти?
- Апий.
- Аве, Апий!
Тя се засмя. Той също. Усмивките им се срещнаха и пофлиртуваха една с друга.
- Искам да те видя отново, някъде насаме. Просто кажи кога.
- В петък срещу събота, в полунощ на хълма Палатин, потърси ме и ако е писано да се срещнем ще ме намериш.
Тя му се усмихна нежно отново, след което се обърна и тръгна по калдаръмения път без да се обръща назад…
четвъртък, 7 април 2011 г.
Automatic Flowers - False reality
Пловдивската банда Automatic Flowers изскочи със съвсем нов и ултра свеж клип към парчето "False Reality". Групата определено е усъвършенствала стила си, който звучи доста уникално и алтернативно за българската сцена, вокалът на Иво е отличен, както обикновено, и напомня приятно на този на Daryl Palumbo от Glassjaw и Head Automatica. Мелодията е запомняща се и оригинална, а клипът остроумен и в съзвучие с текста, който макар и силно саркастичен не поучава, а напротив - получило се е много забавно и небрежно. Изборът на главните герои е супер - и двамата са много хубави и се справят отлично с ролите си, ъгълът на заснемане също ми допада много.
Поздравления на целия екип и наздраве!
вторник, 5 април 2011 г.
Татуирани Лего човечета Йей!
Страхотно креативна рекламна кампания на химикалките PilotPen, а като гледам и на Лего. х) Реблогнато от http://www.itsdeadlicious.com/.
събота, 2 април 2011 г.
We are fireworks
His fuel is our frustration
and dreams begin to ache
and all the while we wear a party smile
and happily we shiver
happily we shake
Oh shake, shake, shake
We are fireworks -- slowly, glowing
bold and bright
We are fireworks -- burning shapes
into the night
Twist and turn -- burn, burn, burn...
Винаги съм обичала фоерверките или както по-често ги наричаме в България - заря. Последно от терасата на апартамента ми в София със С. гледахме прекрасна, продължителна, разнообразна, цветна заря. Тя избухваше, разцъфваше огряна в разноцветни лъчи и форми и угасваше в небето оставяйки след себе си струйка дим, за да отстъпи място на следващата балерина, участваща в пиротехническата феерия. Чичо Джак, но не Даниълс, а Керуак е казал: "...защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: "Аууууу!"
Пейо Яворов е добавил:
"Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим.
Красиви в мрачна грозота,
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!"
Да бъдем фоерверки, да бъдем цветни, макар и да искрим в пълния си блясък само в мрака, да горим, а да не тлеем, да види някой магическото ни изпълнение и да възкликне "Аууу!" "Уауу!" или "Ехааа!" или нещо подобно на някой от стотиците езици по света. Kогато и димът отмине, да останем да живеем в някой неврон на мозъка му, в някоя малка килийка от паметта му завинаги.
Абонамент за:
Публикации (Atom)