Всички сме хора - нека си помагаме!

Знам, знам... постоянно се сблъскваме с благотворителни акции - спират ни хора в заведенията и по улиците, приканват ни да пращаме sms-и по телевизията и радиото, просяци протягат към нас жадни за стотинки ръце... Кои от тези пари наистина отиват при нуждаещи се хора и кои са просто спекулации не можем точно да определим, но даваме... защото сме хора, защото плътта е толкова преходна, защото трябва да сме добри, защото никога не знаем какво ще ни поднесе следващият ден...

Затова в тази си публикация ще ви покажа две млади човешки съдби, които имат нужда от нашата помощ. Хвърлете по едно око на сайтовете им, ако имате възможност дарете някаква парична сума, ако нямате - просто ги разпространете, за да могат хора, които имат тази възможност да помогнат или поне се помолете и изпратете малко положително енергия за да се възстановят по-бързо. Всеки има право да живее, да се радва на живота и да бъде щастлив. Ние всички сме хора, но за съжаление не сме равни - затова нека ние, по-силните помогнем на по-слабите, за да станат и те един ден силни, здрави и радващи се на живота - също като нас.

И бъдете сигурни, че тези пари наистина ще помогнат на тези хора, а няма да се загубят в разни съмнителни схеми...

Евгени - www.help-evgeni.com

Вики Предева - http://viki.unique-bg.eu/index.html

Всички сме хора - нека си помагаме!

Ървин Уелш - Креватните тайни на майсторите готвачи

Винаги съм харесвала книгите на Ървин Уелш. Четат се леко, увлекателни са и са изпълнени с големи дози секс, наркотици и рокендрол.

Когато започнах последния му роман, "Креватните тайни на майсторите готвачи" си казах "Пичът се е изтъркал... нищо ново не казва", но колкото по-нататък стигах се убеждавах, че тази книга е изключително приятна и в нея има нещо различно и нетипично за Уелш - фантастичният и небрежно философски елемент. По един супер непоучителен начин са засегнати са темите за възмездието, за силата на мисълта, за това, как това, което търсиш се оказва точно пред очите ти...

Сюжетът се върти около двама млади мъже - Дани Скинър и Браян Киби, които са толкова противоположни, че няма накъде повече... Дани пие много, друса се, чука яко мацки и търси баща си, който никога не е познавал. Браян е девствен, играе компютърни игри, мастурбира яко, ходи на излети, а баща му умира от мистериозна болест. Двамата работят на едно и също място и омразата между тях идва от пръв поглед. Дани дори изпраща толкова силна отрицателна енергия към задръстеняка, че отключва странно проклятие - всичко което му се случва се отразява на нищо неподозиращия Киби, който започва да гасне под огромните количества алкохол, дрога, насилие и какво ли още не...

Идеята с проклятието, със сигурност е взаимствана от "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд, където всички пороци на младия Дориан се появяват върху неговия портрет. Тук ролята на портрета заема Браян, но общо взето концепцията е същата.

Отговор на основния въпрос: Кой е бащата на Даниел Скинър? ще получите на последната страница. Е, добре де, отчасти... До тогава ви чакат много забавни ситуации, шантави мацки, странни обрати и порок...

Njoy!

7/10

Bloody yeah! <3

Най-великата shoegaze банда - My bloody valentine. Един от най-вдъхновяващите албуми на 90те - Loveless. Едно парче, изпълнено с толкова нежен шум - Sometimes.

И текстът...

Close my eyes
Feel me now
I don't know maybe you could not love me now
You will know, with her feet down to the ground
Over there, and I want true love to grow
You can't hide, oh no, from the way I feel

Turn my head
Into sound
I don't know when I lay down on the ground
You will find the (way it) hurts to love
Never cared, and the world turned hearts to love
We will see, oh now, in a day or two
You will wait
See me go
I don't care, where your head turned (I don't know)
You will wait, when I turn my eyes around
Overhead when I hold you next to me
Overhead, to know the way I see

Close my eyes
Feel me now
I don't know, maybe you could not hurt me now
Here alone, when I feel down too
Over there, when I await true love for you
You can hide, oh now, the way I do
You can see, oh now, oh the way I do

Просто исках да споделя емоцията с вас.

ps: Ако се чудите от къде може да ви е познато парчето - hint-а е изгубен в превода! х)

Patrick Wolf - The Bachelor

Patrick Wolf е гений! И новият му албум доказва това! Звучащ едновременно екцентрично, секси, замечтано, нежно и трогателно, The Bachelor носи неповторимия печат на Patrick Wolf и същевременно е нещо различно. Къде е точно това различното - не мога точно да определя, но то се усеща със струните на душата, които така умело успява да придърпва младият британец. Да, музиката му се впива някъде дълбоко в теб и те кара да съзерцаваш небето и да се възхищаваш на необикновената му красота, да искаш да танцуваш бос по тревата или просто да обичаш някого, истински.

Всъщност The Bachelor, в превод Ергенът, е първата част от новия проект на Patrick, който е вдъхновен от новата му любов William (защо всички най-яки мъже са гейове и биха ли се навили на един романтичен strap-on хаха ]:)) Втората, кръстена The Conqueror ще се появи през 2010 и очакваме да е поне толкова добра, колкото тази. "Двете заедно образуват едно цяло дълго, концептуално LP" разяснява творецът.

Роден през 1983 в Южен Лондон, Patrick Wolf си спечелва култов статус още с първия си албум Lycantrophy, а всеки следващ е едно малко бижу в колекцията му. Започнал първите си експерименти с музиката едва на 11, Paddy винаги има с какво да ни очарова... Макар да напомня за Emilie Autumn (главно заради цигулката и бароковото звучене) Patrick Wolf е по-добрият от двамата, така както Великобритания винаги ще бъде по-добра от Щатите! Правя тази констатация с цялото ми уважение към госпожица Autumn, която свири очарователно на виола и която слушам с удоволствие, но фактът си е факт.

За да се убедите, че не преувеличавам прилагам новото видео на Mr. Wolf - Hard Times. Зверски съм зациклила на това парче - оставила съм го на repeat и просто не мога да му се наситя!



Препоръчвам Patrick Wolf на всички хора, които обичат алтернативната и различна музика, на която просто не може да й се лепне етикет с лека ръка. И въобще на всички хора. Може да звучи крайно, но според мен ако не харесаш The Bachelor - явно си глух!

Не просто албумът на годината, а един от албумите на десетилетието. Bloody stunning!

11/10

Pro bg хич не е pro!

Снощи, 7.07.09 г. в Staples Center, L.A. се проведе възпоменателната церемония, на която 20 000 близки и фенове на Michael Jackson си казаха последно сбогом с него.

По целия свят над 1400 медии отразяваха колосалното събитие. От българските медии права бяха закупили Pro bg (ex TV2), които обаче обратно на името си се справиха изключително непрофесионално!

Самото превръщане на Tv2 в Pro bg беше леко глупав ход. Не можеш да градиш 2 години име и после изведнъж да го промениш. Да не говорим, че новото лого е като на местна кабеларка.

Причината за промяната на името е закупуването на медията oт европейската компания Central European Media Enterprises през миналото лято. Заедно с TV2, CEME закупи и Ring Tv, която вече се казва Ring Bg и радио Mила - сега Pro Fm.

Имената говорят за професионализъм, но в пременената Pro Bg нещо не го виждам... Уважавам това, че се опитват да показват по-алтернативни събития и новини, но не мога да скрия това, че церемонията по случай смъртта на Michael Jackson беше отвратително отразена!

Предаването беше сформирано като студио с гости и директни включвания от L.A. Концепцията би могла да бъде добра, ако гостите и водещите се изказваха преди и след церемонията, а не я прекъсваха постоянно с безконечно сипене на суперлативи, задаване на малоумни риторични въпроси и намилане на едни и същи факти до 101 и обратно... Почти нито една реч не беше излъчена до край, защото водещите - Георги Любенов и Валентина Войкова прекъсваха церемонията, като не казваха всъщност нищо ново, важно и смислено, а гостите (цели 6!) бяха направо излишни, тъй като миличките хич не бяха оставяни да си кажат лафа, заради директните включвания. БГ звездите, коментиращи събитието поне се бяха облякли подобаващо в черно, за разлика от водещите които бяха неадекватно аранжирани в синьо и бяло! Като водиш траурно предаване, логично е да си в черно, нали?

И какво да ти отговорят на въпроси от рода на "Кажете сега ще живее ли Michael във вашето сърце?" или "Michael Jacskon ще остави ли следа в световната музика". Еми не, няма да остави! Измислете нещо по-оригинално, ебати!

Осъзнавам колко е труден преводът в ефир. Този тук не беше съвсем на ниво и все пак беше най-успешното в случая. Доста от имената на участниците във възпоменанието бяха пропуснати да се обявят, което показваше или разсеяността или некомпетентността на екипа.

Не липсваха и 2 срива в картината. Към 21:50 прекъсна връзката със Staples Center, а 10 минути по-късно образът съвсем изчезна. За късмет на вече доста изнервените зрители след 5-10 минути картината беше възстановена и водещите най-накрая оставиха церемонията да върви гладко, без прекъсвания и успяхме да видим поне финала на изключителното събитие, както си трябва.

Отразяването на възпоменанателната церемония по случай смъртта на Michael Jackson - похвално начинание, което за жалост не се оказа по силите на екипа на Pro bg. Предлагам да прекръстят телевизията за 3ти път. Този път на Lame Bg.

The Horrors - Primary Colours

От няколко дни слушам новия, втори албум на британската банда The Horrors и колкото повече го слушам - толкова повече се влюбвам в него!

Продуциран от Geoff Barrow от Portishead, писателя Craig Silvey и режисьора Chris Cunningham, той звучи много по-зряло и улегнало от шумния гаражен дебют Strange House, макар, че харесвам и двата албума по различен начин. Все пак Primary Colours води с малко в личната ми класация.

Новият "The Horrors" носи аурата на My Bloody Valentine, иновативния саунд на Joy Division, меланхоличните дайрета на Mazzy Star и безнадежността на първия албум на Interpol. Обложката е недвусмислена препратка към shoegaze вълната, а вокалите на Faris Badwan са дълбоки и обсебващи и ни връщат в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век - епохата в която се зараждаше британската goth сцена.

Групата явно не си пада по клипове с нормална дължина. След забраненото в много страни, тъй като предизвиква припадъци при епилептиците, видео към парчето Sheena is a parasite (режисирано от Chris Cunningham) дълго едва минута и 37 секунди, сега те изкарват клип към последната и най-дълга песен от албума - Sea within a sea, дълга цели 8 минути и 24 секунди! Режисурата този път е поверена на създателя и басист на The Jesus and Mary Chain - Douglas Hart:



The Horrors са една от новите банди, утвърждаващи непобедимата музикална мощ на Острова. Само едни британци могат да усетят мрака по този начин. Primary Colours, като една истинска класика ти се услажда все повече - с всяко едно слушане преоткриваш нови звуци, усещания, шумове, емоции... Албумът определено е един от задължителните за 2009 година - дълбок, размазващ и обсебващ.

...on repeat!

10/10

10:30 сутринта / 6:30 сутринта

Днес сутринта, докато разравях D-то в търсене на файлове, които да изтрия, за да освободя място за някой и друг албум [а мястото никога не стига, мамка му!] попаднах на мои писания от преди 4-5 години. Учудих се, колко различен е бил стилът ми тогава и колко екзистенциални теми са мъчели малката ми 15 годишна червенокоса главица. Ето една от историйките, писани от мен тогава. Никога, никъде не съм я публикувала, но мнението ми по този въпрос е все още същото.

6 и 30 сутринта. Един обикновен понеделничен ден. Един обикновен дом. Не точно дом,а къща. Място за живеене или просто една кутийка,в която прекарваме голяма част от времето си. Затворено пространство, създадено за да ни предпазва от външния свят. От другите. Място,което ни събира,но и отдалечава. Но в крайна сметка просто място.

Вече беше 7 без 20. Елица трябваше да става... Трябваше да отиде на училище и без това имаше много отсъствия. Още от първата секунда тя започваше да размишлява над нещата. Не го правеше умишлено,просто беше такава. Или се беше дооформила такава. Сама. Или другите я бяха оформили.Не знаеше. Нямаше и да разбере. Облече училищната си униформа. Сив панталон. Сива блуза. Сив чорапогащник. Всичко беше сиво. Като мъглата,като града. Сив и безличен. Хората бяха поискали той да бъде такъв. Със сивото е по-лесно. Но защо всичко трябваше да е лесно. Нима смисълът на нашето съществуване е да ни е лесно? Защото в повечето случаи ако не мислиш е по-просто. Безболезнено. Уравняваш всички чувства в една гама. За теб любовта е такава, каквато е най-лесно да бъде. Мъж и жена прегърнати на плажа. И това е.

Черното е черно, а бялото е бяло. Хората са или лоши или добри. Няма средно. Добро е ченгето в холивудския филм. Макар че един ден му се налага да убие. Но убива Лошия. Това е позволено.

А Лошият е бандита и убиеца. Той също убива, но убива Добрия. Този път е грешно.
Черното е черно, а бялото е бяло. А сивият трябва да си ти. Защото не си нито добър нито лош. Какъв парадокс, че нещата са черни и само черни и бели и само бели,а градовете са сиви. Може би защото в тях живеят Добри и Лоши? Лоши убийци и добри убийци. Убийци на свободата,на личноста,на хора дори.какъв парадокс.

Но кръвта и на Лошия и на Добрия е червена. Еднаква. Червена е и кръвта от вените на Елица стичаща се по сивата униформа – сивият портрет на сивия град, на отиващия си цветен живот неспособен да се приспособи към тази монотонност...




Ама съм била и депресарка! хихихихи....

Амели Нотомб - Живак

Внимание! Четенето на хубави книги може да ви направи по-малко ограничени!



Ако досега не сте се срещали с чудноватата белгийска авторка Амели Нотомб със сигурност много сте загубили! Родена през 1967ма година в Япония, тя с графоманска точност издава по един тъничък роман всяка година. И то кой от кой по-хубав! Една малка част от тях са стигнали и до нас, българите.

В ръцете ми е шестата й издадена на български творба - Живак. За няколко часа я прочетох и отново останах поразена от зверския талант на писателката.

В романа се разказва една невъзможна любовна история.
На самотен остров, обградени от охранители и слуги, живеят старец и младо момиче. В загадъчната им къща няма нито един отразяващ предмет - нито огледала, нито лъскави прибори, нито дори мивки, защото Хазел не трябва да вижда лицето си. На фона на цялата идилия се появява младата и красива медицинска сестра Франсоаз, която се опитва да разгадае мистерията.
Защо старецът крие от Хазел собственото й лице? Каква е историята на странната къща и нуждаем ли се всъщност от свободата?
Отговорът на тези и още много въпроси ще откриете като прочетете книгата. На бас, че няма да можете да я оставите, докато не стигнете до последната 140та страница!

Чрез "Живак" авторката ни напомня, че всъщност сме забравили да се обичаме и безкрайно сме клиширали любовта, което само доказва наблюденията ми до момента(виж Where is the love?):

"За повечето хора любовта е една подробност в живота, нещо като спорта, почивката, спектаклите. На любовта не й остава нищо друго, освен да се нагоди към живота, който сме избрали. За мъжа най-важна е кариерата, за жената - децата. В този смисъл любовта може да бъде само приключение, някаква болест, за която можем да се надяваме да бъде краткотрайна. Оттук идват и терапевтичните баналности по въпроса за ефимерния характер на страстта. Аз доказах, че ако човек изгради живота си около любовта, тя става вечна."

Не мога да скрия, че новата творба на Амели Нотомб страшно ми напомни за един от най-великите филми на всички времена - Persona на Ингмар Бергман. Аналогиите са много - островът, медицинската сестра и пациентката, специфичният тип кореспонденция и въобще цялата магия и мистерия обгърнала и двете творби. Със сигурност писателката е била вдъхновена от този филм, и просто няма как да е иначе - усещането, което човек получава след като гледа Persona е неповторимо.

Интересно и уникално е, че книгата е с два коренно различни края - и двата самостоятелно вълнуващи и еднакво смислени. На мен лично, вторият ми хареса повече, защото е по-неочакван и ексцентричен - типично в стила на белгийската авторка. "Обожавам умението ви да разказвате красиви истории, за да унищожите после с един замах поезията в тях." - тези думи отправени от Франсоаз към Хазел всъщност много добре описват романите, сътворявани от Нотомб.
Книгите й се четат на един дъх. Просто не можещ да ги оставиш. Сюжетите са впечатляващо странни, безумно интересни и дълбоко философски, без обаче да са претенциозни.

Цената на "Живак" е малко височка, като за тънко книжле (12.00), което е малко спекулативно от страна на издателска къща Колибри, която знае, че който е чел нещо/всичко на тази писателка просто няма начин да я пропусне... но пък парите си заслужават.

Ако досега не сте се срещали с чудноватата белгийска авторка Амели Нотомб, ето идеалното време да го направите! GO!

9/10

ПС: Моят приятел Коцето ме подсети за това, че девойката е можела да се огледа в морето. Е, да ама аз не съм го виждала от две години въпросното море и не мога да си заложа главата, че е възможно. А и може би това е умишлена вратичка оставена от стареца/авторката, за да покаже силата на убеждението и психическата манипулация... Знае ли човек...

Placebo - Battle for the sun

Новият на Placebo определено ми хареса. Изчетох много отрицателни коментари за него (главно в last.fm), но факта, че си го пускам всеки ден е достатъчно красноречив.

На първо слушане не ме грабна. Но пък то трябва да е някакъв хипер-мега-гениален албум, та да те грабне от раз... Battle for the sun не претендира да е такъв. За сметка на това е учудващо приятен. Признавам си, някои траци като Ashtray Heart и Battle for the sun ме дразнеха в началото, но постепенно започнаха да ми харесват все повече и повече, та чак си ги затанананиках (хахах представяте ли си!!!) За сметка на това започнаха да ме нервират последните две подчертано депресантски песни - Come undone и Kings of medecine, но с течение на времето може би и това ще се изглади. xD

Ето какво споделя фронтмена Браян Молко за концепцията на албума:
"Ние направихме албум за това да избереш живота, да избереш да живееш, да излезеш от мрака и да се потопиш в светлината. Не непременно да обръщаш гръб на мрака, защото той е там, той е необходим, той е част от това, което си. Но албума е повече за това да избереш да стоиш на слънце, вместо да бъдеш обгърнат в мрак."

Няма как да не спомена и това, че Placebo имат нов барабанист. Steve Hewitt е заменен от татуирания блондин Steve Forrest, който нещо не ми се връзва в концепцията и малко ме дразни, колко много се вживява в клипа, но... ще го видим. Все пак не мога да отрека, че барабаните в албума звучат подобаващо.

Ето го и него, клипът към първия сингъл от Battle for the sun - For What it's worth:



Браян определя за свой любим трак от новия албум - Speak in Tongues, моят фаворит е Kitty Litter. Чуйте Battle for the sun и определете своя или просто му се насладете в хомогенната му цялост.

Шумни пласибовски китари, електронни звуци, маниакалните вокали на Молко, както и интересни инструменти като саксофони и тромпети, са само част от нещата, които ще преоткривате с всяко ново пускане на хавата. Вдъхновени от творци като PJ Harvey и My Bloody Valentine, Placebo още си ги бива!

8.5/10